— Върви при нея, Амбър — нареди Дънкан.

За миг Амбър остана неподвижна, неспособна да се застави да помръдне. Сетне нозете й се подчиниха на заповедта, дадена по-скоро от разума, отколкото от сърцето й.

— Лейди Ариана — каза тя, като пристъпи към норманката и й кимна.

Любопитство оживи за миг очите, които имаха наситения виолетов цвят на камъните, вплетени в косата на Ариана. После гъстите й черни мигли се спуснаха и ги скриха.

А когато се вдигнаха отново, леко открехнатата врата бе вече затворена. Нямаше нито любопитство, нито каквото и да било друго чувство. Очите на норманката бяха студени и далечни като аметистите в косите й.

— За мен е удоволствие — каза тя.

Гласът й бе хладен, говорът — с нормандски акцент. Не протегна ръка, не направи и никакъв друг опит да докосне Амбър за поздрав.

Амбър подозираше, че причината е по-скоро в сдържаната природа на самата Ариана, отколкото в това, че е била предупредена да не я докосва.

— Дълъг път сте изминала — каза тя.

— Робът отива там, където му наредят — сви рамене Ариана и остави арфата си.

Ледени пръсти се плъзнаха по гръбнака на Амбър. Очевидно бе, че Ариана желае предстоящата женитба с Дънкан не повече от самата нея.

— Сега разбираш защо те повиках — каза язвително Дънкан. — „Възторгът“ на моята годеница от сватбата ни ми напомня, че баща й счита саксонците за свои врагове. Бог — или по-скоро дявол — знае какво мисли барон Дегер за шотландците.

Ариана нито помръдна, нито отговори. Единственото живо нещо върху бледото й, съвършено лице, бяха очите, но и те бяха живи колкото са живи скъпоценните камъни — по-скоро отразяваха светлината, вместо да блестят със своя собствена.

— Напомня ми и за сватбата на Доминик — добави Дънкан.

С едно-единствено сръчно движение Саймън отряза ново парче от печения бут.

— Да — каза той. — Джон даде ръката на дъщеря си за отмъщение, а не за истински междуплеменен съюз.

— Точно така — кимна Дънкан. — Нямам желание да се окажа обвързан с жена, която не може да ми даде наследници.

Амбър долови невидимото трепване на норманката, която инак продължаваше да седи напълно неподвижна сред царствения разкош на скъпите си черни дрехи и необикновените скъпоценности.

Касандра също го долови и в погледа й за пръв път блесна интерес към Ариана.

Саймън постави един поднос с месо, сирене и плодове пред годеницата на Дънкан. Когато ръката му докосна ръкава й, Ариана се сепна и го погледна. Аметистовите й очи блестяха диво като очи на хванато в капан животно.

— Ейл? — спокойно попита той.

— Не, благодаря.

Пренебрегвайки отказа й, Саймън сложи пред нея кана пенлив ейл.

— Прекалено си крехка — каза грубо той. — Яж.

Сетне отстъпи назад. От устните на Ариана се отрони трепереща въздишка. Когато посегна да си вземе късче месо, ръката й също трепереше.

Саймън я наблюдаваше безстрастно как сдъвква, преглъща и посяга за парче сирене. Щом видя, че ще изяде и него, той се обърна към Дънкан.

— Лейди Ариана се нуждае от почивка. Препускахме без отдих по цял ден, а и нощем не беше по-добре. От Карлайл до тук няма ни едно местенце, където човек да се подслони от бурите.

— Няма да я задържам дълго — каза Дънкан и погледна Амбър.

— Хвани ръката й, вещице.

Амбър очакваше това още от мига, в които чу страховете на Дънкан за бъдещото му потомство. Очакваше го и се бе подготвила. Затова ръката й не трепна, когато посегна към Ариана.

Изражението на норманката ясно показваше, че не й е приятно да бъде докосвана от когото и да било. Тя погледна Дънкан, ала не видя в лицето му нищо утешително, затова пое ръката на Амбър.

Хаосът от ужас, унижение и измама в душата й едва не събори Амбър, въпреки че бе подготвена за допира.

У Ариана кипяха могъщи страсти, и всичките бяха тъмни.

— Лейди Ариана — попита Дънкан, — безплодна ли си?

— Не.

— Ще изпълняваш ли съпружеските си задължения към мен?

— Да.

Амбър се олюля под напора на яростните чувства, скрити под спокойната външност на норманката.

— Амбър? — обърна се към нея Дънкан.

Тя не го чу. Чуваше единствено неистовия писък на една измамена, предадена душа.

— Амбър! — рязко повтори Дънкан.

— Тя… тя казва истината — отпаднало промълви Амбър. Сетне пусна ръката на Ариана, защото не можеше повече да издържа мъката и яростта, изпълващи душата на норманката.

Твърде много й напомняха мъката и яростта в душата на Дънкан.

— Дъще, добре ли си? — попита Касандра.

— Това, което изпитва тя, е… непоносимо.

Ариана я погледна гневно. Беше разбрала.

— Ти знаеш — разко каза тя. — Знаеш. Проклета вещице, кой ти дава право да разравяш душата ми?

— Мълчи! — яростно възкликна Касандра, като се спусна към двете жени. Алената й рокля грейна ярко на фона на дрехите им, черни — на Ариана, златисти — на Амбър. — Единствената пострадала от това „разравяне“ е Амбър — каза тя. — Погледни я и ще разбереш, че каквито и черни огньове да пламтят в душата ти, те са обгорили и нея.

