— О-о-о, изобщо не знаеш какво приказваш, Оливия! Всеки път едно и също. Катинка можеше да е много мила, ако не насочваше постоянно разговора към темата за децата изобщо и в частност за нашето бездетие. Хвърлих поглед, изпълнен със зов за помощ, към Щефан, но той в момента беше зает с децата, които междувременно бяха оставили дядо си и се бяха нахвърлили върху вуйчо си.

— Не казвам, че не е уморително да се отгледа дете — каза Катинка. — Но впоследствие усилията ти се възвръщат стократно. На ваше място не бих се лишила от това.

На това място тя направи многозначителна пауза и впери поглед в надписа на гърдите ми „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.

— По-добре побързайте, преди да е станало прекалено късно. Ах, между другото, имаме изненада за вас.

За Катинка всички жени над трийсет, които не се посвещаваха на потомството, бяха подозрителни. Явно нещо с хормоните ни не беше наред. А изтъкваше и социално-обществения аспект на въпроса: децата на Катинка ли трябваше да работят за нашите пенсии? Това тя намираше за крайно несправедливо.

Можех само да си представя каква беше изненадата (неслучайно Щефан й беше измислил прякора „люпилнята“), затова избягах в зимната градина, преди тя да я е споделила.

Винаги закусвахме в зимната градина, независимо дали беше зима, или лято. По-големият брат на Щефан, Оливер, и жена му Евелин вече бяха седнали там заедно с Еберхарт, съпруга на Катинка. Еберхарт беше същинско бедствие. За мен беше голяма загадка какво точно Катинка намираше в него. Докато след всяко раждане тя гладуваше, за да се върне в 38-ми размер, той дебелееше прогресивно след всяко ново дете. Най-впечатляващото беше, че с нарастването на шкембето и гушата му, нарастваше и без това непоклатимото му самочувствие. „Жените трябва да се грижат за фигурата си, а мъжете за жените си“ — обичаше да казва той и пускаше в действие странния си, грачещ смях.

— Вече всички ли се събрахме за неделното потъване на „Титаник“? — казах вместо поздрав, но само Оливер погледна към мен. Другите двама вече се бяха впуснали в първия неделен диспут.

— Здрасти, карфиолчо — каза Оливер.

— Здравей, стари карфиоле — отговорих.

Звучеше малко детински, но така се наричахме, защото и двамата имахме същия проблем с косата. Оливер не изглеждаше така добре както брат си Щефан. Очите му не бяха толкова сини, усмивката му не бе толкова впечатляващо очарователна и косата му не бе така руса като на Щефан. И на всичкото отгоре така се къдреше, по-силно дори от моята, че принуждаваше Оливер да я подстригва къса като четка, за да не изглежда като разцъфтял карфиол, който е прекарал нощта с два пръста в контакта. Беше и прекалено висок, за да може да се доближи до представата за Щефан и Брад Пит. Затова пък жена му Евелин — ето колко несправедливости има по света! — определено беше тип Дженифър Анистън, само дето не можеше да се смее толкова чаровно. По-точно казано силно се съмнявах дали Евелин изобщо можеше да се смее. В най-добрия случай можеше да бъде видяна да се усмихва, при това кисело. Това обаче не разваляше красотата й. Тя беше облечена в нещо шикозно, черно, и със сигурност много скъпо и в този момент правеше гримаса, сякаш изпитваше силен зъбобол. Може би причината беше в Еберхарт, а може би действително я болеше зъб.

Оливер разглеждаше с интерес гърдите ми.

— Какво, наистина ли вече навърши трийсет, карфиолче?

Кимнах смутено.

— И няколко годинки отгоре, ако се съди по избелелите ръбове на тениската — допълни Евелин хапливо.

— Оха — изгрухтя Еберхарт и с развеселено-надменно изражение на лицето впери поглед в избелелите ръбове. При Катинка нямаше такива работи. — Никак не е зле, господин кълвач. Я виж ти, певческото дружество е тук.

Не знаех какво да отговоря на странните празни приказки, които изстреля Еберхарт.

— Никога не съм я обличала, защото е прекалено тясна — отговорих само защото вече не бях сигурна кой точно ми беше подарил тъпата тениска за рождения ден. Може би все пак бяха Еберхарт и Катинка? Исках и да допълня, че не съм напълняла, а както тениската, така и дънките просто никога не са ми ставали. Мога дори със сигурност да твърдя, че това бяха най-зле скроените панталони на земята, които може би нямаше да станат на нито един човек от слънчевата система, дори и на Хайди Клум. Панталоните бяха намалени, цената беше толкова ниска, че дори не си и помислих да ги пробвам. Глупава грешка.

— Всеки може да говори за тебе, каквото си иска, но едно е ясно — смела си — обади се Евелин.

