Керстин Гир - Неморално предложение

— Искаш ли да тръгваме, Оли? — попита само Щефан.

Веднага станах, преди още Еберхарт и Катинка да разберат, че изобщо нямам представа кой е най-големият остров в Северна Фризия. („Е, хайде де, Оливия, та това е въпрос само за 2000 евро!“)

— Само да кажа чао на баща ти.

— Няма нужда — прекъсна ме Оливер. — Той отиде да си полегне за малко.

— От сега ли? — попита Катинка притеснено. — Но сега е едва единайсет и половина. Да не се разболява?

Щефан изпъшка.

— Не се притеснявай за това, сестричке. Човекът ще доживее сто години — гласът му не звучеше така, сякаш този факт го радва. — Хайде, Оли, да си вървим, имаме доста неща за вършене у дома.

Евелин и Оливер напуснаха къщата заедно с нас. Не изпитвах угризения на съвестта, че оставихме на Еберхарт и Катинка задачата да разтребят масата след нас. И без това ме вбесиха с глупавата си игра на „Стани богат“, ама че умници. Катинка извика след мен нещо от сорта на „Армес Бокум“, сигурно беше името на острова. Еберхарт добави „Шъ съ видим“.

— Какво пък толкова тайно имаше да ви казва Фриц? — попитах веднага, щом си тръгнахме. — Колко кинти мисли да извади?

Излишно е да казвам, че изгарях от любопитство.

Но нито Щефан, нито Оливер ми отговориха.

— Старият май трябва да бъде освидетелстван — изръмжа Щефан, а Оливер измърмори: — Изкуфял стар деспот. Пълно ку-ку.

— Е, няма ли да ни кажете нещо ново, това го знаем — каза Евелин.

— Ще се изръси ли, или не? — попитах.

— И да, и не — каза Щефан, а Оливер допълни:

— Зависи от гледната точка.

Той седна в беемвето си Z4, сребърен металик. Евелин седна на седалката до водача и махна в наша посока за раздяла. Гримасата на лицето й беше в стил „вадене на нерв без упойка“. Махнах й малко злорадо в отговор, бях забелязала, че в колата няма място за детско столче, ако им се родеше бебе, трябваше да продават каляската. Сигурно щеше да им се пръсне сърцето.

— Е, кажи най-накрая — извиках, когато влязохме в раздрънканото ни комби, което, това поне е ясно, никога не би успяло да ни разбие сърцето. — Какво каза Фриц?

Щефан завъртя ядосано ключа на колата и двигателят изрева.

— Че се срамува от нас, че сме пълни неудачници, че изобщо не можем да боравим с пари, че за никого и за нищо нямаме нюх — абе всичко от репертоара му.

— Да, да — отвърнах нетърпеливо. — Това го казва винаги. Но защо този път реши да ви го каже при закрити врати? Намислил е нещо, усещам го.

Щефан замълча за няколко секунди, докато изкарваше колата на заден ход, след което добави:

— Защото е един стар, зъл, обзет от чувството за власт диктатор.

— Е, и това не е нещо ново. Гледай пътя! Но доколкото разбрах, иска да се бръкне, а това вече си е новина. И ако ме питаш: веднага бих приела. И изобщо няма да имам угризения.

— Да не мислиш, че аз ще имам? — изкрещя Щефан и рязко наби спирачката пред светещия червено светофар. — Ако поне веднъж в живота си, на стари години реши да демонстрира щедрост, аз ще бъда последният, който ще се възпротиви. В това можеш да си сигурна. Аз напълно подкрепям идеята, че всеки баща трябва да сподели със синовете си поне част от своето богатство. Но този човек никога през живота си не е дал каквото и да било, без да поиска нещо насреща.

В този момент любопитството ми достигна връхната си точка.

— И какво точно иска в замяна? — попитах, затаила дъх.

В това време въображението ми вече се беше развихрило.

— Повярвай ми, не би искала да знаеш — каза Щефан.

— Разбира се, че искам да знам — извиках.

И още как само исках да знам.

Но Щефан само въздъхна и просто замлъкна, което направо ме подлуди. Чак на следващия светофар (в това време от дъвкане вече почти си бях разкървавила долната устна) той каза:

— Въпросът, който ние с теб трябва да си зададем, в случая е: какво бихме направили за пари? И колко далеч бихме стигнали?

— Зависи от това за колко пари става въпрос — отвърнах. — Между впрочем, вече свети зелено.

