— Мис Александра, не вярвам да мислите, че мога да забравя вас или бедата, в която сте изпаднали. Върнах се веднага, щом успях да обясня възникналия проблем на майора.

— Благодаря ви, лейтенант, но аз наистина съм добре.

— Все пак искате да си тръгнете, нали?

Александра почувства как сърцето й започва да бие по-силно, тъй като знаеше какъв отговор трябва да даде.

— Да, искам да си тръгна — прошепна тя.

— Добре! Много се радвам. Ще се погрижа за вас. Ще се отнасям към вас както подобава към една дама — щастливо заяви лейтенантът.

— Благодаря, лейтенант Блейк. Сигурна съм, че мога да разчитам на вас, че ще се държите като джентълмен.

— Разбира се, мис Александра. Но по-добре да тръгваме. Всички са при стадото и ако тръгнем веднага ще имаме достатъчно преднина, в случай че решат да ни преследват.

— О, едва ли, лейтенант. Утре сутринта тръгват със стадото към Сан Антонио. Нищо не би могло да накара Джейк Джермън да изостави стадото. Ще бъдем в пълна безопасност.

— Въпреки това считам, че е по-добре…

— Много добре. Защо не напоите коня си, докато си събера нещата?

Лейтенант Блейк остана загледан в нея, докато Александра се връщаше в хасиендата.

„Променила се е“ — помисли си той. Сигурно тук е било доста трудно за нея — една дама с добро възпитание. Е, щеше да я измъкне от това място. Щеше да я върне в цивилизования свят, към който принадлежеше и след това щеше да започне да я ухажва, за да спечели любовта й.

Александра не се забави в хасиендата. Беше взела решение и нямаше връщане назад. По-добре да напусне Джейк сега, отколкото в Сан Антонио. Освен това тук беше и лейтенантът — хубав мъж, готов да я защитава. Можеше да се омъжи за него, за да има детето й баща. А с него никога не би имала неприятности. Щеше да има пълна власт над него. И така, всички проблеми се разрешаваха от навременното пристигане на лейтенант Блейк. Защо в такъв случай усещаше как стомахът й се е свил в корава топка и защо сърцето я болеше така? Отказа да търси отговор на тези въпроси.

Отиде в спалнята, където спяха двамата с Джейк. Наплиска лицето си със студена вода и сплете наново косата си. Нямаше място за дрехи. Костюмът за езда, в който беше облечена, щеше да свърши работа. Всичко, от което щеше да има нужда, бяха малко пари. Взе ги от чантата си и ги сложи в джоба на полата си. Взе с любов норвежкия медальон, закачи го на шията си и го, пъхна под блузата. Трябваше да изостави останалите вещи. Взе ръкавиците и сомбрерото си. Беше готова за път.

Не погледна встрани, докато излизаше от хасиендата. Всичко беше свършено. Не искаше неканени спомени.

Лейтенантът й помогна да се качи на коня и след малко бяха на път.

Лейтенант Блейк знаеше пътя. През цялата сутрин се отдалечаваха от хасиендата, движейки се право на изток. Маршрутът беше подобен на онзи, по който пристигнаха от Корпус Кристи. Александра не виждаше някакви особени различия, тъй като покритата с мескитови храсти равнина беше съвсем еднообразна. Докато яздеше в „Бар Джей“ никога не бе отивала толкова далеч на изток. Нямаше нищо против да остане известно време в Браунсвил. Щеше да бъде в безопасност от Джайлс и Стен под закрилата на кавалерията и лейтенант Блейк. Вероятно по-късно можеше да се завърне в Ню Йорк, но засега не искаше да напуска Тексас. Не знаеше какво я свързва с тази земя, но я чувстваше като родна.

Сутринта беше дълга. От продължителната езда започнаха да я болят краката, бедрата, гърбът. Все още се отдалечаваха на изток от „Бар Джей“. Не беше привикнала към такива дълги преходи. При все че се опитваше да не изостава от лейтенанта, който стоеше изправен на седлото, сякаш току-що бе възседнал коня си, Александра накрая не можеше да издържа повече.

— Лейтенант Блейк, моля ви, не можем ли да починем малко? Нямам повече сили.

Блейк я погледна и леко се намръщи.

— Предполагам, че можем, мис Александра, но до лагера ни остава много път. Не бих искал да попаднем в ръцете на Джермън.

— Вече ви казах, лейтенант. Няма да ни преследват. Не е нужно да бързаме толкова. Браунсвил няма да избяга.

Лейтенантът я изгледа, после сви рамене и се огледа. Насочиха се към една група мескитови храсти. Блейк спря, скочи от коня и й помогна да слезе. Краката й се подгънаха и се подпря на лейтенанта. Блейк я вдигна и я отнесе на сянка под един храст. Остави я на земята и я загледа с намръщено от загриженост лице.

— Защо не ми казахте по-рано, мис Александра? Не знаех. Аз съм привикнал към продължителната езда.

— Всичко е наред.

— Починете си тук, а аз ще донеса вода и сушено говеждо. Това е всичко, което имам.

— Достатъчно е — успокои го Александра и започна да разтрива краката си.

— Сигурна ли сте, че можете да продължите? — попита лейтенантът, щом Александра приключи със закуската.

— Да, сега съм по-добре — усмихна му се тя.

Продължиха да яздят. Александра се чувстваше толкова изморена, че едва се държеше на седлото.

