Джейн Арчър - Непокорна страст

— Стен! Стен, спри каретата. Ударихме една жена — извика Александра със загрижен глас. — Не видя ли? Трябва да се върнем.

— Нощният пазач ще се погрижи за нея. Няма смисъл да се замесваме. Във всеки случай почтените хора не се разхождат по това време на нощта. Сигурно е някоя пияница.

— Стен, трябва да се върнем — повтори тя по-твърдо, без да се изненада от безчувствието му.

— Но, Александра…

— Моля те. Заради мен — приближи се тя към него и го хвана за ръката.

— Добре. Ще се върнем — съгласи се той. Не можа да й откаже, когато беше толкова близо до него, че можеше да вдъхне сладкия й аромат и да почувства мекотата на ръцете й, които го умоляваха. Когато беше близо до нея, винаги губеше самообладанието си.

Извика на кочияша и скоро бяха при старата жена. Лежеше точно там, където беше паднала — една човешка купчина в дрипава дрехи. Александра се надигна да излезе от каретата.

— Къде отиваш? — попита Стен, като я хвана за ръката.

— Искам да видя дали е жива. Може би се нуждае от лекар.

Стен изпъшка мислено. Нареди на кочияша да слезе. Той отиде до сгърчената фигура на улицата, вдигна жената и я отнесе до каретата. Постави я на седалката срещу Александра и Стен, и се върна на капрата.

— Карай — заповяда му миг по-късно Стен.

Щом отново потеглиха, Александра се приведе над неподвижното тяло, провери пулса й и се обърна облекчена към Стен.

— Все още е жива. Ще я откараме в къщи. Само това можем да направим засега. След това ще изпратим да извикат доктора. Не можем просто така да я изоставим.

Стен погледна объркано Александра, след това реши, че сигурно има някаква връзка с бременността й. Вероятно би се погрижила за всяко наранено същество, било то дори някое животинче. Определено щеше да си отдъхне, когато детето се роди.

— Добре — съгласи се Стен с досада, — но ти поемаш отговорността.

— Съгласна съм.

Мълчаливо продължиха към дома й. Александра загрижено наблюдаваше жената, докато Стен си мислеше, че тази случка беше неприятен завършек на прекрасната вечер. Надяваше се, че ще си легне, вместо да слугува на някаква скитница. Е, щом искаше да я направи щастлива, трябваше да се съобразява с нея. Не можеше да си позволи да я разочарова.

Щом се прибраха Александра веднага позвъни на прислужницата си. Когато тя се появи, Александра й нареди да отнесат жената в съседна на апартамента й стая, да я изкъпят и да й намерят някакви чисти дрехи.

Прислужницата поведе кочияша, който носеше изпадналата в безсъзнание жена, нагоре по стълбите.

Наложи се Стен да спре Александра, за да не ги последва. Дръпна я в салона.

— Скъпа, няма нужда да се притесняваш. Прислужницата ти е добра жена и ще се погрижи за всичко. Сега ще наредя да доведат лекаря. Той ще прегледа жената за някакви наранявания.

Александра кимна, но мислите й останаха с групичката на втория етаж. С нетърпение очакваше Стен да си тръгне.

— А сега ми дай една целувка за лека нощ.

Без да мисли, Александра доброволно се приближи до него и вдигна меките си устни към лицето му. Просто искаше по-бързо да се отърве от Стен.

Почувства, че езика му разделя устните й и се промушва в устата й. Дръпна се назад, но ръцете му я държаха като железни обръчи. Плъзна ръка по тялото й, а бедрата му потриваха твърдата му мъжественост в стомаха й. Александра се опита да се отблъсне от гърдите му, пъшкайки под свирепата му настойчивост.

Накрая Стен почувства, че губи контрол над себе си. Пусна Александра и отстъпи назад. Кръвта шумеше в главата му, а очите му потъмняха и станаха мътносиви. С мъка успяваше да мисли. Александра прогонваше всички мисли от главата му, с изключение на представата за нежното й тяло и за копнежа му да проникне в нея, да я обладае, да я превърне в специален съд, в който да излее своето желание.

Успя да се овладее. Вдигна глава към пламтящите й, зелени очи.

— Съжалявам. Трудно се сдържам, когато съм с теб.

Лицето й остана студено и непроницаемо.

— Сега се качвам горе. Моля те, погрижи се да извикат доктора.

След това побърза да се качи на горния етаж, в стаята при ранената жена.

— Изглежда, че само главата й е наранена — заяви прислужницата.

— Може би раната не е лоша — Александра пристъпи към леглото. Жената все още лежеше неподвижно. Тъмната й кожа, сивата й коса и слабото й тяло говореха, че отдавна не се е хранила както трябва.

— Можеш да си вървиш — обърна се Александра към прислужницата си. — Щом докторът пристигне, кажи му да се качи горе.

Взе лампата и я отнесе до един стол близо до леглото. Задържа светлината над жената.

Ахна от изненада и почти изтърва лампата.

