— И ние не можем — сурово каза Доминик.

— Взаимно привличане между сърцата… — повтори Ариана. Ръката й трепна, пръстите й закачиха струните и в тишината отекна нестроен акорд.

— Дънкан. Саймън. — Тя сви рамене. — Всички мъже са еднакви. Еднакво горди и жестоки. Аз ще изпълня своя дълг.

— Ти заслужаваш по-добра съпруга от тази студена норманка — обърна се Доминик към брат си.

— Блакторн заслужава по-добро бъдеще от война, братко. Ти също. — Саймън се усмихна мрачно. — Един брак не може да е по-лош от султанския ад, през който премина ти, за да откупиш живота ми.

Доминик безмълвно го потупа по рамото.

— Ще сторя всичко, което мога, за да облекча живота ти — простичко заяви той. — Надявах се да намериш по-добра съпруга.

— Не бих могъл да намеря по-богата и по-полезна съпруга от дъщерята на барон Дегер — каза Саймън.

— Исках да кажа, че се надявах да намериш жена, която не само ще ти донесе богатство, а и ще те обича.

— Любов? По дяволите! — Саймън изгледа косо брат си. — Когато мога да хвана любовта в ръка, да я видя, да я докосна и да я претегля, тогава ще се разтревожа, че ми липсва. Засега обаче просто ще си взема богатата зестра и ще се считам за късметлия.

Доминик поклати глава с усмивка и се обърна към единствения човек, който още не бе дал съгласието си.

— Дънкан?

Дънкан не вдигна поглед от кехлибара, който лежеше на масата, скрит зад сключените му длани, достъпен единствено за неговите очи.

— Дънкан — произнесе отчетливо Доминик, — съгласен ли си Саймън да се ожени за Ариана?

— Правете каквото искате — отвърна с безразличие Дънкан. — Все ми е едно. Амбър я няма. Дори Посветените не могат да я намерят.

— Така е — обади се Ерик. — Но ти може би ще успееш да стигнеш до нея, Дънкан.

Дънкан бавно вдигна глава. Сред отчаянието в очите му трепна плаха надежда.

— Ти си нейният тъмен воин, а тя — твоята златна светлина — каза Ерик. — Самодивското дърво те даде на Амбър и Амбър — на теб.

Думите му разтърсиха Дънкан като мълния. Той скочи от стола и сграбчи медальона. Когато хладният кехлибар докосна дланта му, от гърдите му се изтръгна сподавен стон, сякаш стоманени нокти бяха раздрали кожата му.

Едва сега Ерик видя помътнелия камък. Цветът се отдръпна от лицето му. Соколът нададе пронизителен вопъл.

Няколко мига по-късно на прага се появи Касандра. Един поглед към медальона й бе достатъчен да разбере защо е изпищял соколът.

Мег инстинктивно скочи на крака.

— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?

— Амбър — каза Касандра. — Друидският път едва не я е убил.

Дънкан дръпна Ерик за ръката и го завъртя с лице към себе си.

— Кажи ми как да стигна до Амбър — каза нетърпеливо той.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Погледни медальона! Вече е твърде късно. Тя умира.

— Кажете ми какво трябва да знам — извика Дънкан. — Бързо!

— Ти не си Посветен — поклати глава Касандра. — Единственият път до нея е друидският, а дори аз…

— Дай медальона до огъня — прекъсна я Ерик.

Касандра понечи да се възпротиви, но яростният му жълт поглед спря думите в гърлото й. Тя силете ръце под дългите си алени ръкави.

Дънкан бързо отиде до огъня заедно с Ерик.

— Хвани го в шепи — нареди Ерик.

Дънкан се подчини и стисна зъби, за да не извика от болка. Кехлибарът бе хладен, но го изгаряше като огън.

— Сякаш държа жив въглен — промълви с измъчен глас той.

— Сега знаеш защо си е отишла — каза Ерик.

— Какво?

— Това, което изпитваш, е болката на Амбър.

Но в гласа на Ерик имаше състрадание. Знаеше, че тази болка е болка и на Дънкан. Това му даде надежда.

— Дишай над него — каза той. — Не духай. Просто отвори уста и остави кехлибара да се замъгли от дъха на собствения ти живот.

Дънкан затвори очи, съпротивлявайки се срещу болката като срещу жив враг, и облъхна с дъха си камъка в своите шепи.

— Пак — каза Ерик.

В стаята цареше пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в Дънкан. Касандра гледаше най-напрегнато, защото това, което бе намислил Ерик, за пръв път се правеше от непосветен.

— Замъгли ли се? — попита Ерик.

— Да — отвърна Дънкан.

— Доближи го досами пламъците. Мисли за Амбър, когато мъглата започне да се прояснява. После ми кажи какво виждаш.

Намръщен, Дънкан напрегна сили да преодолее свирепата болка, която продължаваше да изгаря дланите му, и провеси медальона точно над пламъците в огнището. Когато мъглата се проясни, той видя…

— Нищо.

— Пак — каза Ерик.

Дънкан отново хвана камъка в шепи, стискайки зъби от болка.

— Подтисни болката — рязко каза Ерик. — Амбър я подтискаше. Мисли за жената, която ти даде сърцето, тялото и душата си.

Дънкан усети как кехлибарът в ръцете му пламва още по-силно, сякаш всеки миг щеше да се взриви.

