Какво да прави?

Разбра, че вуйчо й е в спалнята, макар да не бе чула отварянето на вратата.

— Разкажи ми какво стана?

Тя не го погледна.

— Яздихме. Показах му плажа на Пенелопа и една от пещерите. Той е мъж, вуйчо, но не е като останалите. Не направи никакъв опит да ме целуне, нищо, но говореше открито за секса.

— Ще го прелъстиш. Може би утре вечер.

Тя се обърна към него. Седеше на леглото й, облегнал гръб на горната табла. Лицето му бе оградено от мрежата за комари и за миг, само за миг, той й се стори добър, мил и нежен — съвсем като фасадата, с която се представяше пред всички.

— Ти не разбираш. Става това, което той иска. Той ще ми каже кога иска да спи с мен, а не обратното. Бих могла да се развявам и чисто гола около него, но ако той усети, че не контролира положението, че не контролира и мен, сигурно ще се усмихне, ще каже нещо оскърбително и ще си тръгне. Дори не би си направил труда да погледне назад, за да види реакцията ми.

Тео Бърджис се намръщи. Тя бе права. Разговорът му с Райдър Шербрук сутринта бе напълно достатъчен, за да я разбере. Тя бе права, а това го безпокоеше.

— Добре — каза той и се изправи. — Тогава просто ще го вкараме в къщичката по друг начин.

Тя не каза нищо. Почувства внезапен студ, студ и изтощение.

— Каза ли нещо за раната в ръката си?

Тя поклати глава.

— Не е глупав. Предполагам, че е поразпитал дали наоколо има някой, който може да си служи с лък и стрели. Играе си игрички, но ние двамата, София, сме единствените, които знаят правилата.

Тя мразеше правилата. Това бяха негови, а не нейни правила.

Същата вечер тя трябваше да каже на лорд Дейвид Локридж, че повече не желае да има нищо общо с него. Нямаше никаква представа как ще го направи. Той бе млад, самовлюбен и тя знаеше, че не е способен да допусне дори че някой може да не споделя собственото му мнение относно прекрасната му личност.

Тео Бърджис измисли как да стане това. За първи път от дълго време Софи се разсмя.



Беше много късно. Софи пристигна в къщичката. Конят на Дейвид бе завързан отпред. Когато тя влезе, Дейвид я поздрави с вдигната чаша пунш. Все още не изглеждаше много пиян. Това щеше да я улесни.

Той веднага стана, за да я прегърне. Тя се изплъзна от прегръдката му със смях.

— Не, Дейвид, първо трябва да поговорим.

— Да говорим — учуди се той. — Колко си странна. Защо да говорим?

— Трябва да ти кажа нещо. Справедливостта изисква да знаеш истината, толкова те обичам. Не искам да те боли. Не искам да полудяваш както, чувала съм, става с мнозина.

Лорд Дейвид гаврътна остатъка от пунша си.

— Що за разговор — каза той. — Говориш странни неща. Какво имаш предвид, Софи?

— Болна съм от сифилис.

Той пребледня като чаршаф.

— Не!

— Да — с равен и много печален глас повтори тя. — Сифилис. Няма никакво съмнение.

— Не си го хванала от мен, дяволите да те вземат!

— О, не, разбира се. Ако беше така, нямаше да има нужда да те предупреждавам, не е ли така?

— О, Господи — простена той. — Ами ако си ми го лепнала?

— Не мисля. Все още не. Засега си в безопасност. Но се боя, че няма да е разумно да продължаваме да бъдем любовници.

Той огледа с обезумели очи малката къщичка, където за последните два месеца бе прекарал толкова много нощи. Зачуди се на странните си фантазии и хрумвания, на чудатите отломки от мечти, които го спохождаха от време на време — когато бе достатъчно трезвен, за да свърже собствените си мисли. А сега тези фантазии бяха едно нищо, по-лошо дори. Исусе, сифилис!

— Ще си тръгвам, Софи. Съжалявам. Сбогом.

— Сбогом, Дейвид. Не се безпокой. Всичко при теб ще бъде наред.

Гледаше го как сграбчва шапката си и със замах я нахлупва на главата си. Той направо побягна от къщичката, след това препусна в галоп, сякаш самият зелен змей го преследваше. В този случай вуйчо Тео се бе оказал съвсем прав.

Питаше се дали е прав и относно реакцията на Дейвид, щом веднъж се поуспокои.

„Няма да каже и думичка на никого. Няма защо да се безпокоим за това. Не, ще се страхува, че ще стане за смях, ако проговори. Когато разбере, че нищо му няма… е, тогава просто ще гледа другите ти любовници, ще им се усмихва ще им желае най-лошото. Такъв му е характерът, нали знаеш.“

„Такъв е“ — потвърди Софи.

Тази вечер, преди да заспи, Софи си задаваше въпроса как ли щеше да реагира Райдър Шербрук, ако му бе казала, че е болна от сифилис. Струваше й се, че той първо щеше да проучи лицето й, за да открие там истината, а после ще настоява сам да я прегледа. Такъв бе той.

4.

При завръщането си от Монтегю Бей, късно на следващата сутрин, Емил каза на Райдър, че лорд Дейвид Локридж вече не е сред любовниците на София Статън-Гревил.

— Добри ми Боже — премигна Райдър. — Бързо е действала. Удивително, да, но ми е трудно да го приема. Нали ми каза, че само преди два дни е бил в къщичката й?

