— Ти си дъщеря на лорд Робърт от Севера и Ема Яловата — произнесе отчетливо Ерик. — Родила си се няколко минути след мен. Ние сме близнаци, Амбър.

Истинността на думите му се стовари върху Амбър като гръм в тясно дефиле, разтърси я цяла.

— Но защо… — прошепна тя.

И не успя да каже нищо повече.

— Защо са те лишили от онова, което ти е принадлежало по рождение? — попита Ерик.

Амбър кимна.

— Не знам — призна той. — Но подозирам, че това е била цената за моето зачеване.

— Да бъда изоставена?

— Да бъдеш дадена на Посветената жена, която не може да има свое собствено дете, защото не е способна да търпи мъж до себе си.

От гърдите на Касандра се изтръгна сподавено възклицание.

Ерик я погледна само за миг, сетне се обърна отново към момичето, чийто истински произход бе разкрил още когато за пръв път се взря в проблема с очите на Посветен.

— Вярно ли е това? — попита Амбър, като се извърна към Касандра.

— Когато се роди ти… — Гласът на възрастната жена заглъхна.

— Предсказанието — каза Амбър. — И смърт ще долети.

— Да. Предсказанието на кехлибара — кимна Касандра и въздъхна. — Ема се страхуваше от него… и от теб. Тя отказа да те кърми.

Амбър затвори очи. Сълзи блестяха по ресниците, спуснати върху бледите й страни.

— Но аз те обикнах от мига, в който се появи на бял свят — разпалено продължи Касандра. — Ти беше толкова мъничка, толкова съвършена. Вярвах, че ако успея да те посветя в Познанието, може да се роди честит живот, не смърт.

Смехът на Амбър бе по-тъжен и от сълзите й.

По-добре да ме беше оставила на вълците.

Ала не произнесе тези думи гласно, защото не искаше да наранява жената, която бе взела едно нежелано от никого дете и го бе отгледала като свое.

— Но аз бях лоша ученичка и погребах надеждите ти — каза тя.

— Вината е моя — възрази Касандра. — Аз бях лоша учителка.

Амбър безмълвно поклати глава.

След миг отвори очи, погледна Ерик… и за пръв път видя своя брат. Нови, този път различни сълзи бликнаха от очите й. Пръстите й докоснаха бузата му, косата му, устните му, за да й помогнат да почувства истината.

— Реката винаги тече към морето — каза тя, — колкото и да се опитваш да я отклониш от пътя й. Остави я да изтича, братко. Остави я да изтича.

Преди Ерик да успее да отговори, соколът полетя към полуспуснатите кепенци, които го разделяха от господаря му. Колкото гласът на Ерик бе тих, толкова пронизителен бе писъкът на птицата.

— Никога — заяви той.

— Не искам да правиш това!

— Знам. Но трябва.

— Не! — извика Амбър, като го сграбчи за лакътя.

— Едно нежно, слънчево момиче изтръгна душата на Дънкан от мрака — каза Ерик.

Ръката, стискаща бойния чук, трепна неспокойно и металните брънки на ризницата на Дънкан звъннаха застрашително.

— А после — продължи тихо, неумолимо Ерик — то даде на Дънкан собствената си душа, за да запълни празнотата в неговата. От благодарност за този безценен дар той иска да направи от момичето пачавра.

Металните брънки продължаваха да трептят като живи под напора на гнева, кипящ в гърдите на Дънкан.

Ерик улови студените пръсти, вкопчени в ръката му, целуна ги и отстъпи назад от Амбър. И едва сега се обърна с лице към Доминик льо Сабр и към блестящата сребърна тока, която придържаше наметалото му.

— Както виждаш, Друидски вълк — каза той, — кръвната връзка е налице.

— Да.

— Тогава ще позволиш ли на своя васал да се изправи срещу мен?

— Дънкан и аз сме равни. Той не е мой васал.

— Ах, значи и това е вярно. — Ерик се усмихна мрачно. — Ти наистина си забележителен тактик, Доминик льо Сабр.

— Ти също. Никой друг не би могъл да държи три обширни имения в Спорните земи само с шепа рицари и с репутацията си на магьосник — каза Доминик.

Ерик понечи да се обърне отново към Дънкан, но сухият глас на Доминик го спря.

— Склонността ти да проникваш в затворени крепости през тайни тунели несъмнено е полезна за тази репутация.

— Несъмнено — отвърна тихо Ерик.

— Но за в бъдеще няма да имаме подобни проблеми.

— Нима? Защо?

— Защото не прояви достатъчно хитрост да оставиш Дънкан да те предизвика на двубой. Считай се за мъртъв, Ерик, син на Робърт — каза Доминик и се обърна към Шотландския чук. — Доколкото до неотдавна ти бе мой васал — каза той, — аз те призовавам да избереш чука за оръжие на двубоя.

Касандра трепна като ударена с камшик.

Дънкан сведе поглед към оръжието, което трептеше на стоманената си верига, жадно за битка. Едва сега осъзнаваше, че чукът е в ръката му.

— Ерик е непобедим с меч в ръка — продължи Доминик, — ала не се слави като особено ловък с чука. А ти ми трябваш жив.

Дънкан го погледна изненадано.

— Ако Стоун Ринг не е в твои ръце — простичко обясни Доминик, — шансовете Блакторн да оцелее биха били нищожни. Направи тази услуга на човека, който доскоро бе твой господар.

