Отново погледна образа си в огледалото. Лицето й беше пребледняло, а очите й блестяха ярко от мислите за Джейк. Разтърси глава, за да не позволи на сълзите да протекат по лицето й. Нямаше смисъл да мисли за него, да го желае, почти да го чувства в себе си. Трябваше да престане да мисли за него, иначе щеше да полудее.

Излезе бързо от стаята, сякаш искаше да избяга от спомените, които непрекъснато я преследваха. Понякога се събуждаше нощем, плувнала в пот. Измъчваше я споменът за Джейк, който я прегръща. Образът му беше толкова истински, че й се струваше, че може да го докосне. Животът без него беше непоносим…

Когато слезе на долния етаж, Стен я очакваше във фоайето. Вдигна очи към нея и сивите му очи изведнъж омекнаха. Тръгна към нея и щом Александра слезе от последното стъпало, хвана ръцете й и нежно я притегли към гърдите си. Александра изтърпя кратката прегръдката, като си напомни, че щеше да се омъжва за този човек.

Той повдигна брадичката й и погледна в зелените й очи, които го наблюдаваха студено.

— Тази вечер си великолепна. Роклята е чудесна, а смарагдите… мисля, че нито една жена не може да се сравни с теб.

— Благодаря — каза решително Александра, измъкна се от ръцете му и се отдалечи.

Стен се намръщи, после я последва. Александра влезе в салона и замислено се загледа през прозореца. Стен се загледа в нея. Откакто се върнаха от пътуването беше все такава — далечна, отчуждена. В нея го нямаше вече предишният дух, предишният огън. Искаше отново да се върне предишната Александра, дори да му се наложи да се бори с нея през цялото време. Реакцията й не беше предизвикана от нещо, което беше казал или направил. Налагаше се да напряга цялата си воля, за да не обръща внимание на студените й, хапещи очи и просто да я събори на пода, да я обладае както първия път и да се увери, че под студената обвивка все още се крие предишната топла, жизнена жена. Но се боеше да не я изгуби, когато венчавката им беше толкова близо. Все още не беше съвсем сигурен в нея. Може би беше дори, по-малко сигурен от преди, тъй като Александра се беше превърнала в силна жена — жена, която не се боеше, не се притесняваше и просто изчакваше. Съмняваше се, че щеше да я склони да се омъжи за него, ако не беше бебето, което носеше в утробата си. Беше толкова отчуждена, сякаш нищо не я засягаше.

— Време ли е да тръгваме, Стен? — най-накрая попита тя.

— Да, разбира се, скъпа. Преценил съм точно кога ще се появим. Ти си жената, за която утре иде се говори най-много в Ню Йорк.

— Колко приятно — сухо каза Александра.

Стен й помогна да се качи в модерната открита карета. Видът му говореше, че се гордее с новата кола, но забеляза, че Александра само й хвърли един бърз поглед със студените си, пронизващи очи, докато се качваше в нея. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена. Нищо от онова, което правеше, независимо колко го обмисляше, колко беше скъпо, не можеше да предизвика вниманието й. Дори самия Ню Йорк сякаш считаше за една мръсно, многолюдно стълпотворение. Та Ню Йорк беше перлата на Америка! Останалата част от страната изглеждаше варварска в сравнение с него. Нима не бе видяла сама упадъка на Юга и дивотията на Тексас?

Като се наклони към нея, Стен каза тихо, така че кочияшът да не го чуе:

— Александра, открих един малък прекрасен параклис. Мисля, че ще ти хареса да се венчаем там. Ще се венчаем без много шум и приготовления. По-късно можем да организираме великолепен бал, за да те представим на всички известни хора в Ню Йорк. Позволих си волността да насроча венчавката след една седмица.

— Какво? — прошепна тя, чувствайки как сърцето й започва да бие по-бързо.

— Изглежда, че не можеш да вземеш решение, скъпа, а знаеш, че не можем да отлагаме повече. Докторът…

— Знам. Знам, но…

— Никакво, но, Александра. Ще се оженим. Няма смисъл да отлагаме повече. Ще успееш ли да приготвиш роклята си за една седмица?

Александра така сви юмруците си от вълнение, че кокалчетата й побеляха. Стен беше прав. Трябваше да се омъжи за него и то скоро. Джейк беше мъртъв. Да, той беше мъртъв. О, защо не можеше да се примири с тази мисъл?

— Александра?

— Да? — прошепна тя.

— Съгласна ли си… след една седмица? — попита Стен с облекчение.

— Да — потвърди тя по-силно. — След една седмица, Стен. Прав си. Не можем да отлагаме повече. Трябва да мисля за детето си.

Стен сложи големите си ръце върху юмруците й.

— Няма да съжаляваш. Ще съм добър към теб. Ще бъда прекрасен съпруг. Обичам те, Александра — добави той, за да й покаже, че иска нещо повече от парите й. — Знам, че не ми вярваш, но наистина те обичам. Нима мога да не те обичам?

Александра замълча, наблюдавайки сградите, които отминаваха. Какво повече искаше Стен от брака си с нея?

— Надявам се, че някой ден ти също ще ме обикнеш — добави той, а в гласа му се прокрадна надежда.

Най-накрая Александра се обърна към него, като се опита да смекчи изражението, което знаеше, че е изписано на лицето й.

