Спокойният й глас вбеси Дънкан. Нямаше какво да отговори.

Не можеше да й каже, че безпричинният й пост го тревожи.

Той рязко се обърна и се отправи към вратата, този път без да си прави труда да стъпва тихо. Зловещият звън на бронята, ризницата, меча, железните наколенници и ръкавици говореше, че господарят на крепостта е готов за битка.

Ала не беше подготвен да завари врага си гол.

— Къпи се по-бързо — изръмжа той. — Ако злоупотребиш с търпението ми, ще пратя някоя от кухненските прислужници да те облече и да те докара долу.

Вратата се затръшна яростно зад гърба му.

Гняв и разочарование обзеха Амбър, но тя не бе толкова глупава, че да пренебрегне отправената заплаха. По-добре бе да я бият с камшик, отколкото да я докосват чужди ръце. Само на трима души можеше да го позволи.

Един от тях бе Касандра. Вторият — Ерик. Третият току-що бе напуснал разярен стаята й.

Много скоро след това Амбър се появи в салона, облечена в рокля с цвета на планински бор. На този тъмнозелен фон древният кехлибарен медальон светеше като запален. Облакът на разпуснатите коси обгръщаше лицето й. Придържаше го сребърна диадема, инкрустирана с кехлибари с цвят досущ като цвета на очите й.

Дънкан я погледна така, сякаш виждаше непозната. Само един бърз поглед, нищо повече. Сетне се обърна към Посветената, чиито сиви очи повече от всякога приличаха на зимно небе.

— Както виждаш — каза рязко той, като посочи към прага, — Амбър е жива и здрава.

Касандра се обърна и погледна момичето, което бе отгледала като своя дъщеря.

— Какво става с теб? — попита тя.

— Това, което ми предрече.

Болка премина като сянка през лицето на възрастната жена при тези тихи думи. За миг Касандра сведе глава. Когато я вдигна отново, лицето й бе напълно безизразно.

— Благодаря, господарю — тихо каза тя, като се обърна към Дънкан. — Няма да те безпокоя повече.

— Чакай — извика Дънкан, когато Касандра понечи да си тръгне.

— Да? — спокойно попита тя.

— Какво си предрекла на Амбър?

— Нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти.

— Амбър — каза Дънкан без да откъсва очи от Касандра. — Искам да докосваш Посветената, докато я разпитвам.

За миг на лицето на Амбър се изписа изумление. После то се смени с гняв.

— Няма причина да се съмняваш в думите й — рязко каза тя. Усмивката му бе студена като очите на Касандра.

— За теб може и да няма — заяви той. — Но към мен Касандра не питае топли чувства.

— Дъще — каза Касандра, като протегна ръка. — Съпругът ти е обезпокоен. Успокой го.

Амбър пое изящните й пръсти в своите. Чувствата, които се преляха в нея, бяха противоречиви, силни, кипящи в огъня на всичко, заложено някога на карта.

И загубено.

Амбър стисна очи, за да спре сълзите, които Касандра никога нямаше да пролее сама.

— Не съм предрекла нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти — повтори Касандра.

— Истина е — каза Амбър.

Сетне притисна за миг дланта й към бузата си и я пусна. Безпокойство обзе Дънкан. Беше почувствал тъгата в двете жени, макар че никоя от тях не каза нищо повече. Сякаш се сбогуваха.

— Какво си предрекла на Амбър? — настоя да узнае той.

И двете мълчаха.

— Какво си предрекла?

Касандра погледна Амбър. Тя поклати глава.

— Това засяга единствено Амбър и мен — каза възрастната жена, като се обърна отново към Дънкан.

— Аз съм господар на тази крепост. Ще отговаряш на въпросите ми!

— Да — отвърна Касандра, — ти си господар на тази крепост. Отговорът ми е, че това, което става между Амбър и мен, няма нищо общо със сигурността на крепостта.

Дънкан се взря в спокойните й сиви очи и разбра, че няма да получи никакви други обяснения.

— Амбър — каза той, — ти можеш да ми кажеш това, което ме интересува.

— Да използвам дарбата си само за да задоволя твоето излишно любопитство, би било грях. Ти си господар на телата на хората, не на душите им.

Дънкан скочи от стола си като изстрелян с лък. Ръката му сграбчи Амбър за лакътя, без да й остави време да се подготви за болката, която щеше да дойде заедно с насладата от докосването му.

Но дори да бе имала време, Амбър нямаше да успее да се подготви за онова, което почувства при допира му. Гняв и желание, презрение и копнеж, мъка и яростна борба за самоконтрол. Безкрайно страдание, от което не можеше да се избяга.

Неговата и нейната болка, слети в едно.

Преди да успее да стисне зъби, от устните й се изтръгна болезнен вик.

— Амбър? — попита дрезгаво Дънкан.

Тя не отговори. Не можеше. Силите й едва стигаха да стои изправена под този порой от чувства — нейни и негови.

— Би било по-милостиво от твоя страна да я удариш с камшик — горчиво каза Касандра. — Но ти нямаш милост към нея, нали?

— Какви ги бръщолевиш, за бога? — изръмжа той. — Не я стискам толкова силно, че да й причиня болка.

— Дори да й бе счупил костта, Амбър нямаше да се чувства толкова зле.

