— А сега изведнъж допълзявате тук, за да ме молите за пари! — допълни яростно той.

В зимната градина се чу възмутено колективно поемане на въздух. Е, това минаваше вече всякакви граници. Сякаш някой някога би се осмелил да го помоли за пари!!! Или изобщо за каквото и да било. Него, човекът, който имаше навика да подарява на децата си чорапи за рождените им дни. За по-евтино купуваше опаковка от по три чифта и след това я разпределяше по един чифт за синовете и за зетя. А за Коледа поднасяше на всеки по часовник, от тези, които му подаряваха на бензиностанцията за натрупани трийсет бонус точки.

Оливер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Но тогава изведнъж проговори с много хладен тон:

— Не се притеснявай, ще се оправим и сами.

Само че въпросът беше как? Пентхаус-апартаментът, който миналата година си купиха с Евелин в града, излезе също толкова скъпо, колкото и нашата градина. Същите пари, както за нашите четиринайсет хиляди квадратни метра, само че за сто и четирийсет. Според мен ние бяхме направили по-добрата инвестиция. Но Фриц смяташе, че и двете са еднакво малоумни.

— В изчисленията, мой скъпи синко, винаги си бил пълен некадърник — каза той и впери в Оливер пронизващ поглед. — Ако женичката ти престане и занапред да изкарва мангизи, много скоро ще ви вземат имуществото. Това ти е ясно, нали?

— Каквото и да прави човек, не може да ти угоди — опита се да отговори Оливер, но Фриц продължаваше да нарежда.

— Ти смяташ, че аз трябва да стоя и да гледам как съсипвате живота си? Как просто отивате по дяволите? Устата ми пресъхна да говоря, но никой не ме слуша. Оставих ви да правите грешки, Бог ми е свидетел, защото сте зрели хора. Оставих нещастието ви да ви отваря очите. Наблюдавах внимателно всяка ваша грешна стъпка, но сега вече казвам „край“. Вземам нещата в свои ръце.

След този изблик последва тишина, изпълнена с изумление. Понадигнах се. Такъв обрат традиционната семейна разправия още не беше вземала.

— Какво пък трябва да означава това? — най-накрая попита Оливер.

— Това значи, че веселбата свърши — каза Фриц, от което нещата не ни станаха много по-ясни.

— И какво точно искаш да кажеш? — попита Щефан.

Страх и надежда се преплитаха в гласа му.

Фриц се изкашля.

— Всичките тези години не ви давах пари, защото знаех, че с тях ще натворите само глупости. И защото съм на мнение, че истинските мъже трябва да се оправят сами. Но сега мисля, че при определени условия съм готов да променя мнението си. Приемам, че всички вие бихте имали нужда от парите ми. Нали?

На всички ни секна дъхът. Ефектът би бил същият, ако Фриц беше хвърлил граната на масата. Оливер и Щефан си размениха нервни погледи. Евелин и аз също. Какво пък беше това, подвеждащ въпрос? Изобщо това въпрос ли беше?

Само Еберхарт, както винаги, знаеше верния отговор.

— Охо — каза той. — За себе си мога да кажа, че парите никога не стигат.

Фриц изсумтя. След това решително се изправи:

— Момчета, последвайте ме. Искам да обсъдя нещо с вас.

Щефан и Оливер отново размениха нервни погледи, но свекър ми вече беше стигнал до вратата.

— Хайде, идвайте, важно е. Не, не, Еберхарт, ти остани тук.

Еберхарт, обиден и леко притеснен, пльосна дебелия си задник обратно в креслото. Щефан и Оливер последваха свекър ми от зимната градина в светата обител — работния му кабинет.

Фриц енергично затвори вратата зад себе си.

Глава 3

Катинка, Еберхарт, Евелин и аз останахме в зимната градина озадачени и смутени.

— Животът е тежък, но несправедлив — каза Еберхарт подсмърчайки.

— За какво изобщо става въпрос? — осведомих се аз.

— За пари, разбира се — рече Катинка.

— Така ли? — възкликна Евелин. — Той никога няма да си развърже кесията, не и той.

И аз бях на абсолютно същото мнение.

— Няма невъзможни неща — Тойота6 — подхвърли Еберхарт.

Мисълта за това беше примамлива. А пък и знаеше ли човек как ще се завъртят нещата?

— Моята особа също трябваше да присъства — каза Еберхарт. — Нямаше да му коства кой знае какво.