— Наближаваме, мис Александра. Знам, че сте изморена, но довечера ще си починете. Можете ли да продължите още малко?

Александра се вгледа в лицето му. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му, върху което освен умората личеше и загриженост за нея.

— Да — усмихна се тя несигурно. — След като стигнахме дотук, предполагам, че мога да продължа още, но ще трябва да ме свалите от седлото.

— За мен ще бъде щастие — засмя се Блейк. — Ще продължим по-бавно към Браунсвил. Просто исках да излезем извън „Бар Джей“ и да наберем известна преднина пред Джермънови.

Александра се усмихна отпаднало и поклати глава. Лейтенантът просто не искаше да повярва, че Джейк няма да ги преследва. Всичко беше приключило. Разбираше го по болката в сърцето си.

Най-накрая, когато нощта вече се спускаше над тексаската прерия, пристигнаха в лагера, към който лейтенант Блейк я бе водил толкова уверено през целия ден. Александра видя огъня пред тях и с благодарност си помисли за удобствата, които лагерът щеше да й предложи през дългата нощ. Единственото, което искаше, бе да си почине, да хапне и да заспи.

Лейтенант Блейк задържа коня си, за да се изравни с нея.

— Пристигнахме, мис Александра. Всичко ще бъде наред. Едни ваши приятели се съгласиха да ни помогнат. Имах щастието да се запозная с тях. Направиха лагера и останаха да ни чакат, за да се върнат с нас в Браунсвил.

Александра отвори уста, за да възрази. Нямаше приятели в Тексас. Но вече бяха в лагера. Двама мъже се изправиха и тръгнаха към тях. На светлината на лагерния огън сенките им се издължиха и заплашително се раздвижиха.

Изведнъж Александра почувства страх. Имаше нещо познато в приближаващите силуети. Дръпна юздите на мустанга, за да го обърне обратно, но беше твърде късно. Четири силни ръце се протегнаха, хванаха юздите и спряха коня.

— Е, Александра, нали няма да избягаш отново? — скара й се някой с чист северняшки глас.

— Стен!

— На твоите услуги, скъпа.

— И от мен ли искаш да избягаш, cherie? — умолително рече нечий бавен, мелодичен, южняшки глас.

— Джайлс!

— Изминах този дълъг път и понесох толкова несгоди само заради теб.

— О, не! Не! — изплака Александра.

— Господа, изплашихте мис Александра. Предполагах, че ще е неочаквано за вас, скъпа, но господата искаха да ви изненадат, тъй като знаеха колко щастлива ще бъдете да ги видите — каза лейтенант Блейк.

— Щастлива ли? Щастлива ли казахте, лейтенант Блейк?

— Разбира се. А сега, господа, трябва да оставим мис Александра да си почине. Не е силна като нас, а денят беше дълъг и тежък.

— Разбира се. Разбира се, Блейк — съгласи се Стен и отстъпи настрана. Джайлс също се отмести встрани от коня.

Лейтенант Блейк слезе от коня и тръгна към Александра.

— Сега ще ви помогна, мис Александра. А след това можете… — започна той, но думите му се изгубиха в трясъка на пистолетен изстрел, който се разнесе зад гърба му. Лейтенант Блейк изненадано вдигна глава към нея, след това се строполи на земята.

— Не! О, Стен, не — извика Александра.

Стен бързо прибра пистолета си в кобура, приближи се и ритна тялото на лейтенанта, за да се увери, че е мъртъв.

Александра си помисли, че е била длъжна да се досети, че замислят нещо, когато Стен отстъпи и Джайлс го последва. Ако не беше толкова изморена или ако не бе забравила колко са безмилостни, можеше да предупреди лейтенант Блейк. Сега вече беше твърде късно. Трябваше да се досети. Лейтенантът не е знаел що за хора са. Погледна надолу, към хубавото му лице, сега изцапано с пръст. На гърдите му се виждаше голямо червено петно. Лейтенант Блейк вече никога нямаше да язди до нея и да я защитава по любезния си начин.

— Хайде, Александра — каза Стен, като протегна ръце към нея. — Този мъж не значи нищо за теб.

— Нямаше нужда да го убиваш, Стен — възрази тя, опитвайки се да се измъкне от ръцете му, които се сключиха около кръста й, за да я свали на земята.

— Разбира се, че трябваше. Щеше да направи всичко, за да те върне обратно, а освен това е от кавалерията. За нещастие трябваше да го използваме, за да те доведе при нас. Иначе изобщо нямаше да го безпокоим.

С нарастващо нетърпение Стен преодоля съпротивата й и я свали на земята. Краката й се подгънаха и Александра се облегна на него. Стен я вдигна на ръце и я отнесе в лагера. Сложи я близо до огъня. Джайлс сипваше храна в една чиния. След миг й я поднесе.

— Яж, ma chere. Сигурно си много изморена и гладна.

Подаде й и една чаша силно кафе, примесено с бренди. Искаше й се да откаже храната й кафето, но усещаше силен глад. Освен това, ако не събереше сили, нямаше да може да измисли начин да избяга от тях. Трябваше да се наяде и да се наспи, за да може да го направи.

Стен свали седлата и юздите от коня на лейтенанта и от мустанга на Александра. Радваше се, че щяха да позволят и на животните да си починат. Наблюдаваше го със сънено безразличие. Неочаквано ахна, щом го видя как удря силно животните по задниците, за да ги прогони в нощта.