— Говори по-разбрано, жено!

— Нали това правя. Леко или грубо, твоето докосване е агония за нея.

Дънкан погледна Амбър и едва сега видя нея, не собствения си гняв. Лицето й бе бяло като сол. Зениците й се бяха разширили и само по ръбовете им бе останала тънка, почти невидима златиста ивица. Пот блестеше по студената й кожа. Силите й я напускаха с всеки нов, поет едва едва дъх.

Потресен, Дънкан я пусна, сякаш го бе опарила.

Тя се свлече на колене и обгърна с ръце студеното си тяло, мъчейки се да овладее болката. Сега, когато Дънкан не я докосваше, това бе вече възможно.

Възможно, ала мъчително.

— Не разбирам — каза Дънкан объркано и в същото време гневно. — Преди допирът ми ти доставяше удоволствие. Защо сега не е така? Защото си възвърнах паметта?

Амбър поклати глава.

— В името на пресветите Дева Мария и Исус, какво става тогава?! — извика той.

Амбър направи усилие да проговори, но накрая просто поклати глава.

— Твоят гняв — обади се тихо Касандра.

Дънкан се извърна към нея. Погледът му можеше да накара дори тежко въоръжен рицар да трепне, но Посветената не помръдна от мястото си.

— Говори по-ясно — нареди той.

— Много е просто. Ти си обладан от гняв. Когато докосваш Амбър, тя чувства твоята омраза към нея така, както преди е чувствала удоволствието в теб. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.

Дънкан сведе слисано глава и се взря в ръцете си, сякаш бяха чужди. Никога не бе посягал на кон, на жена и дете. Зави му се свят при мисълта, че е способен да причини такава болка с едно просто докосване.

— Как е могъл Ерик да използва дарбата й, за да узнава истината? — възкликна едва чуто той. — Той е чудовище!

— Не — каза с отпаднал глас Амбър. — Повечето хора ми причиняват болка само за няколко мига.

— Ами Саймън? — попита Дънкан. — Та ти припадна!

— Когато Саймън стисна китката ми, в него имаше една единствена мисъл — колко ме ненавижда. Той е човек на силните чувства. Омразата му ме смаза.

— А Ерик? Съмнявам се дали неговите чувства са по-смирени.

— Не са. Но не ме нараняват. Той изпитва нежност към мен, аз към него също.

Дънкан се намръщи.

Касандра премести поглед от него към Амбър.

— Дънкан също е мъж със силни страсти — тихо каза тя. — Защо неговата омраза не те смазва?

— Защото той изпитва към мен и други чувства. Това го разкъсва. Разкъсва и мен.

Щом каза това, Амбър се изправи на крака. Пристъпи крачка напред, олюля се и навярно щеше да падне, ако Дънкан не я бе хванал, без да помисли за болката, която ще й причини докосването ми. Когато осъзна какво е сторил, той бързо я пусна.

— Не исках да…

Гласът му заглъхна. Вместо да довърши, Дънкан махна с ръка. Въпреки яростта му към вещицата, която го бе измамила жестоко, мисълта, че допирът му й причинява болка, го изпълваше със смут. Смут, който той отказваше да нарече с истинското му име.

— Всичко е наред — тихо каза Амбър. — Сега болката бе много по-малко.

— Защо?

— Гневът още е в теб, но този път бе притъпен от ужаса, че би могъл да ме нараниш.

Дънкан я изгледа ужасено. Едва сега разбираше колко добре го вижда Амбър.

По-добре, отколкото се виждаше сам той. По-добре, отколкото искаше да се види.

— Тогава — каза Касандра — има надежда.

— Дънкан е човек на честта — поклати глава Амбър. — Надеждата ти е напразна.

— Надежда? — попита Дънкан. — За какво?

Никоя от двете жени не отговори.

Дънкан се обърна гневно и се върна на стола си.

— Виждам, че вече си добре — предизвикателно каза той.

Студ скова Амбър. Сърцето на Дънкан се бе смекчило към нея само за миг.

— Да — отмаляло отвърна тя.

— Тогава продължаваме. Готвят ли Посветените заговор срещу мен? — попита той.

Пръстите на Касандра докоснаха леко Амбър по бузата.

— Не — каза тя.

— Не — повтори като ехо Амбър.

— Надява ли се Касандра на такъв заговор в бъдеще?

— Не — каза Касандра.

— Не — повтори като ехо Амбър.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра край стените на крепостта и от подсвиркването на някакъв слуга, който вадеше вода от кладенеца на долния етаж.

Тогава Амбър усети раздвижване зад гърба си — в салона влизаха хора. Не се обърна да види кои са. Цялото й внимание бе насочено към гордия воин, който се взираше в нея с очи, пълни с твърде дълбок мрак.

— Изпълних нареждането ти — каза от прага Саймън. — Макар че не ми е ясно какво ще правиш с този ленивец.

Дънкан отмести очи от Амбър и се усмихна леко.

— Саймън, ако обичаш остани до вратата.

Саймън кимна.

— Егберт — каза Дънкан, — ела тук.

Амбър чу как валетът пристъпва няколко крачки напред, сетне се разколебава и тръгва в друга посока, заобикаляйки я отдалече.