Вдигна я и стовари изтръпналото й тяло на седлото.

„Късно вечерта — помисли си той — ще бъдем в Корпус Кристи.“ Оттам щяха да наемат шхуна до Ню Орлиънс. След като веднъж излезеха от Тексас, нямаше да има повече безпокойства. Лешоядите щяха да свършат работата си с тези двамата. Само щяха да му помогнат да изпълни плана си. Бързо разседла коня на Джайлс и с един хубав удар по задницата го изпрати да тича из прерията.

Качи се на коня си, погледна назад към Александра и тънките му, жестоки устни се изкривиха в усмивка.

Александра едва успяваше да се задържи на седлото, докато Стен неуморно я водеше към Корпус Кристи през горещата, суха местност. Цялото тяло я болеше, но тази болка не можеше да се сравни с болката в сърцето й. В мига, в който видя Джейк изправен в лагера — толкова горд, толкова неустрашим, толкова предизвикателен — Александра разбра, че го обича безумно. Искаше да се хвърли в ръцете му и да му каже, че би отишла навсякъде с него, стига само да я вземе. А сега беше мъртъв, изгубен завинаги. Разбра, че го е обичала от самото начало, но упоритата й гордост не й бе позволила да го признае. О, сега беше толкова късно!

А той дойде при нея. Беше изоставил стадото си, за да дойде при нея. Можеше да означава само едно — той също беше разбрал, че я обича. Бе дошъл да я спаси и да я отведе обратно, за да бъде с него докато прекарват добитъка до Ейбилийн. Щеше да тръгне с него. Щеше да преодолее с радост всички трудности, само и само да бъде с него. Но сега Джейк беше мъртъв. Мъртъв! Сякаш животът изтичаше от нея. Вече не съществуваше нищо нито за нея, нито за Джейк.

Не, напротив! Тя имаше бебето, тяхното бебе. Детето на Джейк растеше в нея. Усмихна се нежно на себе си. Щом бе преживяло последните няколко дни и нощи, значи искаше да живее. Беше силно и смело като Джейк, като самия Тексас. Тя щеше да продължи да живее, за да роди детето. То беше наследството на Джейк. Можеше да продължи да живее с мисълта, че част от Джейк е все още жива в нея.

Денят отново премина в нощ, но те продължаваха да пътуват. Конете бяха изморени и отпаднали като ездачите си. Александра се отпусна напред в седлото. Бореше се със съня, който я завладяваше. Боеше се, че може да падне от коня и да нарани детето, което растеше в нея. И продължаваше да язди, преодолявайки болката, безсънието, болезнените спомени.

Скоро започна да се усеща разликата във въздуха. Приближаваха океана — Корпус Кристи. Надушваше соления морски въздух, чувстваше влагата му върху кожата си. Колко различно бе тук от сухия, прашен въздух на Южен Тексас.

Преди да влязат в града, Стен спря коня си, за да се изравни с Александра.

— Ще те развържа, но не се опитвай да избягаш, защото такъв опит може да се окаже много болезнен за теб. Не ми причинявай неприятности. Разбра ли?

Александра кимна безмълвно. Гърлото й беше сухо и я болеше.

Стен бързо преряза въжето и го хвърли на земята.

— А сега ще яздиш до мен. Тук сигурно е голяма навалица. Не казвай нищо на никого. Ако си отвориш устата, обещавам ти, че всичко, което си преживяла досега, ще ти се стори приятно.

Отново тръгнаха напред. Навлязоха из прашните улици на Корпус Кристи. Стен яздеше право към единствения добър хотел в града. Спряха пред входа. Вътре беше почти тъмно. Само една лампа светеше на бюрото на съдържателя. Александра се облегна на бюрото. Стен натисна звънеца. Изчака малко. След това нетърпеливо позвъни още няколко пъти. Най-сетне собственикът слезе по стълбите с намръщено лице.

— Дамата е изморена. Цял ден сме яздили. Искаме стая за една нощ — каза Стен.

— Трябва да платите предварително и да се разпишете тук — каза мъжът, като бутна към Стен тежката, подвързана с кожа книга за регистрация.

Александра го видя, че написа „Мистър и мисис Смит“.

„Винаги е предпазлив, дори в Тексас“ — помисли си тя. Не искаше да започнат да го преследват заради убитите мъже, когато се върнеше в Ню Йорк. Точно в стила на Стен, точно в стила на предпазливия, пресметлив Стен Луис.

Парите бяха платени, имената на посетители записани. Съдържателят му подаде ключа от стаята и тръгна по стълбите пред тях.

Щом влязоха в стаята, Стен заяви:

— Излизам, за да подготвя утрешното пътуване, Александра. Мисля, че си достатъчно изморена, за да не ми създаваш неприятности.

Обърна се и излезе от стаята, като я заключи отвън.

Александра чу как неясните му стъпки се отдалечават по коридора. Всъщност нищо нямаше значение за нея. Сънят я погълна, за да й донесе дълбоката забрава, за която копнееше.

Навън все още беше тъмно, когато Стен се приведе над нея с лампа в ръка, за да я вижда по-добре. Светлината и присъствието му я събудиха. Александра се размърда, мислейки си, че й се иска вечно да остане в леглото.

— Събуди се. Продадох конете и купих билети за една шхуна, която отива до Ню Орлиънс. Това беше най-доброто, което можах да намеря. Ще бъдеш в една каюта с няколко други жени. Ще можеш да си починеш по пътя. Ставай. Не трябва да закъсняваме.

