Дори измамата.

Едва сега Дънкан осъзна, че е застанал пред стаята на Амбър с ръце, свити в юмруци. Не знаеше от колко време стои там. Знаеше само, че трябва да бъде вътре, с нея.

Вратата не издаде и звук, когато Дънкан я отвори. Свещите вече догаряха. В огнището бе останала само жарава. Завесите на леглото бяха спуснати.

Той ги разтвори. Амбър бе потънала в неспокоен сън, завивките бяха изпомачкани, косите й — разпилени в златист безпорядък по възглавниците. За миг Дънкан я видя отново такава, каквато я бе видял в банята — с гърди, обсипани с водни капчици и огнени отблясъци. Тогава му се бе приискало да е на мястото на водата и огъня.

И сега го искаше.

Пусна завесите и започна да сваля тежките бойни доспехи, с които бе прекарал целия ден. Когато остана гол като пламък на свещ, дръпна отново завесите и легна до Амбър.

Ръката му посегна предпазливо да я докосне. Ала миг преди пръстите му да погалят устните й, той си спомни какво бе станало в салона — пребледнялата от болка, неспособна да се държи на краката си Амбър и хладния глас на Касандра, обясняващ причината.

Тя чувства твоя гняв. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.

И все пак Амбър не бе трепнала при втория му допир, когато тревогата, че ще й причини болка, бе надмогнала гнева от измамата й.

Измина много време, а Дънкан продължаваше да лежи напълно неподвижно, разкъсван между желанието и гнева. Инстинктивно той разделяше душата си между двете, както би сторил един Посветен, ала не бе Посветен, за да прозре опасността, в която се поставяше по този начин. Разделена, душата скоро посърва, краищата й се сгърчват един връз друг като обгорен от огън лист. И като лист тази душа бързо повяхва и умира.

С усилие на волята Дънкан съсредоточи мислите си не върху тъмния си гняв, а върху своето желание. После — върху страстта, която изпитваше към него Амбър, страст, която тя никога не бе успявала да скрие.

Ерик знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…

Обзе го отчаян копнеж отново да бъде желан толкова силно. Единственото, което му помагаше да се овладее, бе страхът, че докосването му ще й достави не наслада, а болка. А той я искаше пламенна, страстна, изгаряна от същата жажда телата им да се слеят, която изгаряше него самия.

И която се разгоря още по-ярко, когато си припомни какво неземно удоволствие е да прониква в Амбър, да усеща как тялото и го обгръща, как го стяга в горещата си, тръпнеща прегръдка.

Със сподавено възклицание, което бе едновременно молитва и проклятие, Дънкан зарови ръка в косите й, докато стигна до топлата кожа на тила. Сега в него гореше единствено желанието. Сенките, отблъснати в дъното на душата му, само помагаха на огъня да пламти още по-силно на черния им фон.

Амбър се събуди сред буен порой от страст. Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере кой лежи до нея, чие е горещото тяло и това неистово, неописуемо желание.

— Дънкан, божичко, жаждата ти…

Тя се опита да си поеме дъх, да говори. Но единственото, което можа да стори, бе да потрепери, усетила как собственото й тяло откликва на повика на тази жажда с бързината на сокол, устремен към небесните висини.

— Ти трепериш — дрезгаво каза Дънкан. — Болка или желание?

Амбър не можеше да му отговори, защото вълните на желанието му задушаваха гласа й. Тогава ръката му се плъзна по тялото й, за да подири друг, по-сигурен отговор.

Знойният дар, който го очакваше там, едва не го влуди.

Той се възкачи отгоре й с котешка пъргавина, разтвори бедрата й и проникна в нея с един едничък рязък тласък в мига, в който тя изопна тяло, за да го посрещне. Сливането им бе толкова пълно, тъй съвършено, че у Дънкан не остана и капка способност да се сдържа повече. Със силен, дрезгав вик той изригна в нея.

Но това не беше достатъчно.

Искаше телата им да не се разделят никога, искаше огънят да гори завинаги, искаше…

Амбър.

Той впи устни в нейните и започна да се движи отново в яростен ритъм, за да се слее с нея по единствения начин, който можеше да си позволи, за да гори заедно с нея на кладата на своето безумно желание.

Накрая, останали без сили, двамата заспаха сред пепелта на споделената си страст.

Кошмарите им също бяха споделени — хиляди студени, мрачни сенки на измама и предателство, клетви, които не можеха да бъдат спазени без да се престъпят други клетви, гняв срещу стореното, което не можеше да се върне назад, отчаян копнеж по всичко онова, което бе вече невъзможно…

Амбър бавно се отдръпна от спящия си съпруг и се взря в тъмнината с невиждащи очи. Беше изпила горчивата чаша до дъно.

Най-после бе проумяла докрай какво е причинила на своя тъмен воин и на себе си.

Друидския вълк наистина беше прозрял в душата на Дънкан. Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, Дънкан бе човек, който държи на думата си.

А думата му бе дадена на Доминик льо Сабр.

Сега вече Амбър знаеше какво означава това.

Но бе твърде късно.

