— Не — каза Дънкан. — Застани до вещицата.

— Коя вещица, господарю?

Дънкан го стрелна с леден поглед.

— Амбър.

Егберт се подчини и застана недалеч от Амбър, която успя с крайчеца на окото си да зърне шока, изписан на лицето му.

— Докосни го — рязко нареди Дънкан, като се обърна към нея. Амбър се вледени.

— Нали каза, че това ти причинява само мимолетно неудобство? — попита с измамна мекота той.

Амбър се обърна към Егберт, който я гледаше уплашено.

— Няма да те заболи — тихо каза тя. — Протегни ръка.

— Но Ерик ще ме обеси, ако те докосна!

— Ерик — обади се Дънкан със заплашителен тон — вече не е господар на тази крепост. Господарят съм аз. Ръката, Егберт.

Разтреперан, Егберт протегна ръка към Амбър. Тя сложи пръст върху нея, потрепери леко и се обърна към Дънкан. Бледността й предизвика нов прилив на гняв в гърдите му.

— Защо пребледня толкова, вещице? — попита той. — Егберт е само едно момче. В сравнение със страстите на един мъж неговите навярно са като пламък на свещ пред бумтящ огън.

— Това въпрос ли е?

Дънкан сви устни и насочи вниманието си към валета.

— Ако останеш в крепостта, ще ми бъдеш ли предан?

— Аз… аз…

— Амбър?

— Не — каза глухо тя. — Това би означавало да престъпи клетвата си. Егберт е дал обет за вярност пред Ерик. Той може и да е мързелив, но държи на достойнството и честта си.

Дънкан изсумтя.

— Утре сутринта заминаваш за Уинтърланс — обърна се той към Егберт. — Дотогава няма да мърдаш от стаята си, в противен случай ще сметна, че си враг и предател и ще постъпя с теб като с такъв. Върви.

Егберт напусна салона почти тичешком.

— Въведи следващия, Саймън.

Касандра вдигна неволно ръка, сякаш искаше да го възпре.

— Стой мирна или си върви — каза с леден глас Дънкан. — Доскоро тази вещица беше оръдие на Ерик. Сега тя е моя.

Три пъти подклаждаха наново огъня в огнището, преди Дънкан да разпита и последния от валетите, войниците и слугите в крепостта. Валетите бяха верни на Ерик до един. Войниците бяха местни люде и бяха предани по-скоро на самата крепост, отколкото на господаря й. Същото се отнасяше и за слугите, които произхождаха от тукашните семейства.

Когато всичко свърши, Амбър се отпусна върху един стол до огнището. Нямаше сили даже да вдигне студените си ръце към пламъците. Бледо и изопнато, лицето й беше мълчалив укор към мъжа, който я бе използвал толкова безмилостно.

— Може ли да дам на дъщеря си нещо за освежаване? — попита Касандра.

Гласът й бе напълно безстрастен, но Дънкан се почувства така, сякаш го бе зашлевила.

— Всичко е под носа й — рязко отвърна той. — Ако иска да яде или пие нещо, трябва само да протегне ръка.

— Тя е твърде изтощена.

— Защо? — възкликна ядосано Дънкан. — Тя каза, че болката трае само няколко мига.

— До теб има запалена свещ — каза Касандра. — Протегни ръка над върха на пламъка.

Дънкан я погледна така, сякаш си бе загубила ума.

— Да не ме смяташ за луд?

— Смятам, че не би поискат от своите рицари нещо, което самият ти не би сторил. Права ли съм?

— Да.

— Чудесно — процеди през зъби Касандра. — Тогава протегни ръка над свещта, господарю. За един или два мига, най-много три.

— Недей — глухо каза Амбър. — Той не знаеше.

— Тогава трябва да узнае. Нали, горд лорде?

Неприкритото предизвикателство в гласа й накара Дънкан да присвие очи. Без да каже и дума, той свади желязната си ръкавица и протегна ръка над пламъка на свещта за миг.

Два.

Три.

— Е, и сега? — попита също толкова предизвикателно той, като отдръпна ръка и се обърна към Касандра.

— Направи го пак. Същата ръка. Същата кожа.

— Не! — извика Амбър и бързо посегна към чашата с вино. — Аз съм добре, учителко. Виж — пия и ям.

Дънкан протегна отново ръка над пламъка. Същата ръка. Същата част от дланта му. Един миг, два, три. Сетне я дръпна и погледна Касандра. Тя се усмихна студено.

— Пак.

— Шегу… — започна Дънкан.

— После пак — продължи Касандра. — И после пак. Тридесет и два пъти…

Изведнъж Дънкан разбра. Усети как го облива студена вълна. Тридесет и двама бяха хората, разпитани от Амбър чрез допир.

— … докато плътта ти се опуши и обгори, и ти се прииска да крещиш, но не го правиш, защото това няма да промени нищо, най-малко пък — болката.

— Достатъчно!

— Защо си толкова шокиран, горд лорде? — подигравателно попита Касандра. — Нали сам каза, че свещта е само бледа сянка на огъня. Но пламъкът… пламъкът й изгаря също толкова силно, макар и по-бавно.

— Не знаех — процеди през зъби Дънкан.