— О, Джейк. Аз…

Гневът на Стен избухна. Удари я силно по лицето. Александра просто остана да лежи, усещайки как я обзема вцепенение.

— Никога, никога не ме наричай отново с неговото име. Чуваш ли, Александра? — свирепо изсъска той, приведен над изнуреното й тяло.

Тогава Александра си спомни. Сънуваше Джейк и без да съзнава, бе промълвила името му.

— Разбра ли ме? — изсъска отново Стен, като сграбчи отпуснатото й тяло и го разтърси.

— Да. Да, Стен.

— Добре. А сега ставай. Шхуната вдига котва призори. Дотогава трябва да сме на борда.

Александра се надигна. Сякаш в тялото й се забиха хиляди игли. Стен стоеше отстрани и я наблюдаваше. Изпъшка от досада. Взе една бутилка и чаша и седна до нея. Наля чашата догоре и я поднесе до устните й.

— Пий! Евтиното уиски ще те ободри. Изпий го всичкото.

Александра се подчини. Взе чашата с треперещи ръце и я поднесе към устните си. Стен измъкна чашата от ръцете й и наля уискито в гърлото й. Александра преглътна и се задави от парещата течност. Щом изпи цялата чаша, Стен наля и на себе си. Изпразни чашата и остави шишето настрана.

Върна се при Александра и я вдигна на крака. За миг стаята се разлюля пред очите й, но се почувства по-добре. Тялото вече не я болеше толкова. Пълната чаша уиски на гладен стомах я удари право в главата.

— Така е по-добре — рече Стен, хвана я за ръката и я поведе към вратата. — Няма да разговаряш с пътниците. Престори се, че ти е лошо или нещо подобно. Не искам да имам неприятности с тебе.

— Добре, Стен — несигурно отвърна тя, усещайки как краката й треперят.

Слязоха по стълбите. Стен хвърли ключа на бюрото на съдържателя, хвана здраво ръката на Александра и я поведе навън. Докато вървяха, не поглеждаше встрани. Александра едва успяваше да го следва.

Най-накрая стигнаха кея. Случилото се след това й приличаше повече на кошмар, отколкото на истина. Стен я качи на борда и я настани в една стая с три други жени, които спяха. Те само промърмориха недоволно, докато Стен неволно се буташе в леглата им, за да настани Александра. Тя се отпусна на леглото си както беше облечена и потъна в дълбок сън, който продължи през цялото пътуване, с изключение на кратките будни моменти, когато спазмите на стомаха й търсеха облекчение. Ядеше малко. Спеше през повечето време.

В Ню Орлиънс се наложи Стен да я свали на ръце на кея. Беше толкова отслабнала, че не можеше да вдигне глава. Отидоха в най-добрия хотел в Ню Орлиънс. Стен я внесе на ръце. Във великолепното фоайе на хотела Александра се почувства притеснена от мръсния си, раздърпан вид, но всъщност беше цяло щастие, че изобщо е жива след всичко преживяно. Стен я отнесе по стълбите до една просторна, луксозна стая и внимателно я остави на леглото. Александра се огледа удивена. С изненада откри, че напълно е отвикнала от подобен лукс.

— Александра, аз излизам. Имам доста работа, преди да тръгнем. Ще се обадя да ти изпратят храна и гореща вода. Ще се върна веднага щом мога. Не се опитвай да избягаш междувременно — спря за миг и погледна пребледнялото й, изпито лице и отпуснатото и тяло. — Всъщност, мисля, че няма нужда да се притеснявам, че ще избягаш. Не вярвам, че можеш да станеш.

Александра безизразно погледна доволната му физиономия. Не беше способна на чувства или разсъждения. Единственото, което искаше, беше да я остави да лежи. Може би така гаденето щеше да отмине. Замъгленото й съзнание почти не реагира, когато Стен излезе от стаята и я заключи отвън. След малко потъна в дълбок сън.

По-късно я събуди прислужницата, която внесе поднос с храна. Мъже от персонала донесоха гореща вода, за да напълнят ваната. Прислужницата остави подноса, приближи се до Александра и колебливо попита:

— Това ли е всичко, мадам?

Александра отвори очи и втренчи поглед в момичето. Мина известно време преди да разбере какво я питат.

— О, да. Да, това е всичко, благодаря.

Прислужницата направи лек реверанс и побърза да излезе. Останалите я последваха.

За нейна изненада, Александра се почувства по-добре. Вече не й беше толкова лошо. Стомахът й почти се бе успокоил. Би било чудесно да вземе една продължителна, гореща баня.

Започна бавно, внимателно да съблича изпокъсаните си, прашни дрехи. С големи усилия успя да събуе ботушите си. Стана и прекоси стаята. Мярна образа си в огледалото и спря. Не можа да се познае.

Беше слаба, болезнено слаба, а зелените й очи изглеждаха толкова големи, че изпълваха лицето й. Косата й беше прашна и с полепнали сламки. От предишната красавица беше останала само една сянка.

Пренесе подноса с храна до ваната и се отпусна в успокояващата вода. Къпеше се и ядеше по малко, докато водата не изстина, а храната не свърши.

Изплакна косата си и я уви с една хавлиена кърпа. Не можеше да направи нищо повече, докато не намереше гребен. След това подсуши тялото си и се върна в леглото. Скоро сънят отпусна напрегнатите черти на лицето й. Тя отново заприлича на някогашното невинно момиче.