Надигна се разтревожено.

— Защо прогони мустанга ми? — гневно попита тя, а очите й проблеснаха на светлината на огъня.

— Е, нали не можем да продължим с животно с клеймото на кавалерията? А и твоят мустанг не е много подходящ.

— Животните бяха добри — заинати се тя.

— Сигурен съм, скъпа — каза Стен, като се приближи към нея с парче въже. — А сега, би ли ми подала ръцете си, за да приключим.

— Какво?

— Ще ти вържа ръцете, Александра. Предполагам, не очакваш, че мога да ти имам доверие.

Александра се помъчи да избяга, да изпълзи от него, но тялото й беше толкова слабо, почти безжизнено. Стен я хвана, но тя продължи да мята ръце, крака, да се дърпа от него. Най-накрая той раздразнено повика Джайлс на помощ. Притиснаха я към земята и Стен завърза здраво ръцете й отпред.

Стен и Джайлс се изправиха доволни. Александра се надигна в седнало положение. Изгледа ги свирепо, докато се отдалечаваха от нея. Седеше напълно безпомощна до лагерния, огън. Ако можеше да си почине, щеше да измисли някакъв план, но в момента умът й отказваше да работи. Затвори очи, тъй като беше твърде изморена, за да се безпокои от онова, което правеха похитителите й.

Когато ги отвори отново, Джайлс и Стен стояха пред нея. Джайлс коленичи и я вдигна на ръце. Александра се замята, развика се, заудря го с вързаните си ръце. Не успя да му стори нищо. Джайлс я отнесе настрана от лагера, докато Стен гасеше огъня. Конете бяха готови за път, отпочинали през деня. Бяха силни, великолепни животни. Джайлс я отнесе до единия от тях, който беше с женско седло. Докато я вдигаше и й помагаше да оправи дрехите си, Александра най-сетне прозря плановете им. Възнамеряваха да пътуват през цялата нощ!

Александра изстена. Тялото й се разбунтува срещу мисълта за новите дълги часове езда.

— Не, Джайлс — каза тя. — Не мога да яздя повече. Трябва да си почина.

— Една Кларк казва, че е изморена! Не вярвам на ушите си, Александра. Можеш да спиш на седлото — намеси се Стен. — Ще водя коня ти, макар и да се забавим. Вече не ти вярвам.

Взе юздите на коня й и го поведе към своя. Трябваше да отиде с тях. Нямаше друг избор. Ръцете й бяха вързани, беше качена на седлото, а Стен водеше коня й. Вече го нямаше лейтенант Блейк, за да я спаси. Джейк също нямаше да дойде.

Насочиха конете в североизточна посока, към Корпус Кристи и поведоха Александра със себе си — отново тяхна плячка против волята си.

Двадесет и четвърта глава

Джейк се смъкна от коня и притича, като се снишаваше, към лагера, който Джайлс и Стен бяха изоставили. Разрови все още горещата пенел от лагерния огън и прецени, че едва ли имат преднина повече от час-два. За първи път разбра, че Александра е изпаднала в беда, щом намери двата коня, които се връщаха назад по следите си. Мустангът беше тръгнал обратно към „Бар Джей“ и кавалерийският кон го беше последвал. Сега ги водеше със себе си, завързани за мустанга си.

Късно сутринта Джейк остави за малко стадото, за да види как е Александра. Мислеше, че ще е в безопасност, но не знаеше как ще постъпи Пекос. Той се беше измъкнал жив и съществуваше възможност да се върне за Александра.

Това беше първата му мисъл, когато откри, че хасиендата е празна и Александра я няма. Все пак беше странно, че нямаше следи от борба и беше взет само един кон. Не можеше да я остави в ръцете на Пекос или някой от бандитите му. Написа кратка бележка на Ламар, за да му съобщи, че тръгва след нея. Добави, че ще се опита да настигне стадото по пътя към Сан Антонио. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави стадото в такъв критичен момент, но знаеше, че Ламар и каубоите могат да тръгнат без него.

Едва привечер започна да се съмнява в предположението си. Следата водеше на изток, към залива, а не на юг към Мексико. В това нямаше никаква логика.

Попадна на двата коня по мръкнало и бързо провери подковите им. Това бяха двата коня, които беше следил през целия ден, но сега бяха без седла. Още бяха разгорещени и заменени от дългия, труден ден. Видя кавалерийското клеймо на единия кон и разпозна в другия един от собствените си мустанги. Разбра, че Александра е тръгнала с младия лейтенант. В кръвта му се надигна нещо тъмно и зловещо. Погледът му проблесна свирепо в тъмната нощ. Трябваше на всяка цена да ги открие.

Но какво ли се беше случило с тях? Защо бяха пуснали конете? Най-накрая първоначално обзелият го кипящ гняв отстъпи място на тревогата за безопасността на Александра. Продължи бързо напред, като привърза двата коня за своя, в случай че по-късно му потрябват.

Следите свършваха при лагера. От следите и остатъците разбра, че двама други мъже са очаквали през целия ден лейтенанта и Александра. Джейк забеляза кървави петна по земята. Проследи ги и откри тялото на лейтенанта в един мескитов гъсталак.