Щефан рязко натисна педала на газта и гумите изсвириха по асфалта.

— Достатъчно, за да си платим дълговете, да ремонтираме къщата, а и да си купим някоя и друга нова придобивка — каза той, а гласът му звучеше някак изпълнен с копнеж.

— О-о-о — отвърнах — за толкова пари май бих направила почти всичко.

Щефан ми хвърли труден за разгадаване поглед. Може би беше възмущение? Пренебрежение? Или по-скоро признателност? Не можех да разбера.

— Какво ще рече това — почти всичко? — попита той.

— В момента разсъждаваме напълно теоретично, нали?

Щефан кимна.

— Е, добре — казах разпалено, като човек, който често си е задавал този въпрос. Нека бъдем честни, всъщност, не го ли прави почти всеки? — Може би бих дарила бъбрека си, но при всички положения на човек, който има нужда от него, не просто за удоволствие. Но ръката си например никога не бих дала. Нито пък пръст, сега като се замисля. Не давам никакви части от тялото си, които се виждат. Или, разбира се, такива, без които самата аз не мога. Не бих убила никого, дори и Еберхарт. Дори и ако изключим моралната гледна точка, това би било много рисковано. Имам предвид за какво са ми толкова много пари, като трябва да лежа до живот в затвора? — на това място прекъснах речта си. — Ти би ли убил някого за пари?

— Само ако този някой е баща ми — отговори Щефан.

— Това, разбира се, би разрешило много проблеми — вметнах аз. — Всъщност, сега като се замисля, май абсолютно всички.

— Пошегувах се, Оливия! — изсъска ми Щефан.

Настроението му винаги се разваляше, когато не се смеех на шегите му.

— И аз се пошегувах — отвърнах аз. — Знаеш много добре, че всъщност много харесвам баща ти. Е-е-е почти винаги. — Когато лъжех, ми личеше, затова допълних след кратка пауза: — Е-е-е поне не го намирам за толкова ужасен, че да го убия.

— Но иначе би направила всичко, само и само да докопаш парите му? — прониза ме той с остър поглед.

— Защо пък аз? Нали той с теб разговаря…

— Да, но кой каза, че там в кабинета не сме си говорили и за теб?

За мен? Много ясно, че първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше това, което Фриц каза за гърдите ми тогава, на сватбата ни, след като беше изпил безкрайно много шампанско. За превъзходните дърва пред колибката ми и така нататък.

Почувствах как челюстта ми увисна надолу.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че е нещо като във филма „Неприлично предложение“? — за стотна от секундата си представих тази ситуация, но след това бързо поклатих глава. — Не, не, забрави, все пак Фриц не е Робърт Редфорд.

— Е, и ти не си Деми Мур, Дундичке — каза Щефан и също поклати глава. — Но все пак ти благодаря, че ми даде да разбера, че би си помислила, ако е Робърт Редфорд.

Колата нервно изкриволичи.

— Тц, сякаш баща ми би поискал нещо подобно от теб! Не смятам, че някога изобщо е имал нещо подобно на сексуален живот. Наистина, фантазията ти е доста развинтена. Би било добре, ако въпросът беше толкова елементарен.

Обидих се.

— Искаш да кажеш, че не съм негов тип? Но нали каза, че…

— Просто забрави. Баща ми е една стара торба с кокали. А и аз нямам никакво намерение да го оставя да разиграва мен и жена ми като марионетки. Дори и за един милион евро.

— Един милион евро?! — извиках. — През цялото време сме говорили за един милион евро? Кажи най-сетне какво толкова иска срещу такава сума.

— Забрави — повтори Щефан и зави по алеята към нашата градина.

Всеки момент щях да експлодирам от любопитство. Искаше ми се да изкопча истината от Щефан, но го познавах добре и опитът ми подсказваше, че нищо няма да излезе. Колкото повече настоявах и любопитствах, толкова по-тайнствен щеше да става само за да ме дразни. В момента беше ядосан на баща си и щеше да си го изкара на мен, това вече ми беше познато.

Ако исках някога да разбера какво точно е поискал Фриц, трябваше да приложа един стар и добре изпитан трик.

— Прав си — отговорих възможно най-любезно. — Наистина трябва да го забравим. Не ми пука какво е предложил Фриц или какви условия е поставил. В края на краищата ние не се продаваме за пари, нали?

— Точно така — каза Щефан, но, разбира се, не звучеше особено убедително.