— Тогава по-добре научи природата на оръжието, което използваш, за да не го строшиш от невежество и високомерие!

— Трябваше да узная какво мислят хората от крепостта.

— Така е — призна Касандра. — Но можеше да го направиш по-внимателно.

Дънкан се обърна към Амбър.

— Можеше да ми кажеш.

— Оръжията не говорят — отвърна тя. — Те просто се използват. Свърши ли да ме използваш за днес?

Ръцете на Дънкан бавно се свиха в юмруци. Сетне също толкова бавно се разтвориха.

— Върни се в стаята си — каза той.

Амбър остави чашата с вино и излезе от салона, без да го погледне, без да каже и дума.

Дънкан не направи и опит да я спре.

Когато обаче Касандра понечи да я последва, той я задържа и посочи един стол.

— Седни тук. Ти не си лоялна към мен, но би направила всичко възможно, за да помогнеш на кехлибарената вещица, нали?

Касандра сви устни.

— Амбър е Посветена, а не вещица.

— Отговори на въпроса ми.

— Да. Каквото мога да сторя за Амбър, ще го сторя.

— Тогава стой тук и говори вместо „оръжието“, което е прекалено упорито, за да говори само.

— Ах, значи все пак я цениш.

— Повече от камата си и по-малко от меча — заяви Дънкан.

— Да можеше да те види Ерик.

— Защо?

— Той мислеше, че чувствата ти към Амбър ще бъдат по-силни от гордостта ти. Бих искала да му покажа колко е грешил — хапливо каза Касандра. — Жалко, че не той понася болката от грешката си.

Преди Дънкан да успее да каже нещо, в салона влязоха Саймън и Доминик. Погледите и на двамата се спряха първо на Касандра, после на Дънкан и накрая — на недокоснатата вечеря, сервирана на една маса до огнището.

— Нося ти новина, която ще подобри апетита ти — каза Доминик.

— Каква? — попита Дънкан, като обърна гръб на Касандра.

— Свен ме увери, че хората от крепостта изявяват пълна готовност да те приемат за свой господар.

Дънкан се усмихна и се извърна към възрастната жена.

— Разочарована ли си? — предизвикателно попита той.

— Само от отношението ти към твоята съпруга.

— Значи скоро няма да има за какво да се тревожиш — каза Саймън. — Бракът ще бъде анулиран.

И Дънкан, и Касандра се обърнаха слисано към него.

— Бракът им е истински — каза Касандра. — Питай Дънкан дали не е познат плътски своята съпруга!

— Това е без значение — намеси се Доминик. — Бракът е сключен чрез измама. Никой епископ няма да го подкрепи.

— Особено ако получи в знак на почит и признателност нова църква или манастир — ехидно добави Саймън.

— Вие разменихте свещени клетви — обърна се към Дънкан Касандра. — Нима ще престъпиш думата, която си дал?

— Клетви… — Устните на Дънкан се сгърчиха от болка или гняв. Или и от двете. — Не, аз няма да престъпя думата си.

Касандра затвори очи с нескрито облекчение.

— Ще изпълня истинската клетва, която дадох, когато съзнанието ми си беше на мястото — каза той. — Ще се оженя за лейди Ариана Дегер.

— Ами Амбър? — попита Касандра.

Дънкан се обърна към Доминик, без да й отговори.

— Изпратете да доведат годеницата ми — каза рязко той. — Сватбата ще се състои веднага, щом получа съгласието на църквата.

— Ами Амбър? — повтори настойчиво Касандра.

Дънкан се изправи и излезе от салона, без да погледне никого.

— Ами Амбър! — извика Касандра.

Викът й отекна в салона и настигна Дънкан и след като ехото заглъхна, той продължаваше да чува думите, крещящи в черната тишина на съзнанието му. Ами Амбър?

Ами твоята свещена клетва? Амбър. Свещена.

Амбър. Амбър. Амбър…

Където и да отидеше, не намираше покой. Този вик бе част от него, вкоренен бе в душата му дълбоко като болката от спомените. Спомените, които го нападаха отново и отново. Спомените, които го измъчваха с гласа на Амбър, със собствения му глас.

- С теб наистина съм в безопасност.

- Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Споменът бе твърде тъжен, твърде болезнен. Дънкан го пропъди, погреба го сред хилядите мрачни сенки, където самият той вече не можеше да се скрие.

Ала гласът на Касандра също го преследваше. Думите на Посветената валяха в него като огнени капки.

Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч.

Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа.

Спомни си ги.

Всички останали вече спяха отдавна, а Дънкан продължаваше да обикаля коридорите и извитите стълби на собствената си крепост. Гласове говореха в дълбоката тишина в душата му, думите отекваха в неспокойното му съзнание. Гласът на Амбър, който говореше за страст, гордост и чест, използвани като оръжия, използвани за война.

Ерик е знаел, че не ме обичаш. Знаел е, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко. Знаел е и колко силно ме желаеш.

Все още я желаеше. Лъжлива или искрена, вещица или жена, любовница или съпруга, тя бе накарала тялото му да гори в огъня на безумен копнеж по нея. Копнеж, който нищо не можеше да спре.