— Какво й даде в замяна ти, освен своето тяло? — неумолимо продължи Ерик. — Нищо от теб ли не си е отишло с нея? Освободи духа си, който пазиш толкова ревниво. Позволи му да я намери и да спаси и двама ви.

Думите му отекнаха в главата на Дънкан, погълнаха болезнените викове на тялото му. Той се наведе и отново облъхна с дъха на своя живот камъка в шепите си.

— Пак — нареди Ерик. — Мисли за Амбър. Трябва да я искаш повече от всичко на света. Разбираш ли? Трябва да я искаш повече от самия живот.

Дънкан доближи устни до студения камък, който изгаряше дланите му, вдъхвайки му собствената си топлина.

— Към огъня — припряно каза Ерик. — Бързо! Когато мъглата се проясни, ще видиш Амбър.

Дънкан поднесе медальона към пламъците и впи поглед в глъбините му — там, където бушуваха тъмни сенки. Преобърна всяка една от тях, дирейки Амбър, взираше се напрегнато, докато накрая вече не виждаше и не усещаше нищо друго, освен мрака и неуловимите късчета злато…

Остър, подозрителен крясък на орел, пронизващ въздуха.

Мъгла, която ту се разсейва, ту се сгъстява; хълмове и хребети, вкопчени в скалите дървета и тучна долчинка, спускаща се към невидимо море.

И хилядогласният шепот на вятъра из едно обрасло с есенни треви блато.

Тя е там, в сърцето на тишината, обградена от шепот, който не може да чуе.

— … ваш ли ме? — извика Ерик, като го разтърси с все сила. — Дънкан!

Дънкан бавно вдигна глава, изтръгвайки се от кехлибарената магия. Лицето му бе обляно в пот. Ръцете му трепереха.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Мислех, че сме те загубили завинаги.

Дънкан си пое дълбоко дъх.

— Амбър.

— Видя ли я?

— Не.

На лицето на Ерик се изписа разочарование.

— Почини си. По-късно ще опитаме пак.

— Знам къде е тя — каза Дънкан, сякаш изобщо не го бе чул.

— Къде? — попитаха в един глас Ерик и Касандра.

— В Призрачния дол.

Ерик погледна Касандра. Посветената сви рамене.

— Бихме могли да опитаме — каза унило тя.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително попита Дънкан.

— Свещените места или приемат хората, или ги отблъскват — обясни Касандра. — Откакто се помня, Призрачният дол не е приемал никого, освен Амбър.

— Но аз бях там! — възкликна той.

— Да — каза Ерик. — С Амбър.

Дънкан стисна медальона. Болка прониза дланта му, ръката му, тялото му. Този път той я посрещна с радост. Болката означаваше, че Амбър все още е жива.

— Пак ще бъда там — решително произнесе той. — С Амбър.

— Двамата с Касандра ще дойдем с теб — каза Ерик.

— Саймън също — намеси се Доминик. — Вече отиде да приготви конете. Ще вземете и Белоножка. На Амбър ще й трябва кон.

Никой не изрече на глас онова, от което всички се бояха — че може би са загубили Амбър завинаги.

— Предстои ни тежка езда — каза Ерик. — Най-вероятно Призрачният дол няма да се разкрие пред него. Пред нас.

— Мястото може и да омагьоса вас, останалите, но Саймън ще види само онова, което съществува наистина. Това е неговата дарба.

— Звучи ми повече като проклятие — измърмори Ерик. Откъм портата долетя нетърпелив лай на хрътка, приличен повече на вълчи вой. Пронизителният писък на сокола призова четиримата да тръгват. Доминик погледна Ерик.

— Направи за Дънкан всичко, което е по силите ти. Държа на него толкова, колкото ти на сестра си.

— Давам ти дума, че ще го сторя, Вълк.

— Аз ще пазя крепостта за този от вас, който се върне — каза Доминик. — Давам ти дума.

— Как ти действа медальонът? — попита Ерик.

— Казва ми, че Амбър все още е жива.

Ерик не попита нищо повече. Бледите, стиснати устни на Дънкан казваха всичко. В главата му кънтяха думите, произнесени от Амбър някога, в златното време преди паметта му да се върне.

„— Безценна Амбър. Какво бих правел без теб?

— Щеше да си по-добре, отколкото бих била аз без теб. Ти си сърцето в гърдите ми.“

Споменът му причиняваше по-силна болка дори от изгарящия дланите му медальон.

— Не го опирай до кожата си — каза Ерик.

— Не. Болката е единственото, което ме свързва с нея в момента. Да отблъсна болката, би означавало да отблъсна Амбър. А аз няма да направя това втори път. Никога.

Саймън отмести поглед от Дънкан към Ерик и от него — към Касандра. Изминаха много мили в пълно мълчание. Изведнъж Касандра рязко дръпна юздите на коня си.

— Пред нас има нещо странно — каза тя. Ерик присви очи и бавно кимна.

— Да.

Дънкан пришпори коня си напред. Погледът му бе прикован във високия хребет, който оттук изглеждаше скалист и непроходим, но се бе оказал съвсем лесен за преминаване, когато пътя сочеше Амбър.

Малко преди да стигне до билото му, конят на Дънкан изведнъж се закова на място. Дънкан го пришпори яростно, но животното упорито отказваше да помръдне.

Без да каже и дума, той скочи от седлото, яхна Белоножка и пое отново напред. Кобилата трепна и изпъна уши, но продължи да върви. Скоро тя и ездачът й прехвърлиха билото на хребета и се скриха от очите на останалите.