Емил се ухили, дръпна един стол и седна.

— Не смяташ ли, че разчиства терена за теб, а?

За известно време Райдър остана замислен.

— На пръв поглед човек би се изкушил да мисли така — твърдо каза той накрая. — Обаче аз не смятам, че тя ще направи нещо толкова явно. София е хитра жена, изкусна, когато иска нещо и, което е по-важно, изобщо не е глупава. Всичко друго, но не и глупава.

— Наистина, Райдър, може би си на съвсем погрешен път. Може би тя иска да те вкара в леглото си. Може би се възхищава от теб и те желае. Просто и ясно. Без никакви задни мисли. Съвсем не приличаш на чудовище, знаеш това?

— Нищо не е просто, нито ясно, когато говорим за мис Статън-Гревил. Ще бъда глупак, ако реша да се перча с мъжествеността си или със своя магнетизъм. Не, Емил, ако тя наистина иска да ме прибави в колекцията си, то за това има съвсем основателна причина.

— Добре. Но, чудя се защо й е трябвало да бие шута на лорд Дейвид?

— Може би — отвърна Райдър и поглади брадата си с пръсти, — може би просто е надживял своята полезност. — Но той си спомняше какво й бе казал: че няма да е един от многото в леглото й. Щеше да бъде единственият. Райдър поклати глава. Не, няма да позволи да бъде повлечен надолу от собствената си суета. Много интересно, наистина.

— Какво значи това?

— Имам предвид, че всеки човек си има съвсем основателни причини да се държи по определен начин. Щом е разкарала лорд Дейвид, значи си е имала основания за това. Не забравяй, говорим за мотиви. Лорд Дейвид е млад, красив, подходящ кандидат за всяка жена, решила да си намери любовник. Ами Оливър Сасън? Чарлз Грамънд? Мъже на средна възраст, затлъстели или с прегърбени рамене… не, Емил, подборът й не е случаен.

— Естествено, лорд Дейвид разправя, че му е писнало от нея, но никой не му вярва.

— Естествено.

— Спрях в плантацията на Грамънд да си взема довиждане със семейството. Тръгват си в края на седмицата. Пийнахме малко ром с Чарлз и разбрах нещо интересно, но не преди жена му, тая чорбаджийка, да излезе от салона. Това, което бяхме дочули, е истина — изгубил е маса пари от лорд Дейвид. Нали баща ми ти каза за феноменалния късмет на лорд Дейвид на карти?

— Да, каза ми. Още няколко човека ме предупредиха да го отбягвам. Това е интересно, Емил. Значи, в крайна сметка, той трябва да напусне Ямайка, като продаде плантацията си, която просто по една случайност се намира до Кемъл Хол. Мистър Теодор Бърджис я купува. Да, та той е такъв фин и състрадателен човек. Питам се, колко е платил на Грамънд за нея?

— Не мога да разбера — отвърна Емил. — Трябваше да попитам, но не се сетих. А пък и жена му се върна в стаята. Направо ме е страх от нея.

— Няма значение. С всеки изминал ден все повече парченца от мозайката си идват по местата. Господи, каква жега!

Емил му отправи една коварна усмивка.

— Още няма и пладне, Райдър. Мислех да те помоля да дойдеш с мен до дестилатора.

— Първо ще трябва да ме убиеш. Това е мястото, което се доближава в най-голяма степен до пъклото. Чудя се робите как търпят.

— Свикнали са. А освен това всичките идват от Африка, а тя е по негостоприемна и от Ямайка.

— И все пак… — започна Райдър, после видя Коко, икономката на Емил и сви рамене. Момичето боязливо надничаше иззад вратата.

Емил се обърна към нея и смръщи вежди.

— Какво има, Коко?

Коко се подаде още един инч, но сега погледът й бе закован в голите й ходила.

— Аз… аз трябва да говоря с теб, масса. Съжалявам, важно е. Емил се обърна към Райдър.

— Обикновено, не казва и „копче“ на никого, така че трябва наистина да е важно. Ще поговоря с нея. Извини ме за малко.

Райдър се зачуди какво може да иска икономката на Емил. След това почувства как тежкият неподвижен въздух го затиска отвсякъде. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за една снежна пряспа на самия връх на Бен Невис8, в която се въргаля чисто гол, докато замръзне. Стигна дотам, че дори си помечта с нежна носталгия за гъстата бяла мъгла, която го обвиваше като саван, докато не измръзне до мозъка на костите си, когато минаваше по Сейнт Джеймс на път към Уайтс9. Дори и един лондонски дъжд — студен, потискащ и жалък изглеждаше забележително привлекателен в момента.

Питаше се защо София Статън-Гревил бе дала пътя на лорд Дейвид Локридж. Преди всичко смяташе, че знае защо го е направила свой любовник. Чудеше се как по дяволите да провери предположенията си. Но на първо място си задаваше въпроса защо изборът й за неин следващ любовник бе паднал точно върху него. Не можеше да измисли какво ще спечели, като го вкара в леглото си.



Тео Бърджис бе пребледнял от гняв, когато влезе в стаята й.

— Проклет да е мързелът ти! Шербрук не се е появявал от два дни.

— Зная — каза тя и бавно се обърна, за да застане лице в лице с вуйчо си. — Играе си с мен.