Картината се изясняваше. Александра му беше казала, че я преследва един мъж от Ню Йорк — Стен, а също и Джайлс. Двамата се бяха обединили, за да я заловят. Бандитите не биха отишли толкова далеч на изток, а тук нямаше стада, които да примамват крадците на добитък. Сигурно бяха Стен и Джайлс.

В него се надигна мрачна решителност. Проклет да е, ако позволи на двамата мошеници да отвлекат Александра, само за да вземат богатството й. Стадото можеше да почака. Трябваше да ги настигне, преди да са се добрали до Корпус Кристи и да са отплавали обратно за Ню Орлиънс.

Бързо привърза тялото на лейтенанта за седлото на кавалерийския кон. Нямаше защо да оставя нещастното момче на лешоядите. Той само беше се опитал да помогне на Александра и беше убит, заради усилията си.

Метна се на мустанга си и поведе двата коня след себе си. Отново тръгна по следите, твърдо решен да настигне групичката преди зазоряване.

В гърдите му бушуваше ледена ярост. Пришпорваше коня си, за да застигне ездачите пред себе си. Не познаваха прерията и Тексас, а той знаеше как да се движи през тази местност, като извлича от конете всичко, на което са способни. Яздеше, а в мислите си виждаше зелените очи на Александра, понякога нежни и усмихнати, друг път студени и сурови, но винаги привързани към него. Тя винаги беше с него, независимо от настроението си. Почти можеше да почувства гъстата й, мека коса в ръцете си, гъвкавото й, стегнато тяло под своето. Ето затова всъщност се беше върнал в хасиендата. Искаше да я помоли да дойде с него заедно със стадото, независимо колко глупаво и безразсъдно изглеждаше. Не можеше да разсъждава или да действа разумно, когато ставаше дума за Александра.

Нощта отминаваше, а Джейк се приближаваше все повече и повече към тримата ездачи пред себе си. Започна да се зазорява и прерията се обагри в розово от първите слънчеви лъчи. Скоро щяха да спрат за почивка. Трябваше да спрат. Не бяха привикнали да прекарват дълги часове на седлото като него. Тогава щеше да ги спипа.

Разбра, че са наблизо, щом забеляза, че следата се променя. Ездачите бяха спрели, сякаш да обсъдят какво да правят по-нататък. Бързо се огледа. Да, той също видя какво бяха избрали. Една мескитова горичка наблизо предлагаше добро място за лагеруване. Ето там са отишли. Добре! Лесно щеше да се промъкне до тях.

Продължи да язди, после зави на север, докато лагерът се изгуби от очите му. Завърза трите коня за един бодлив храст. След това бързо се отправи крадешком към лагера. Щом чу гласовете им, залегна. Не искаше да рискува да бъде забелязан.

Пропълзя оставащото разстояние до мескитовия гъсталак. Денят обещаваше да бъде горещ и ясен. Джейк вдигна глава и огледа лагера. Челюстите му се стегнаха, щом видя Александра на земята, близо до лагерния огън със завързани пред себе си ръце. Джайлс беше наблизо, безупречно облечен в дрехи за езда. Беше нервен и крачеше напред-назад. Другият мъж, по-слаб и по-стар, сигурно беше Стен. Седеше на петите си близо до огъня, пиеше кафе и наблюдаваше Александра.

Джейк се изправи и с гъвкава, безшумна походка влезе в лагера с готов за стрелба револвер.

Александра вдигна глава и се ококори, без да вярва на очите си, щом видя Джейк да стои насреща — висок, як и смъртно опасен.

Джайлс забеляза сепването на Александра и се обърна. Изруга и посегна за пистолета си. Фаталната му грешка беше, че пренебрегна извадения четиридесет и петкалибров револвер на Джейк. Куршумът се заби в гърдите на Джайлс, а силата на смъртоносния му удар го отхвърли назад.

Но преди да отекне ехото от първия изстрел на Джейк, преди той отново да успее да стреля, в ръцете на Стен се появи пистолет. Стен стреля. Александра изпищя, щом видя кръвта, която бликна от главата на Джейк. Пистолетът му изгърмя и куршумът се заби в твърдата, отъпкана земя. Джейк залитна. Падна на колене. За миг погледът му срещна очите на Александра. След това очите му се затвориха и Джейк падна на земята, все още стиснал револвера си в ръка.

Александра продължаваше да пищи, а гласът й прорязваше безмилостно хладния утринен въздух.

Изправи се на крака, без да откъсва очи от Джейк, без да престава да пищи.

Стен й удари силен шамар. Александра падна по гръб. От устните й потече кръв. Писъците й преминаха в хленч, но очите й оставаха приковани в Джейк.

Стен се наведе и грубо я изправи, като я хвана за разранените, подути китки. Приближи се до лицето й и я подразни:

— Тук свършва историята за двамата герои. Проблемите ми са напълно решени. Вече си моя, скъпа Александра.

— Не! Не, Стен. Мразя те.

Стен се разсмя дрезгаво, след което я повлече към очакващите ги коне.

— Не виждам смисъл да губим повече време тук. В Ню Йорк ни чакат по-хубави неща.

— Не, Стен. Можеш да вземеш компанията. Не ме засяга. Само ме остави тук — изпъшка Александра, а очите й все още не можеха да се откъснат от останалото зад тях, неподвижно тяло на Джейк.

— Преди много време ти казах, че ще се оженя за теб. И ще го направя. Отиваме в Ню Йорк.