— Така е — потвърди Катинка и хвърли скришен поглед към кабинета, прехапала долната си устна. — Ако някой изобщо трябваше да е там, то това си ти. В края на краищата ти си единственият тук, който знае да борави с пари. При нас парите няма да потънат в дълбока бездънна каца, а ще бъдат използвани разумно и ползотворно. — При мисълта за шестте или по-скоро осемте детски стаи, лицето й отново засия. — Как само се зарадва татко! Мисля, че не трябва да се притесняваме, че ще бъдем пренебрегнати, Еби. В края на краищата той не ни е сърдит. Може би иска само да налее малко акъл в главите на момчетата — допълни Катинка.

— Хм, хм — изсумтя Еберхарт. — Службата си е служба, ракията ракия.

— Какво? — попитах аз.

— Понякога наистина се питам как изобщо си успял да направиш кариера, Еберхарт — каза Евелин.

— Преди успеха е потта — отвърна Еберхарт.

— Пот е точната дума — отговори Евелин. — Кажи, Еберхарт, какво мислиш за дезодорантите? Спокойно можеш да ги използваш.

— Той използва дезодорант — намеси се Катинка — Просто действието им не е толкова дълготрайно, защото потните му жлези произвеждат повече пот. Това дори е полезно.

— Да, може да се помирише — рече Евелин.

— Део, ние пътуваме към Лотч — започна да си тананика Еберхарт. — Май днес някой е неразположен… Днес наистина си доста изнервена, скъпа снахичке.

Евелин сви юмрука си около дръжката на ножа и очите й заблестяха заплашително.

— Вижте, хайде да сменим темата — предложи Катинка.

Аз й се усмихнах благодарно.

Евелин остави ножа, запали цигара и си дръпна дълбоко. Катинка я погледна с укор, но беше неписан закон, че в зимната градина, за разлика от останалите помещения в къщата, пушенето е позволено, независимо от това дали точно сега някоя беше бременна.

— Аз намирам цигарения дим за много по-отвратителен от естествената миризма на пот — каза Еберхарт.

О, Господи, как изобщо го издържаше Катинка този мъж?

— Никотинът може да се отрази отрицателно върху плодовитостта — каза строго Катинка. — Това е доказано.

— Тогава не разбирам защо отдавна не си станала страстна пушачка — отвърна злобно Евелин.

Еберхарт се изкашля.

— Гледахте ли предаването в понеделник? — попита той, насочвайки разговора към любимата си тема.

Евелин погледна към мен. Изплезих език. Отново се започваше! Единственото хоби и любим начин за прекарване на свободното време за Катинка и Еберхарт (разбира се, като изключим както вече стана ясно, правенето и отглеждането на деца) беше телевизията. Неговото, а и това на Катинка, любимо предаване беше „Стани богат“. Всяка неделя след традиционния семеен скандал, те разискваха разгорещено всички подробности около доста глупавите, според тях, кандидати.

— Гледахте ли тази седмица? — искаше да разбере Еберхарт. — Този дето не знаеше какво е „реимборсирам“?

Поклатих глава, за съжаление не бях гледала предаването. Иначе сега поне щях да знам какво е „прогресирам“.

Евелин си дръпна от цигарата.

— Вечерно време имам да правя къде-къде по-забавни неща, от това да вися пред телевизора. Не ви ли го казах вече?

— Жалко, беше абсолютно потресаващо. Представяте ли си, думата „реимборсирам“ — превземаше се Еберхарт. — А този тип си нямаше и понятие какво означава.

И Катинка изглеждаше съвсем потресена.

— Горката Германия! — възкликна тя.

Известно време цареше всеобщо мълчание. Погледнах последователно присъстващите и стигнах до заключението, че всички, освен мен знаят значението на думата и задружно скърбят за Германия, защото има хора, които не са чували глупавия термин.

— Е, да… — казах аз, за да вдигна малко настроението. — Все пак не всеки свири на инструмент.

Изведнъж всички ме погледнаха смаяно.

— Моля? — възкликна Катинка остро.

— Беше само шега — измърморих аз.

Катинка не ми повярва.

— Само, моля те, не ми казвай, че и ти не знаеш какво значи.

— Много ясно, че знам — продължих да се шегувам, — та нали вчера цял ден реимборсирах малки бегонии. Къртовски труд, уверявам ви.

Катинка продължи настървено:

— Не, вече сериозно. Кажи какво значи?

— Дай ми четири възможни отговора — отвърнах вече самоиронично.

— Е, това не може да е истина — триумфираше Катинка. — Ти наистина не знаеш.

— Е, и? — отвърнах изморено. — И без това на никого не му дреме.

* * *

Измина повече от половин час, докато Щефан и Оливер излязоха от кабинета. Изучих ги много внимателно с поглед и установих, че не изглеждат като хора, които току-що са уцелили шестица от тотото. Не изглеждаха и като да са уцелили тройка. Колко жалко.