— Още е рано за това, Стен. Ще се оженим, а после ще видим.

Стен кимна. Започваше да признава, че трябва да се примири с онова, което Александра му дава от себе си. Можеше да обладае тялото й със сила, но не и същината й. Единствено в нейната власт беше да му се отдаде изцяло.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание, всеки потънал в собствените си мисли.

Каретата спря пред една великолепна, внушителна сграда. Александра я погледна любопитно и почти се разсмя при мисълта колко глупаво би изглеждала, ако я поставят насред Тексас. Ами богатите, издокарани хора наоколо? Те ще изглеждат дори още по-абсурдни. Стен й помогна да слезе от каретата и я поведе през тълпата хора, които сплетничеха и оглеждаха останалите, докато бавно си пробиваха път към театъра.

Стен я преведе през тълпата с властен и решителен вид, стиснал здраво ръката й. Поздравяваше познатите, но не спираше, за да разговаря. Тази вечер искаше да видят Александра. Утре вестниците щяха да са пълни с описания за нейната красота и неговия триумф, но засега не искаше да я запознава с никого, докато не организираше разкошния бал в техния дом, където щеше да я представи като своя съпруга. Тогава първата точка от плана му щеше да бъде изпълнена.

Стен беше амбициозен човек. Винаги беше такъв. Може би се дължеше на начина, по който беше роден, но винаги бе искал нещо повече от пари. Искаше високо положение в обществото. Тогава щеше да добие истинската мощ и пари, за които копнееше. Можеше да осъществи всичките си мечти, щом красивата Александра Кларк беше до него. А скоро, съвсем скоро, тя щеше да бъде негова, изцяло негова.

Залата на театъра беше украсена с орнаменти и позлата, а креслата в ложите и партера — тапицирани с плюш. Александра, без да иска сравни това излишество с простата функционалност на мебелите в Тексас. Разбира се, един ден може би Тексас също щеше да се поддаде на леността и удобствата, които идваха с натрупването на богатства, но засега не беше така. Театърът наистина беше красив, мислеше си Александра, докато Стен я водеше към ложата им нагоре по украсените стълби. Тази ложа струваше доста, но трябваше да има съвършен фон за прекрасната Александра.

Щом се настаниха в ложата Стен огледа публиката покрай тях и в партера. Доволно забеляза множеството лица, обърнати към тях. Усмихна се любезно на Александра и хвана ръката й. Много добре осъзнаваше каква великолепна двойка са.

— Харесват ли ти местата, скъпа? — попита тихо той.

Александра го изгледа студено.

— Местата са превъзходни. Надявам се пиесата да е добра, ако изобщо заслужава да се гледа.

— Сигурен съм, че ще е добра.

Александра кимна и заразглежда хората. Никога не бе се чувствала по-самотна и отчуждена, въпреки че в момента седеше на едно от най-добрите места в театъра, в деня на премиерата на нова пиеса в Ню Йорк. Смарагдовата й огърлица струваше цяло състояние, роклята й беше просто мечта, а самата тя — по-красива от всякога. Но поне в момента нито красотата й, нито богатството й, нито театърът имаха някаква стойност за нея. Видя скъпоценностите, които носеха жените наоколо, в пълен контраст с беднотията на Юга и Тексас. Откри, че вече нищо не я свързва с тези хора. Сърцето й беше с хората от Тексас — онези мъже и жени, които се бореха, за да оцелеят. Тексас беше жив, трепетно жив. Хората край нея не можеха да я впечатлят, щом знаеше как тексасци се борят с природата, с индианците, с крадците на добитък.

Лицата на тези хора тук бяха бледи, мускулите им отпуснати, а инстинктите им притъпени. Ако един мъж и една жена с такива качества живееха в Тексас, нямаше да оцелеят дълго. Тук живееха сред разкош, но всъщност не бяха живи. Едва ли бяха в състояние да изпитват някакви чувства, когато седяха тук и чакаха други хора да ги забавляват? В Тексас, в ранчото, при стадото, между говедата и мустангите, хората разбираха, че са живи по енергията, която изразходваха всеки ден, за да оцелеят. А развлеченията? Те се развличаха сами. Хората живееха там от находчивостта си, от собствената си сила и решителност. Тук човек би могъл да преживее с наследени пари или с богатството на съпругата си, или като ограбва по-малко богатите. Знаеше, че вече не иска да живее в Ню Йорк. Вече не принадлежеше към тези хора. И не искаше да принадлежи към тях.

Завесите се вдигнаха и пиесата започна. Александра се опита да се съсредоточи, но мислите и скоро се отклониха, тъй като историята й се стори нереална. Стен я задържа в ложата по време на антракта. След като пиесата свърши, побърза да я отведе във фоайето. Поздравяваше, усмихваше се и кимаше на много хора, но не направи опит да ги спре и да я запознае с тях.

Луната грееше с бледа сребърна светлина, а улиците бяха тъмни. Александра беше доволна, че е тъмно. Тъмнината й предлагаше укритие от немигащия поглед на Стен, докато пътуваха към дома й.

Каретата се движеше доста бързо. Една възрастна жена излезе на улицата. Александра изпищя. Каретата изви, за да я заобиколи, но за съжаление прекалено късно. Блъснаха жената, която падна по гръб на бордюра.