Разгледах я скришом от главата до петите, но беше безполезно, нямаше за какво да се хвана, тя беше просто безупречна. Скъпите дрехи си набавяше много изгодно като закупчик на дамска конфекция в голяма търговска верига, но и без дрехи тя беше истинска наслада за очите. Средна на ръст, стройна, със стигаща до раменете златистокафява коса, която небрежно падаше на меки вълни. Във фигурата й не можеше да се намери нещо, за което да се хване човек. Какво да кажа аз? Имаше дни, в които цялата представлявах един голям проблем. Звучи ли ви познато? Косата ви прилича на гнездо, торбичките под очите са увиснали, а на брадичката ви е избила толкова голяма пъпка, че ви е трудно да се проврете през вратата с нея. Е, точно такива дни за Евелин бяха напълно непознати. Гъсти и извити мигли обрамчваха кафявите й очи, а малките й очила като че ли допълнително подчертаваха красотата им. Дори и луничките стояха на точното място на нослето й, върху което и с лупа не можеше да се намери следа от черна точка. Ръцете й бяха толкова грижливо поддържани, че се принудих веднага да мушна в джобовете си моите градинарски ръчища, преди Евелин да ги е забелязала и да е направила някоя заядлива забележка. Но пък проклетите джинси бяха толкова тесни, че кръвообращението към ръцете ми веднага прекъсна.

За щастие, Евелин реши да не се заяжда повече с облеклото ми, а вместо това да се съсредоточи върху Еберхарт.

— Добре, че дойде — каза тя. — Еберхарт тъкмо ни изнасяше лекция за телевизионната програма през изминалата седмица, въпреки че ние достатъчно ясно му заявихме, че изобщо не ни интересува.

При това тя така постави ударение върху думата „изобщо“, та не остави място за съмнение за нарастващото ниво на агресия у нея. Предположих, че се дължи на предменструален синдром. Или все пак имаше зъбобол.

— Охо — отговори Еберхарт, без ни най-малко да се засегне. — Всичко ясно ли е, или не! Би трябвало да те интересува к’во дават по каналите — който плаща, поръчва музиката. Иначе — финито.

— Гледам само новините и „Приятели“ в четвъртък, докато гладя дрехите — отвърна Евелин раздразнено, а аз все още се опитвах да дешифрирам какво точно искаше да каже Еберхарт. Имах чувството, че говори на някакъв чужд език. — По принцип слушам само радио. Дори само заради това данъкът2, който плащам, си струва. А когато един ден спрат „Приятели“, просто ще престана да гладя, толкова е просто.

— Охо. Май тука някой се издаде — отвърна Еберхарт подигравателно. — Е, сега се насади в копривата. Значи изключваш телевизора, когато започнат предаванията на мъжа ти?

Оливер работеше в редакцията на новините в малка регионална телевизионна станция. Много често през седмицата го включваха като „нашият кореспондент от мястото на събитието Оливер Гертнер“. Много се гордеех с това, че сме роднини, и почти не изпусках негово предаване. За останалите от семейството обаче професията на Оливер отдавна беше изгубила блясъка си. Те смятаха, че след толкова години прекарани в новинарските емисии, той най-накрая трябваше да бъде там, където наистина ставаше нещо: в Лондон, Ню Йорк или Афганистан. Но Оливер винаги си стоеше в страната и отразяваше събитията, които се случваха възможно най-близко до телевизията. Понякога вятърът разрошваше късо подстриганата му коса, докато казваше нещо от сорта на: „До мен стои ръководещият операцията началник на местната пожарна. Господин Ковалски, колко се очаква да продължат действията по потушаване на пожара?“

— Няма нужда да ги гледам, защото Оливер и без това ми ги разказва до най-малката подробност — отвърна Евелин и това прозвуча така, сякаш определено можеше да си представи нещо по-интересно от това.

— Охо! — възкликна Еберхарт.

Оливер не каза нищо, но дари Евелин с доста мрачен поглед.

Охо! — помислих си и аз, точно като Еберхарт.

— А сега, обещаната изненада! — Катинка влезе, носейки плато с нарязани колбасчета, следвана от Щефан и децата.

Щефан куцаше, Тил се беше вкопчил в левия му крак, Лея беше обгърнала десния, а Ян ситнеше след тях, хленчейки, и викаше: „Не е шестнооо! Ишкам и аз един крак!“

Смехът на Катинка прозвуча като камбанен звън.

— Не са ли сладки? Вуйчото с племенниците и племенничките си!

Еберхарт се намеси в свой стил.

— Без паника на Титаника. Ян, не плачи, можете да се сменяте. Спокойно, малки кончета.

— Най-напред ще се закусва — каза Щефан и се опита да седне.

Лея и Тил неохотно пуснаха двата му крака.

— Липсва само дядо — установи Катинка, докато наместваше Ян в детското му столче. Останалите вече бяхме седнали. — И след това ще споделим с вас нашата голяма изненада.

Щефан, Оливер, Евелин и аз разменихме бързи погледи. Изненадата нямаше да е изненада за никого от нас, или поне нямаше да е голяма. Идиотското, триумфално хилене на Катинка можеше да значи само едно: дете номер четири беше на път. Ако трябва да съм напълно честна, от няколко месеца очаквахме новината, защото това лято Ян тръгна на детска градина, а за Катинка не бяха характерни толкова големи периоди между бременностите.