Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Мостът е вдигнат — обърна се Саймън към брат си. — Портата е залостена. Амбър не може да си е отишла.

— Всяка крепост има поне един таен изход.

— Тогава не може да е отишла далеч — каза Саймън. — Тръгнала е посред нощ, при това в буря.

Иззад гърба им долетя хладен смях. Саймън и Доминик се извърнаха и видяха Ерик, който стоеше на прага и гледаше Дънкан със смесица от гняв и съжаление.

— Амбър е Посветена — каза той. — Мигнеш ли, тя просто ще се изпари от очите ти. Мигнеш ли два пъти, вече ще е далеч от теб.

— Изпрати хрътките си по петите й — каза Доминик.

Ерик сви рамене.

— Както желаеш.

— Като че ли не изпитваш особено желание да намериш сестра си — подхвърли Саймън.

— Тя ще тръгне към някое свещено място. Стигнат ли до каменен пръстен, кучетата ще се спрат.

Саймън измърмори под носа си нещо за вещиците, но не спори. Откакто веднъж се бе опитал безуспешно да проследи Мег, вече знаеше, че древните каменни пръстени си имат свои тайни, които крият от пришълците.

— Трябва да опитаме — каза Доминик.

— Защо? — попита рязко Ерик.

— Не искам война с теб.

— Няма да има война.

— След шест дни — каза Доминик — аз ще подпечатам декрета за анулиране на брака между Дънкан и Амбър.

— След шест дни това ще бъде без значение.

— Защо?

— Какво те интересува, Вълк? Войната е избягната.

С тези думи Ерик се завъртя на пети и излезе от стаята. Касандра го чакаше в подножието на стълбите.

Доминик видя как Ерик взе ръцете на Посветената в своите. Макар че никой от двама им не заплака, скръбта им бе повече от очевадна. Доминик погледна неспокойно Дънкан.

„Страданията на Дънкан вече започнаха. Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Светлината… Тя взе светлината със себе си, Меги.“

Внезапен страх обзе Доминик. Опасяваше се, че знае какво е искала да каже Касандра и какви ще бъдат страданията на Дънкан. Не можеше да допусне това да се случи.

— Саймън — рязко каза той.

— Бойните коне?

— Точно така. Един от нас трябва да остане тук.

— Мег ще дойде ли?

Доминик погледна през рамо. Мег все още стоеше коленичила до Дънкан и галеше челото му. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Очите на Дънкан бяха отворени, но не виждаха нищо освен онова, което бе изгубил.

— Мег — нежно я повика Доминик.

Тя вдигна глава.

— Ще пуснем хрътките по дирите на Амбър — каза той. — Ако те ни отведат до някое свещено място, ще можеш ли да намериш пътя?

— Ако старата Гуин беше тук, тя навярно щеше да може. — Мег сведе поглед към Дънкан. — Не знам дали аз бих могла. Това, което знам, е че Дънкан има нужда от… нещо. А аз съм лечителка.

— Стой тук и пази съпругата си — обърна се към брат си Саймън. — Тя е по-важна от целите Спорни земи взети заедно.

— А ти ще бъдеш ли в безопасност? Свен още е нейде из селата, за да разбере настроенията на хората.

— Ще взема Ерик с мен.

— Той може да те нападне.

На устните на Саймън трепна кратка, сурова усмивка.

— Би било много жалко, нали?

Доминик се засмя, без да каже и дума повече.

Не след дълго по спуснатия подвижен мост изтрополиха три коня. Двата бяха бойни жребци, яздени от рицари в доспехи. Противно на всички обичаи, единият рицар носеше на китката си сокол. Третият кон бе бял жребец, възседнат от една Посветена жена, чиито сребърни коси се развяваха свободно с вятъра.

В края на моста чакаше голяма хрътка. Кучкар не се виждаше никъде.

— Само една ли? — попита изненадано Саймън.

— Ако има миризма — отвърна Ерик, — Стагкилър ще я открие. Ако миризмата може да бъде проследена, той ще я проследи.

По някакъв невидим сигнал на своя господар, Стагкилър се втурна да дири миризмата на Амбър. Откри я в един върбалак на петдесетина ярда от крепостната стена.

— Там ли е изходът на тайния тунел? — ехидно попита Саймън.