— Ейба? — колебливо прошепна тя, като остави лампата на близката маса. — Ейба — повтори тя с по-голяма увереност, като хвана слабите ръце на жената. — Аз съм, Александра. Вече си в безопасност при мене. Чуваш ли ме, Ейба?

Клепачите на жената бавно премигнаха, после се отвориха, разкривайки големите й, тъмни очи, изпълнени с болка и страдание. На гладкото й чело се появи бръчка.

— Мис Александра? — колебливо попита тя. — Ти ли си, дете?

— Да, аз съм, Ейба. Аз съм, Александра. Аз съм — разсмя се тя, а по бузите й потекоха сълзи. Беше толкова щастлива, че не можеше да повярва. Вече не беше сама. Имаше някого, когото обичаше. Някой, с когото да живее.

По бузите на старата жена също потекоха сълзи.

— Радвам се да те видя, сладка моя — каза тя с по-силен глас. — Почти бях предала Богу дух.

— О, не, Ейба. Сега си в безопасност. У дома сме. Вече няма нужда да се безпокоиш за нищо.

— Наистина ли, мис Александра? Не мога да се върна на улицата. Просто не мога.

— О, не. Ще останеш при мен. Нуждая се от теб, Ейба. Нуждая се отчаяно. Чуваш ли ме? Трябва да се оправиш.

— Нуждаеш се от мен ли, дете? Мислех, че вече никой няма нужда от старата Ейба. Не виждах вече защо да живея. Без приятели, без семейство…

— Ти нарочно се хвърли под каретата, нали? — попита с недоумение Александра.

Лицето на Ейба придоби смутено изражение.

— И аз се срамувам, дете, но, разбираш ли, когато ме остави в Ню Орлиънс, аз взех онзи кораб. Всичко беше наред, докато не стигнах до този град. Преди да пристигна при приятелите си ме ограбиха, набиха ме, взеха ми всичко, което имах. Това място е ужасно, дете. С нищо не е по-добро от Юга. Мислех, че е място за нас, но не е така. По-добре да се върнем на юг. Там поне всеки си знае мястото. Приятелите ми са зле като мен. Не могат да намерят работа, няма откъде да потърсят помощ. Те умират тук, дете. Нямат къде да живеят и през зимата студът ги мори. Повече не можех да издържам. Приятелите ми даваха тяхната храна. Не можех да се съглася. Не беше справедливо. Просто повече нямаше за какво да живея.

Александра се наведе към Ейба и нежно погали лицето й.

— Изслушай ме, Ейба. Изпратих да доведат лекар. Той ще дойде скоро. Не можеш да умреш просто така. Нямам никого другиго. Чуваш ли? Само ти си ми останала, Ейба, бременна съм от Джейк — от Джейкъб Джермън. Детето му има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб.

— Какво каза, дете? — сепна се Ейба и я погледна със сериозните си черни очи.

— Бременна съм от Джейк.

— Слава Богу. Значи ще има още един Джермън. О, мила, нищо не може да ме направи по-щастлива — каза Ейба и щастливо погледна към Александра. — Сега вече нищо не може да ме убие. Трябва да ставам от това легло и да се залавям за работа. Има много неща за вършене. Приготвила ли си някакви бебешки дрехи?

Александра поклати отрицателно глава през смях.

— Не? Вие, младите, нищо не разбирате. Бебетата идват по-бързо, отколкото си мислите. Още един Джермън — продължи сияещата Ейба. — Колко се радвам за теб и Джейкъб. За мен винаги е бил истински мъж. Какво хубаво бебче ще си имате!

Александра се усмихна, доволна, че отново вижда светлинка в очите на Ейба.

— Но къде е оня мошеник? Къде е този Джейкъб? Нима не се е оженил за теб? — строго попита Ейба.

Александра бързо стана, прекоси стаята, след това се върна при Ейба.

— Той е мъртъв, Ейба — каза тя съвсем тихо. — Видях как го убиха.

— Божичко! Бог да го прости. Можеш ли да ми разкажеш, дете?

— О, Ейба — изплака Александра, като се отпусна в креслото. — Не мога! Все още…

— Разбирам, дете. Ейба разбира всичко. Ще ми кажеш, когато можеш. А сега трябва да се погрижим за теб. Повече не ми трябват никакви доктори. Ти си ми най-доброто лекарство. Виждаш ли, вече съм по-добре — усмихна се Ейба.

Александра избърса сълзите си.

— Ще останеш в леглото, докато не дойде доктора. След това ще хапнеш малко бульон…

— Бульон ли? — изпъшка Ейба. — О, дете. Гладувам толкова дълго. Имам нужда от малко истинска храна.

Александра се разсмя, чувствайки как щастието нахлува в душата й.

— Добре, ако докторът разреши, можеш да ядеш каквото поискаш.

— О, това звучи добре, мис Александра. Дано по-скоро да дойде.

— Ще дойде, Ейба, и всичко ще бъде наред, съвсем наред.