Нищо, което да скрие желанието му — тръпнещо, мощно, пулсиращо в едно с все по-бързия ритъм на кръвта във вените му.

От устните на Амбър се отрони доволен, мъркащ звук.

— Махай се! — повтори с леден глас Дънкан.

Тя се усмихна и прокара пръсти по гърдите му към корема, приближавайки бавно пламтящата сърцевина на желанието му. Дънкан посегна да сграбчи ръката й, ала осъзна, че не може. Това би означавало да престъпи думата си.

— Вещица.

Разярен и заедно с това възбуден до полуда, Дънкан гледаше как изящните пръсти на Амбър се промъкват все по-близо и по-близо до изопнатата му мъжественост. В последния миг обаче те се отклониха, описвайки полукръг през тъмните, гъсти косми.

— Би могъл да повикаш на помощ Саймън — предложи тя.

Усмивката й показваше задоволството й от дилемата на Дънкан. Пръстът й погали сгъвката между мускулестия му торс и краката.

Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби.

— Саймън ми няма никакво доверие — изтъкна Амбър. — И изобщо не ме харесва.

Сетне впи нежно нокти в бедрата му и почувства как го облива вълна на огнено желание. Пръстите му се забиха в мекия дюшек. Заповяда си да не чувства нищо.

Амбър се засмя полугласно. Усещаше всичко, което ставаше в душата му. Каквото и да казваше разумът, тялото знаеше от какво се нуждае.

И то веднага.

— Саймън би се радвал да ме изхвърли от леглото ти — измърмори тя.

После разтвори длан върху бедрото му, наслаждавайки се открито на огромната му сила. Контрастът между нежните й пръсти и грубата мощ на тялото му възбуди Дънкан толкова силно, че той с мъка потисна стона си.

— Но аз не бих се радвала да ме откъснат от теб — прошепна Амбър, като се наведе към него.

Косите й се разпиляха по бедрата му като хладен водопад. Въпреки че си бе забранил да реагира, той изпъшка.

Тя се усмихна и заби нежно зъби в издължения мускул на бедрото му. Горещата ласка на езика й опари кожата му.

Тръпка премина през тялото му, през нейното тяло.

— Тази нощ си като зимно вино — приглушено промълви Амбър. — Тъмно, силно.

Нов стон се изтръгна от гърдите на Дънкан.

— Иска ми се да пия от теб, да те вкусвам от глава до пети — прошепна тя.

Връхчето на езика й остави огнена диря от коленете до пъпа му.

— Иска ми се да направя… всичко.

Със сподавен стон Дънкан стисна мускулите на краката си и покри слабините си с ръце в опит да предотврати по-нататъшна интимност.

— Не би ли предпочел да го държат моите ръце? — попита Амбър.

— Не — изръмжа той, стиснал зъби.

— Наистина ли? Затова ли с всеки миг става все по-грамаден? Надяваш се да ме уплашиш?

Дънкан нямаше друг отговор освен отговора на тялото си, който се опитваше да скрие или поне да пренебрегне.

Амбър обаче го знаеше не по-зле от него. А по-добре. Неговото и нейното желание, слети в едно.

— Няма да се получи, тъмен воине. Колкото и страховит да стане мечът ти, аз мога да го приютя в своята ножница. Знаеш това не по-зле от мен. — Тя се засмя тихо. — Не, всъщност ти познаваш тази ножница много по-добре. Толкова пъти си я изучавал до дъно.

В отговор от устните му се изтръгна нисък звук, пълен с безпомощен гняв. Амбър го тласкаше към пропастта, и то само с думи. Тялото му знаеше какво иска, крещеше отчаяно какво иска.

И знаеше къде да го намери.

— Махни ръцете си — приглушено каза Амбър. — Дай ми свободата, за която копнеем и двамата.

— Не! Аз не те искам!

Амбър не успя да сдържи смеха си, въпреки болката от упоритостта, с която я отхвърляше Дънкан.

— Напротив, свенлив рицарю — каза тя. — Та ти не можеш да скриеш желанието си дори с две ръце.

Нямаше начин да скрие от нея и огъня, бушуващ в него. При всяко докосване жаждата му се изливаше като порой в Амбър.

А Амбър се грижеше да го докосва непрекъснато.

Смеейки се, тя започна да изкушава ръцете му да се отместят от слабините. Зъбите й го хапеха дръзко. Устните й го измъчваха с милувките си. Топлият й дъх обливаше кожата му. Езикът й се плъзгаше между здраво стиснатите му пръсти.

После Амбър прокара пръсти по тъмната линия между стиснатите му бедра, като в същото време пое със зъби кутрето на ръката му и го засмука в устата си.

Дълбоко от гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон. Огнено желание разтърси цялото му тяло, ръцете му трепнаха. Амбър мигновено плъзна ръка под тях и го обгърна с тънките си пръсти. Тялото му отново потръпна като ударено с камшик.

— Амбър — промълви през зъби той, — не!

— Да — прошепна задъхано Амбър. — Божичко, да! — Ръката й бе под неговата, сетне дъхът й, сетне езикът й.