Ако Дънкан си позволи да ме обича, не ще може да се съгласи бракът ни да бъде анулиран. Това би означавало да обърне гръб на честта си и на Доминик льо Сабр.

Дънкан от Максуел, Клетвопреапъпника.

Ако обърне гръб на своята чест, той ще намрази себе си.

И мен.

20

Дванадесет дни по-късно Касандра влезе в разкошната стая, която служеше за затвор на Амбър.

Амбър вдигна поглед от ръкописа, който се опитваше да разчете, но не успяваше. В ума и имаше едно-единствено нещо.

Дънкан.

— Ариана е тук — каза без предисловия Касандра. — Дънкан иска да слезеш в салона.

За миг Амбър се вцепени като смъртник. После въздъхна дълбоко, беззвучно и обгърна стаята с очи, които виждаха само сенки — хиляди мрачни сенки.

— Саймън доведе и един нормански свещеник заедно с норманската наследница — продължи Касандра. — Няма съмнение, че бракът ви ще бъде анулиран.

Амбър не реагира.

— Какво ще правиш? — попита Касандра.

— Каквото трябва.

— Все още ли се надяваш, че Дънкан ще си позволи да те обича?

— Не.

Ала блясъкът в очите на Амбър казваше „да“.

— Той все още ли идва при теб в най-тъмните часове на нощта, когато вече не може да сдържа жаждата си? — попита Касандра.

— Да.

— А когато я утоли?

— Тогава идва гневът — срещу него самия, срещу мен, срещу клетвите, които впримчиха и двама ни в своя капан. Тогава той вече не ме докосва. Прекалено болезнено е.

— Значи изпитва поне малко нежност към теб.

Усмивката на Амбър бе по-ужасяваща от болезнен писък.

— Да — прошепна тя. — Той не знае това, но моята болка също е голяма.

— Ти се надяваш, че един ден той ще те обикне.

Дългите ресници се спуснаха, скривайки очите на Амбър.

— При всяко ново докосване — прошепна тя — чувствам все повече страдание под страстта, все по-дълбок мрак. Щом има толкова силни чувства, сигурно има и надежда…

— Значи докато имаш надежда, ще останеш — каза Касандра. — А после — попита възрастната жена. — Какво ще правиш, когато надеждата угасне и останат само хилядите мрачни сенки?

Отговор не последва.

— Може ли да видя медальона ти? — помоли Касандра.

Амбър се сепна. След миг колебание тя пъхна ръка в деколтето си — прозрачен, златист, искрящ и все така красив, кехлибарът се бе променил едва забележимо и това можеха да съзрат само Посветени. Като от мрак връз светлината.

Касандра докосна медальона с пръст, който едва доловимо трепна въпреки усилията й да скрие скръбта, кипяща под спокойната й външност.

— Ти знаеш, че Дънкан те погубва — каза тя. Изцеждаш се капка но капка — прошепна Касандра — В теб не ще остане никаква светлина, никакъв живот. Само мрак.

Амбър отново не каза нищо.

— Това погубва и Дънкан — рязко каза Касандра.

Едва тогава от гърдите на Амбър се изтръгна вик на протест, обявявайки същият гняв, който изгаряше Дънкан. Защото двамата бяха впримчени в една и съща клопка, и всеки нов ден прибавяше нова сянка към мрака, който ги обгръщаше. Ден след ден докато накрая не остане никаква светлина, никакъв живот.

— Той не бива да анулира брака — възкликна гневно Касандра Никога не съм пожелавала някому да умре, но сега искам тази на норманската вещица, която…

— Ти ме научи, че човек трябва да прави сам своя избор и да живее с него.

— Така бе — съгласи се тя. — Все едно, ако я нямаше тази наследница!

— Тогава щеше да има друга. Не можем до безкрай да избиваме злочести девици, нали?

Смехът на Касандра бе тъжен като очите й.

— Не можем — съгласи се тя. — Много богати наследници ще трябва да бъдат избити, преди твоят твърдоглав лорд да проумее какво богатство държи в собствените си ръце.

Без да се докосват, но близки във всяко друго отношение, Посветената и нейната дъщеря слязоха в залата, огряна едновременно от огъня в огнището, запалените факли и мъгливата дневна светлина, която се процеждаше през високите, тесни прозорци.

Дънкан седеше на дъбовия си стол. Саймън режеше с камата си един къс месо и редеше тънките парченца в сребърна чиния.

В първия момент Амбър реши, че в залата няма никого друг. Едва когато Дънкан заговори, тя осъзна, че Саймън реже месото не за себе си, а за другиго.

— Лейди Ариана — каза Дънкан, като се изправи, — бих искал да ти представя моето „оръжие“, вещицата Амбър.

Една жена, облечена в черна рокля, се обърна към вратата. В ръцете й имаше малка арфа.

Първоначално Амбър помисли, че Ариана носи шал от тъмна, лъскава коприна, прорязана от сребърни и виолетови нишки. После осъзна, че това е косата й, сплетена в гъсти плитки и навита около главата. Сребърни накити сияеха сред черните като нощ кичури, аметисти проблясваха загадъчно и при най-малкото й движение.