Дънкан погледна чука, който бе сякаш продължение на собствената му ръка.

После погледна Амбър.

Очите й бяха разтворени широко, ръцете й — притиснати към устните, като че ли за да заглушат писък. Който и да спечелеше предстоящия двубой, тя щеше да загуби.

Дънкан знаеше това не по-зле от нея.

— Докато размишляваш дали да изпълниш молбата ми — добави Доминик, — спомни си, че Ерик е великият лорд, според който един незаконороден син има толкова малко достойнство, че му е все едно дали ще стане клетвопрестъпник.

Металните брънки звъннаха отново, разлюляни от яростното трепване на ръката, която стискаше чука. Звънът отекна в салона, в който се бе възцарила пълна тишина.

— Така да бъде — каза накрая Дънкан. — Ще се бия с чука.

Амбър затвори очи.

Ерик кимна. Не беше изненадан.

— Нареди да ми донесат един чук от оръжейницата — каза той.

— Както желаеш — небрежно заяви Дънкан. — Но ако предпочиташ да се биеш с меч и кама, аз нямам нищо против.

Отвъд стената долетя пронизителен вълчи вой, издаващ задоволството на Ерик.

— Меч и кама — кратко каза той.

Дънкан се усмихна зловещо.

— Саймън — обърна се към него той, — донеси щитове. Саймън излезе от салона без да каже и дума. Върна се бързо, носейки два дълги, сълзовидни щита, украсени с гербове. На единия бе Друидският вълк, очертан с черно на сребърен фон. На другия имаше сребърна вълча глава на черен фон.

Два вълка — дебнещи, хищни.

Докато капеланът на крепостта изповядваше двамата мъже, Касандра отиде до Амбър.

— Иска ми се аз да бях на твое място — тихо промълви тя, — да живея в твоята кожа, да изпитвам твоите чувства, да изплача сълзите ти, да извикам виковете ти, да понасям болката ти…

— Ти не си виновна за това, което става — каза Амбър. — Нито за смъртта, която лети насам като черна, пълноводна река.

Гласът й накара дори сдържаната Посветена да трепне. Тя сплете пръсти под прикритието на дългите си ръкави, дирейки утеха в своето Познание.

Когато капеланът беше готов, Доминик се приближи до Дънкан и Ерик.

— Ти отправи предизвикателството, Ерик, син на Робърт — каза той. — Готов ли си да пожалиш своя противник?

— Не.

— Така да бъде. Без милост. За никого.

И Глендуидския вълк отстъпи назад толкова рязко, че черните дипли на наметалото му се разлюляха.

— Започвайте! — извика той.

Ерик се хвърли напред с пъргавина, която накара всички в салона да възкликнат смаяно. Като мълния проблясна мечът му — бърз и почти невидим, — описвайки широка дъга.

Дънкан едва смогна да вдигне щита си навреме. Зловещ метален звук отекна в сатона.

Подобен светкавичен, силен удар можеше да повали всеки по-слаб мъж на мястото на Дънкан. Самият Дънкан се олюля и падна на едно коляно. Мечът на Ерик изсвистя и се спусна към него с дяволска скорост. Ясно бе, че с този втори удар Ерик възнамерява да сложи край на боя.

В последния момент Дънкан отново успя да вдигне щита си. Но този път той бе подготвен. Докато едната му ръка поемаше удара с щита, другата се завъртя с мощни, отмерени движения.

Чукът поде своята песен.

Зловещото метално бръмчене изпълни залата и накара Амбър да настръхне. Макар че очите й бяха затворени, смъртоносната песен на чука й подсказваше, че Дънкан е удържал на първата, невероятно устремна атака на Ерик.

Очите й все още бяха затворени, когато нов звън на метал върху метал огласи залата. Както преди миг не бе искала да види атаката на Ерик и неговата нечовешка пъргавина, която убиваше със скоростта на сокола, така сега не искаше да вижда Дънкан и чука, въртян с убийствена бързина от необикновено мощната му ръка.

Няма нужда да види смъртта на който и да било от двамата мъже, за да знае, че е мъртъв.

Песента на чука секна, за да се замени с тежък сблъсък на стомана със стомана, който изтръгна ужасени викове от гърдите на останалите в салона. Страховитият удар разцепи щита на Ерик и събори самия Ерик на земята. Той обаче се претърколи и скочи на крака с бързина, която накара Саймън да изругае слисано.

Чукът се спусна отново. Ерик се завъртя, отблъсквайки удара с щита си, и в същото време насочи мълниеносно меча си напред.

Дънкан свали щита пред тялото си, но този път не беше толкова бърз. Като че ли първият удар все пак бе успял да притъпи пъргавината му.

На устните на Ерик проблясна зловеща усмивка. Мечът засвистя, нанасяйки удар след удар по щита на Дънкан, принуждавайки го да заотстъпва назад към стената. Веднъж притиснат до нея, той нямаше да има място да върти чука и страховитото оръжие щеше да стане безобидно като шепа камъчета.

Нов силен удар повали Дънкан на колене. Песента на чука разколеба ритъма си. Ерик се хвърли напред и замахна с меча, готов да разсече противника си на две.

Внезапно чукът бръмна с нова сила. Ала звукът вече идваше не отгоре, а отдолу, на около педя от пода.