— Амбър!

— Да, мой тъмен воине. Аз съм Амбър. А това е… — Тя опита вкуса му с език, погали го. — … това е прекрасно. Топло като котарак. Кораво като юмрук. Страховито като буря.

Когато езикът й се плъзна около набъбналата му плът, Дънкан направи последен опит да й избяга, като се завъртя на една страна. Амбър обаче реагира светкавично — обърна се заедно с него и отново се спусна отгоре му като огнен дъжд.

Тогава Дънкан осъзна, че няма накъде повече да отстъпва. Беше хванат в капан между устните й и ръката й, която се плъзгаше нагоре между бедрата му, за да го обхване в шепа.

— Всичко в теб е кораво — каза Амбър, като се засмя доволна. — Ти гориш като огън, тъмен воине, но аз те искам още по-горещ.

Тя се наведе отново към него. Езикът й започна да го обсипва с нежни, пламтящи ласки. Ситни капчици пот избиха по кожата му.

— Спри — дрезгаво промълви той.

— Да спра? — Смехът й бе плътен, доволен, хищен. — Не, мой твърдоглав воине. Та ти едва сега се разгаряш.

— Не мога… да издържа… още дълго.

— Знам. — Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър. — Това ми харесва.

— Вещица — изръмжа Дънкан.

Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.

Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.

Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.

Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.

Амбър се усмихна, целуна го по рамото и отново се плъзна като огън надолу по тялото му.

И като огън го запали.

Скоро Дънкан гореше още по-силно от преди, обзет от още по-мощна възбуда, треперещ от усилието да сдържа отчаяното си желание. Когато бе вече само на един дъх от екстаза, Амбър отново спря и отново го успокои.

А после отново го възпламени с ласките си.

— Стигни до края — процеди през зъби той. — Ще полудея!

— Скоро — измърмори тя.

— Скоро ще съм полудял!

Тя се засмя и прокара нокти по стегнатите му бедра. Сетне продължи да го гали, да го възбужда все повече и повече. Винаги обаче усещаше кога е стигнал до ръба и в последния миг го връщаше обратно.

Гореща пот изби по слабините на Дънкан. Амбър опита вкуса й, хареса го и опита другаде по тялото му. Навсякъде вкусът бе прекрасен.

В жилите на Дънкан потече не кръв, а огън, който го изгаряше до мозъка на костите. Никога не бе виждал Амбър толкова пламенна, страстна, съблазняваща. Тя го желаеше и бе твърдо решена да го има. Целия.

— Освободи ме от обещанието — каза той с прегракнал глас.

Смехът й го обля с топлина.

— Още не.

— Това е лудост. Аз трябва да те докосвам!

— Как?

Топъл, приглушен, натежал от желание, гласът на Амбър накара тялото му да потрепери в прилив на неудържим копнеж.

Внезапно тя се надигна, разкрачи се над слабините му и Дънкан почувства как се разтваря, за да го посрещне — гореща, влажна, тръпнеща. Уханието й завъртя главата му.

Но Амбър стоеше, без да помръдне, извисена над него, докосвайки почти неосезаемо плътта, която вече бе измъчила до краен предел.

— Свършвай — дрезгаво каза той. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото те желая аз. Усещам го.

— Винаги ще бъде така. До последния ми дъх.

— Тогава ми позволи да сложа край на това мъчение!

— Това, което ме е хванало за бедрото и ме дърпа надолу, не може да е твоята ръка, нали? — попита Амбър.

Дънкан изруга яростно и отдръпна ръка.

— Без да искам — каза той.

— Знам. Почувствах изненадата ти.

— Никакви тайни ли нямам от теб? — гневно попита Дънкан.

— Имаш много. Но само една от тях има значение.

— Коя е тя?

— Твоята душа, тъмен воине. Тя е заключена за мен.

— Твоята за мен също.

— Не — прошепна Амбър. — Тази нощ аз ти я давам, дъх по дъх.

Дънкан искаше да отговори, но думите бяха погълнати от дрезгавия вик, който се изтръгна от гърдите му, когато Амбър се плъзна върху него, поемайки го цял в себе си с едно бавно, галещо движение.

Екстазът изригна в нея още по средата му. Конвулсиите на плътта й и треперещите й викове скъсаха и последната нишка, на която се държеше способността му да се владее. В мига, в който проникна до дъното на пламтящите й глъбини, той се вля в нея като огромна, пулсираща вълна, която го разтърси цял.

А после всичко започна отначало.

Играта и съблазняването, интимните милувки и сладкото мъчение. Прошепнатите думи и докосванията, които го караха да тръпне от удоволствие. Неочакваните целувки и нежните ухапвания, едновременно жилещи и галещи.

Докато свещите догаряха и огънят гаснеше, Амбър пламтеше все по-ярко, изливаше страстта си, себе си в Дънкан, който също пламтеше заедно с нея, също се изливаше в нея и усещаше как бива поглъщан със същата жажда, с която я поглъщаше сам той.