Не се разбра дали Ерик отговори, защото в този миг Стагкилър нададе див лай и се втурна с огромни подскоци по миризмата. Конете го последваха.

Ратаите и селяните по полята вдигаха сепнато глави към галопиращата тройка. Когато съзираха разпилените коси на Касандра, те започваха да се кръстят, питайки се кой ли е безумецът, дръзнат да предизвика гнева на Посветената.

Широкият път постепенно се стесни и се превърна в малка пътечка, която се виеше зигзагообразно между нивите и къщурките. Пръски кал отскачаха изпод огромните конски копита и се лепваха по каменните дувари, ограждащи пътечката от двете страни.

Скоро и последните късчета обработваема земя останаха зад гърба на ездачите. Гората се изпречи пред тях изневиделица, сякаш изникна от мъглата в своята пъстра премяна от светло и наситенокафяви дънери, оранжеви, жълти и червени листа и вечнозелени бръшляни и зеленики.

Стагкилър продължаваше да следва миризмата, без да забави крачка нито за миг, независимо от неравния терен и гъстата растителност. Не след дълго навлязоха сред високи, обвити в мъгла хълмове, между които се виеше сребристо поточе.

Показа се едно ниско продълговато възвишение. Когато го преминаха, пред очите им се появи кръг от изправени камъни. Забил муцуна в земята, Стагкилър се хвърли напред между два от тях.

Сетне рязко отскочи назад, сякаш се бе ударил в стена.

Ръмжейки разочаровано, хрътката се обърна към своя господар. С едно рязко движение на китката Ерик изпрати сокола си в небето.

— Търси — нареди на кучето той.

Стагкилър започна да души около камъните. Скоро обаче стана ясно, че миризмата е изчезнала.

— Проклятие — изръмжа Саймън. — Точно като в Блакторн. Касандра го погледна с любопитство.

— Веднъж дирите на Мег ме отведоха до едно свещено място — обясни той, без да отделя очи от Стагкилър. — Кучетата загубиха миризмата й.

— После намериха ли я отново? — попита Ерик.

— Не.

— А ти претърси ли мястото?

— Не.

— Защо? — попита Касандра.

— Исках само да разбера къде е ходила Мег. Тя вече се беше върнала, така че нямаше нужда да я търся.

Касандра и Ерик се спогледаха.

— Претърси Каменния пръстен — подкани го Ерик. Саймън смушка коня си, но животното отказа да премине между камъните. Той тръгна да обикаля около кръга, опитвайки отново и отново. Но който и път да посочеше на жребеца, колкото и силно да го пришпорваше, конят не помръдваше.

Саймън скочи от седлото и предпазливо пристъпи към камъните. Надникна вътре, но не видя нищо забележително. Скали. Пръснати тук там туфи трева. Килнати на една страна камъни, покрити с мъх. Една ниска могила. Мъгла, която се стелеше като сребърен воал над земята.

Той изруга ядосано и навлезе пешком между камъните. Всичките му инстинкти бяха нащрек. Ала не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

Сред влажната трева нямаше никакви друга следи, освен оставените от самия него. След като обиколи подножието на могилата и се качи бързо до върха й, Саймън се убеди, че в нея няма нито таен подземен вход, нито скали, достатъчно големи, за да скрият човек.

Той въздъхна с облекчение, слезе от могилата и се върна при побитите камъни, където го чакаше неспокойният му жребец. Посегна към поводите, но в същия миг се спря, защото си припомни какво му бяха казали при първото му идване в крепостта Стоун Ринг, преоблечен като странстващ рицар богомолец.

— Тук ли намери Дънкан? — подвикна той към Ерик.

— Да. Под свещеното самодивско дърво, което расте на върха на могилата във вътрешния каменен кръг.

Саймън се обърна рязко към могилата и присви очи, заслепен от слънчевата светлина, която внезапно бе станала някак твърде ярка. За миг му се стори, че вижда изящните очертания на самодивско дърво, но се оказа, че това е само мъглата, виеща се над могилата.

Той се огледа неспокойно наоколо. Както си и мислеше, имаше само един кръг от камъни. Не, пред него като че ли се мярна втори.

Ала когато се взря добре, отново видя само мъгла.

С нова гневна ругатня Саймън се качи на коня си и се върна при Касандра и Ерик, които го чакаха заедно с потъналия в униние Стагкилър.