— Господи, та това е просто една закуска със семейството, а не галавечеря — извика Стефан. — Облечи каквото и да е!

Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Наистина полагах усилия, за да открия нещо подходящо, но беше прекалено топло за кафявия вълнен пуловер с кожената яка и прекалено студено за вишневочервената рокля с презрамки. Не можех да се появя пред свекъра си в сивия си анцуг, а още по-малко с обшитата ми с перли сватбена рокля, която висеше в гардероба, обвита в найлон и ме натъжаваше още повече. Останалите дрехи бяха по-скоро за боклука или ставаха единствено за карнавални костюми. Обещах си в близко бъдеще да разчистя, най-добре още утре сутринта. Доста по-рационално можех да използвам времето, което прекарвах пред гардероба. Например за изучаването на чужд език. Започнах да пресмятам колко бих напреднала, ако вместо да стоя пред гардероба, бях учила думи на италиански. Incredibile!1

— Оли! — извика Щефан отдолу. — Започвам да броя до десет и ако до тогава не си замъкнала задника си до колата, още утре ще подам молба за развод. Едно…

Жена ми никога няма какво да облече — дали това е допустима причина за развод?

— Ела горе и виж сам, ако не ми вярваш!

— Три, четири…

Трескаво отворих чекмеджето, поне да си сложа бельо. Видях любимите си черни бикини, но къде беше сутиенът, който вървеше в комплект с тях?

— Пет, шест…

— Е, не толкова бързо де!

— Седем, осем, съвсем сериозен съм, Оли. Ако събера времето, през което съм те чакал, се получават най-хубавите ми години! Толкова си туткава, че не се траеш!

Туткава! Е, тази обида няма да я оставя ненаказана. Измъкнах една тениска и дънки от гардероба и се напъхах някак си в тях за рекордно кратко време. Ако имаше нещо, което не бях, то това е да съм туткава.

— Девет, десет! — извика Щефан, докато се спусках надолу по стълбите и триумфираща застанах пред него.

— Не съм туткава — изпуфтях, докато с мъка закопчавах дънките си. — Върни си думите назад.

Щефан ме гледаше с широко отворена уста. Но дори и когато гледаше толкова тъпо, като сега, пак си оставаше най-хубавият мъж на света. С късо подстриганите си руси къдрици и с леко загорялата си от слънцето кожа изглеждаше като копие на Брад Пит. А и в погледа му и във всеки негов жест имаше нещо специално, което го правеше просто неустоим. Нямаше дори и едно момиче в района, което да не си е падало по него. Да не говорим за момичетата в университета! Той можеше да има всяка от тях. (И доколкото ми е известно, беше отказал само няколко от предложенията. Но това е било преди аз да се появя.) Нямаше ден, в който да не се замисля и да не съм благодарна, че избра да се ожени точно за мен. За мен, малката невзрачна Оливия, която не можеше да държи в ред дори гардероба си. През живота си не бях искала нещо толкова силно, колкото този мъж. Съвета на приемната ми майка — „Човек не се храни от красива чиния“ — отхвърлих, без да се замислям. Колко жалко, че не приличах поне малко на Дженифър Анистън. Приличах по-скоро на… сега като се замисля не приличах поне малко на никоя известна личност. Но имаше дни, в които изглеждах като карфиол. Това се дължеше на светлорусите ми естествени къдрици, за които чудно защо някои хора ми завиждаха.

— Мили Боже, наистина ли искаш да дойдеш в този вид? — попита Щефан.

— Нали искаше да побързам. — Обух си обувките. — Това е. Можем да тръгваме!

— На мене ми е все едно. Ти ще се изложиш, не аз — обърна се Щефан, клатейки глава, и затърси ключовете от колата.

Той както винаги беше облечен безупречно — джинси и спортно поло, и двете маркови. Щефан не се скъпеше, когато ставаше дума за перфектния му външен вид. При добро желание и с парите, които беше хвърлил за обувките си, вероятно можеше да се направи ремонт на спалнята. Но за да бъда честна, трябва да добавя, че през тази година и половина, откакто обитавахме съборетината, той си беше позволявал нови обувки точно толкова, колкото и аз.

— Къде, по дяволите, са ми ключовете?

— Ха, ха, ей туткавия — казах аз. — Броя до десет и ако дотогава не си намерил ключовете, утре рано сутринта подавам молба за развод…

По-късно в колата съжалих, че се оставих така да ме пришпори. Отсега можех да си представя озадачените погледи на снахите си, облечени в костюми, едната както винаги в пастелни цветове, а другата в дизайнерско черно. Със сигурност щях да съм единствената, която е нахлузила прекалено тесни дънки и носи също толкова тясна тениска с надпис: „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“.

Е, но затова пък доказах, че не съм туткава.

