Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Амбър лежеше будна в разкошното легло, което бе нейно от деня на женитбата й с Дънкан. При всеки по-силен порив на вятъра, при всяко изтрополяване на суграшицата отвън по каменните стени, при всеки долетял от долните етажи глас сърцето й затуптяваше два пъти по-бързо.

Сетне тя затаяваше дъх и се вслушваше напрегнато да чуе към вратата й да се приближават стъпки.

Дънкан ще дойде при мен тази нощ.

Трябва да дойде.

Ела при мен, тъмен воине. Позволи ми да те докосна по единствения начин, по който допускаш да бъдеш докосван.

Позволи ми още веднъж да се слея с теб.

Само веднъж.

Мога да докосна душата ти, ако ми позволиш.

Само веднъж…

Но нито един от звуците, които достигаха до слуха й, не идваше от изкачването на Дънкан по спираловидната каменна стълба към спалнята й.

Часовете се нижеха един след друг, есенната суграшица продължаваше да шиба каменните стени на крепостта. Накрая Амбър осъзна, че ще остане сама сред бурята. Че точно тази нощ Дънкан няма да дойде при нея — точно тази нощ, когато срещата лице в ръце със смъртта бе разбудила в него жаждата за живот, радостта просто да е жив.

Тази нощ Дънкан би бил твърде уязвим, твърде безпомощен пред своята кехлибарена вещица. Тя знаеше това. Той също.

Амбър рязко се надигна и отмахна завивките, фината й, прозрачна ленена нощница засия с призрачно сияние — отражение на угасващия огън в огнището. Кехлибареният медальон на гърдите й светеше приглушено като тлеещ въглен.

Очите й светеха по същия начин, забулени от мрак, който нямаше нищо общо с тъмната нощ.

Тя наметна мантията на раменете си, вдигна качулката и се отправи към спалнята на господаря на крепостта. Не й трябваше нито свещ, нито лампа. Присъствието на Дънкан бе огън в черната нощ, сочеше й пътя тъй сигурно, както зората сочи пътя на настъпващия ден.

Дори пътечката към Дънкан да се виеше през гъста гора или каменист, криволичещ дол, Амбър не можеше да я загуби.

В коридора нямаше никого. Единственият човешки звук бяха гласовете на стражите по бойниците на крепостната стена. Амбър тръгна безшумно по дървения под. При всяка бърза стъпка мантията се люлееше и галеше глезените й.

Пред вратата на Дънкан нямаше валет, защото не бе имал време да си избере такъв сред многото млади момчета, копнеещи да изучават изкуството на войната от легендарния Шотландски чук. Нещо повече, вратата на господарската спалня бе даже полуотворена — знак за самоувереността на спящия вътре воин.

Дънкан навярно си бе легнал късно, реши Амбър, когато обгърна стаята с поглед. В огнището все още бумтеше силен огън. По свещниците още горяха свещи. Върху раклата до леглото имаше газена лампа със скъсен фитил, от която се разнасяше аромат на розмарин. До лампата проблясваше със студен блясък бойният чук, както винаги готов за битка.

Златистата светлина на свещите потрепери, когато Амбър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Дънкан не помръдна. Тя и не очакваше да помръдне. Макар да не владееше Познанието, той умееше като Посветен да усеща инстинктивно кога го дебне опасност.

И кога — не.

Наметката на Амбър се свлече с тих шепот на пода. Нощницата я последва, обгръщайки наметката като нежен облак. Светлината на огъня заискри в златистите й коси, в кехлибара на гърдите й. Безшумно като пламък на свещ Амбър легна на леглото до Дънкан.

От тялото му се носеше леко ухание на билки, което й подсказа, че преди да си легне, той е подирил успокоение в топлата вана. Същото ухание лъхаше и от собствената й кожа, защото и тя бе потърсила покой в утешителната прегръдка на водата.

Ала в действителност копнееше за една друга прегръдка, не утешителна, а пламенна, за тялото на Дънкан, приютено в нейното.

Амбър посегна и дръпна завивките. Приглушената светлина озари голия гръб на Дънкан. Той лежеше на една страна, с гръб към нея. Голите му, силни рамене бяха и изкушение, и предупреждение.

Тъмен воин, който умее да кара чука да пее.

Нежно като пеперуда, пиеща цветен нектар, пръстите на Амбър се спуснаха по гърба на Дънкан. Но макар и жадувано, докосването й причини болка. Яростният конфликт в душата му, свирепият сблъсък на истини не спираше дори насън.

„— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да разнищите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.“

Ала когато всички истини бъдеха премерени и претеглени, една оставаше да тежи повече от всички: думите на Глендуидския вълк, отекващи като гръм в тишината.

„Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.“

За Дънкан да престъпи тази дума би било равносилно да се самопогуби. Да я спази, означаваше да погуби Амбър. И двете възможности бяха непоносими.

Едната бе неизбежна.

„Ако я обичах, нямаше да мога да направя това, което трябва да направя.“

Болка, която бе и негова, и нейна, прониза Амбър, разсече сърцето й, проряза душата й.

— Както се опасявах — прошепна тя, — това ще те погуби.

Ако у Дънкан не бушуваше същият неистов копнеж да я докосва, да се потопи в нея, да я люби до забрава, чак докато не му останат сили да се бори със себе си поне за известно време… ако не бе всичко това, допирът до него щеше да е за Амбър като да пъхне ръката си в бумтящото огнище.

Вместо това докосването до Дънкан бе горчиво-сладостно мъчение, което обливаше душата й в кръв.

Не го ли докосваше, душата й също се обливаше в кръв.

Кръв, изтичаща капка по капка към мрака.

И както се опасявах, това погубва мен.

Но Амбър не отмести ръка. Кожата на Дънкан бе гладка, опъната, топла. Силните мускули на гърба му я привличаха неудържимо. Нежните й пръсти галеха стегнатата му плът, наслаждавайки се на огромната му мощ, пренебрегвайки болката.

— Толкова си силен във всичко, мой тъмен воине — прошепна тя. — Защо нямаш сила да приемеш това, което не може да бъде променено? Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.

Мускулите трепнаха, Дънкан се размърда и се обърна по гръб. Лицето му се извърна към нея. Амбър затаи дъх, но той не се събуди.

— Ако можеше да приемеш — прошепна тя, — щеше да можеш да ме обичаш въпреки всички истини, узнати твърде рано и казани твърде късно.

Дънкан продължаваше да диша дълбоко, равномерно. При всеки дъх кехлибареният медальон на шията му се повдигаше и спускаше с приглушен блясък.

Амбър въздъхна и се поддаде на изкушението да прокара ръка по къдравите косъмчета, покриващи гърдите му. Те настръхнаха, погъделичкаха нежно дланта й.

Амбър наведе глава, целуна рамото му и притисна лекичко буза до мускулестата му гръд над сърцето, за да почувства ритъма на пулсиращия в него живот.

— Да можех да те докосна. Само веднъж.

Нейде дълбоко в себе си, подсъзнателно, Дънкан усещаше присъствието й. Амбър долавяше това по промяната в него, по постепенното заглъхване на яростните конфликти, изтласквани от горещата, чувствена вълна, която се надигаше изпод допира й.

Макар че откакто узна истинското си име, Дънкан не бе допуснал между двама им нищо повече от най-примитивна физическа близост, някога ласките й му бяха доставяли удоволствие. Тогава бе подтискал възбудата си само за да удължи блаженството на любовната игра.

Сега, когато бе заспал, нейните милувки отново му доставяха удоволствие. Усещаше как той попива нейната наслада от допира до него с жаждата, с която изсъхналата земя попива дъжда.

— Това ти е липсвало и на теб — прошепна Амбър. — И ти си жадувал за нежност и страст.

Откритието я изпълни с облекчение. Бояла се бе, че мракът в душата му може да е погълнал цялата му нежност. Тя наведе глава, за да го целуне отново.

След миг ръката му я сграбчи болезнено силно за косата. Дънкан беше буден.

И разярен.

— Не те искам — процеди през зъби той. — Не искам дори да те докосвам.

Въпреки че пороят на желанието, струящ между телата им, опровергаваше думите му, те все пак я нараниха.

— Това обещание ли е? — попита предизвикателно тя.

— Кое?

— Че няма да ме докосваш тази нощ.

— Да, вещице. Няма да те докосна!

На устните й трепна триумфална усмивка, хищна като блясъка в очите на Дънкан. Усмивка, която навярно щеше да го стресне, ако не бе толкова заслепен от гняв. Усмивка, пълна с женска неумолимост.

— Тогава махни ръката си от мен — каза Амбър, — или ще сметна, че не държиш на думата си.

Дънкан отдръпна ръка като опарен.

— Махай се — изръмжа той.

Вместо отговор Амбър просто се взря в него за няколко мига. Сетне ръката й се стрелна с бързина, достойна да съперничи с бързината на Саймън, за да отмахне напълно завивките и да открие, че и по тялото на Дънкан няма нищо друго, освен кехлибарен медальон.