Ариана пребледня.

— Ще разбереш и това, че каквато и тайна да криеш — продължи Касандра, — тя все още е тайна. Амбър докосва чувствата, не фактите.

Възцари се мълчание. Ариана бе вперила поглед в бледото лице на Амбър, в стиснатите й устни.

— Само чувствата? — прошепна тя.

Амбър кимна.

— Кажи ми — попита норманката — какво чувствам?

— Шегуваш ли се?

— Не. Мислех, че вече нямам чувства. Какво изпитвам?

Не въпросът, а любопитството в гласа и накара Амбър да отговори.

— Ярост — прошепна тя. — Ням писък. Жестока измама, която едва не е убила душата ти.

Настъпи продължителна тишина.

Накрая Ариана се обърна към Дънкан. Присвитите й очи святкаха презрително.

— Ти ме принуди да споделя нещо, което съм крила дори от себе си — каза тя. — Принуди нея да понесе нещо, което не е заслужила.

— Имам право да знам истината за нашия годеж — отвърна Дънкан.

Ариана го прекъсна с един рязък жест.

— Ти унижи достойнството ми и достойнството на тази, която наричаш свое „оръжие“.

Ръката на Дънкан се стовари гневно върху облегалката на стола.

— Веднъж вече бях предаден от хората, на които се доверявах — процеди през зъби той. — Трябва да съм сигурен, че това няма да се повтори.

— Предаден… — повтори глухо Ариана.

— Да.

— Значи имаме нещо общо помежду си. — Тя сви рамене. — Но дали това е достатъчен повод за женитба?

— Нямаме друг избор.

Дънкан се наведе напред. Погледът му бе твърд като камък.

— Ще бъдеш ли вярна съпруга — студено попита той, — предана на своя мъж, а не на норманския си баща?

Ариана се взря изпитателно в каменното му изражение, сетне се обърна към Амбър. И протегна ръка.

— Да — каза тя.

— Да — повтори като ехо Амбър.

— Това ще се промени ли, ако взема Амбър за своя наложница, ако тя живее в крепостта ми и споделя леглото ми, когато пожелая?

Амбър усети, че губи самоконтрола си на Посветена. Собствените й чувства почти погълнаха облекчението и надеждата на Ариана, достигащи до нея чрез допира.

— Ни най-малко — заяви Ариана. — Бих се радвала, ако това стане. Дънкан я погледна изненадано.

— Аз ще изпълня своя дълг — обясни с хладния си глас норманката, — но мисълта за брачното ложе ме отвращава.

— На друг ли принадлежи сърцето ти? — попита Дънкан.

— Аз нямам сърце.

Дънкан вдигна тъмнокафявите си вежди, но каза само:

— Амбър?

Отговорът на Амбър бе мълчание. Беше твърде заета с опити да овладее собствените си чувства, за да говори. Наложница. Любовница.

Ден след ден, мракът се сгъстява, унищожава… Всичко.

— Е, вещице? — попита Дънкан.

Амбър успя с усилие да си поеме дъх.

— Тя казва истината — дрезгаво промълви тя. — Всичко е истина.

Дънкан се отпусна на стола си и кимна отсечено с изражение, мрачно като самата зима.

— Тогава всичко е решено — каза той. — Ще се оженим утре сутринта.

В отговор на думите му току иззад стената на крепостта долетя свиреп вълчи вой.

Амбър и Касандра тутакси се обърнаха в посоката, откъдето бе дошъл звукът.

В същия миг отекна друг вик — писъкът на разярен сокол. Преди още ехото му да е заглъхнало, в салона влезе Ерик. Беше съвсем сам, като изключим меча на пояса му. Под дългото си алено наметало носеше желязна ризница. Боен шлем скриваше цялото му лице, освен тъмнозлатистата брада.

Дънкан скочи на крака. Едната му ръка грабна бойния шлем, закачен на облегалката на стола. Чукът, с който никога не се разделяше, се появи в другата. Шлемът бе надянат бързо на главата му.

Сега и той като Ерик бе облечен от глава до пети в метал.

— Здравей, Дънкан от Максуел — тихо каза Ерик. — Как е съпругата ти?

— Аз нямам съпруга.

— И църквата ли мисли така?

— Да — долетя откъм прага гласът на Доминик.

Ерик не се обърна. Продължаваше да гледа Дънкан с нетрепващия поглед на сокол.

— Значи всичко вече е сторено, така ли? — попита той. Тонът му бе толкова мек, че на Амбър й се прииска да изкрещи на всички в салона да се пазят.

— Остава само да сложа печата си върху документа — каза Доминик.

Ерик отново не извърна поглед от Дънкан.

— А ти, Дънкан? — попита той. — Ти съгласен ли си?

— Да.

Вълчият вой отекна отново и пронизителният писък на сокола отново му отговори. Ерик се усмихна хладно.

— Настоявам за удовлетворение — каза той. — В рицарски двубой.

— Защо? Ти нямаш роднини тук.

— Грешиш, копеле. Амбър е моя сестра.

Потресено мълчание последва думите му. Най-потресена от всички бе самата Амбър.

Ерик я погледна за пръв път, откакто бе влязъл в салона. Усмихна се тъжно и протегна ръка.

— Докосни ме, сестрице. Узнай истината.

Най-после. Амбър се приближи до него като замаяна и постави пръсти върху дланта му.