Глава 2

За разлика от нашата къща, къщата на свекър ми беше в безупречно състояние. Една розова вила в стил сладкарница с много еркери, кръгли прозорчета, кулички и като за капак две дебелички, палаво хилещи се ангелчета над входната врата. Вилата не беше антика, просто през шейсетте беше построена за директора на местната спестовна каса, който, както по-късно стана ясно, беше присвоил парите за пищния строеж. Но вместо в затвора директорът попаднал в психиатрична клиника, което изобщо не учудваше свекъра ми. „Това, че е бил пълен ку-ку, си личи по откачената му къща“ — обичаше да казва той. Моята свекърва обаче настояла да купят къщата, когато била обявена на търг. Трябва да се отбележи, че това е един от редките случаи, в които тя е успяла да наложи волята си. Откачена или не, това бе една чудесна къща, в която да се отгледат много деца и да се посрещат много гости. Свекър ми не можеше да я понася и я наричаше „отвратителната и безвкусна марципанова сватбена торта, в която съм принуден да живея“. По някаква необяснима причина обаче старият скъперник задържа „сватбената торта“, въпреки че за сам човек беше прекалено голяма, а поддръжката й струваше много повече, отколкото той бе готов да плаща.

Както всяка неделя се беше събрало цялото семейство на Щефан. По-малката му сестра Катинка (в пастелно розово, в същия тон като къщата) стоеше в кухнята и се беше концентрирала върху аранжирането на нарязани колбасчета в една чиния. През това време децата й се опитваха да се покатерят върху свекър ми, който като айсберг седеше в любимото си кресло и четеше неделния вестник.

Децата се казваха Тил, Лея и Ян. Въпреки че имената бяха кратки и лесно запомнящи се, дядо им ги наричаше просто „този“, „оная“ и „онзи“, ако изобщо ги споменеше.

Както винаги свекър ми игнорираше гостите си колкото е възможно по-дълго. Освен със семейството си, поддържаше контакт и с група възрастни господа, негови връстници, които Щефан обичаше да нарича „Клубът на стиснатите кандидат покойници“. Предполагах, че играеха карти, пиеха отлежало вино от Асбах и се перчеха един пред друг с многото нули на банковите си сметки. Но Щефан смяташе, че бившите директори, шефове на болници и фирмени босове се събираха на конспиративни срещи, за да открият начини и средства за преодоляване на скуката в пенсионна възраст, по възможност, без да се налага да харчат пари.

— Просто им липсва, че сега няма кого да командват и тероризират — казваше той. — Особено на баща ми.

— Е, ние нали сме за това — отвръщах аз.

— Той и преди ни командореше — допълваше Щефан.

И беше прав. Баща му беше роденият диктатор. И в обидите си го биваше. Всъщност само един-единствен път ми беше казал нещо мило, което в крайна сметка пак бе обидно. В деня на сватбата ни с Щефан дойде при мен и с пресилена усмивка ме целуна по лявата и дясната буза. Тогава ми каза:

— Сега, когато мандалото вече хлопна, мога да ти кажа добре дошла в нашето семейство. Моя скъпа а-а-а… тази… а-а-а… дъще… а-а-а Олга, и въпреки че не си подходящата съпруга за Щефан, мога да го разбера. Имаш удивително много дърва пред колибката. Доколкото мога да видя… — при което впери ококорен поглед в деколтето ми — … са колосално добре подредени, супер качество… мда.

— Не знаех, че си такъв експерт по дървения материал, Фриц — отговорих колебливо. — Между другото, се казвам Оливия, а не Олга.

— Изобщо не мога да помня имена — отговори ми той и ако не ме лъже паметта, оттогава ме наричаше просто „снахо“ или „тази“.

Всъщност донякъде трябва да съм благодарна, че той не сподели мнението си за дървата пред колибката ми в речта си пред присъстващите. Смятам, че и за двама ни щеше да е неловко.

За щастие, оттогава не сме говорили за дърва. И повече никакви комплименти не ми е правил.

— Здравей, Фриц — казах аз.

Разбира се, не очаквах отговор, защото обикновено не отговаряше на поздравите ни. Чак когато седнехме на масата, щеше да благоволи да разговаря с нас и това, ако ме питате, пак беше прекалено рано.

Децата обаче не обръщаха внимание на скованото му изражение.

— Дядо, дядо, ще ни прочетеш ли някоя приказка?

— Дядо, няма ли най-накрая да погледнеш картината, която ти нарисувах?

— Дядо, хайде да правим дийй конче.

— Слизай оттук — изръмжа Фриц. — Не пипай вестника, струва пари, при това не малко.

Катинка ни се усмихваше щастливо.

— Не са ли сладки? Дядо с трите си внучета. Вчера пак четох как научно е доказано, че децата действат като извор на младостта.

— Да бе, особено за майките, които години наред не си доспиват — измърморих аз. — А за останалите лишения да не говорим.