Очите на Доминик се разшириха за миг, сетне се присвиха до две непроницаеми сребърни цепки.

— Мег каза нещо подобно, докато яздехме насам — измърмори той, — но на мен ми е трудно да го повярвам.

— Какво ти е казала?

— Че една жена може да обича един мъж, без непременно да обича и неговата чест.

Амбър пребледня още по-силно, дори в устните й сякаш не остана и капка кръв.

— Значи и ти като Дънкан смяташ — каза тя, — че би било по-добре да оставя да го обесят.

— Преди всичко би било по-добре да не му натрапвате този брак — безцеремонно заяви Доминик.

— Да — глухо отвърна Амбър. — Но Ерик е предвидил и това.

— Кое? — попитаха в един глас Дънкан и Доминик.

— След като ме остави в къщата, имах доста време да обмисля всичко — каза тя.

Доминик изсумтя.

— Хората наричат Ерик магьосник, но аз често си мисля, че той просто е мъдър. Като Друидския вълк — обясни Амбър.

— Тоест? — тихо попита Доминик.

— Тоест той разбира какво може да подтикне някого да извърши нещо и какво — да го спре.

Доминик трепна.

— И брат ми каза същото.

— Саймън?

Той кимна и попита:

— Какво е знаел Ерик за Дънкан? Какво е използвал срещу него?

— Знаел е, че Дънкан не ме обича.

Дънкан не отрече.

Амбър не беше и очаквала да го стори, но мълчанието му бе като сол в кървяща рана. Тя отново си пое треперещ дъх, благодарна, че Мег не е тук, за да прозре скръбта и с друидските си очи, които виждаха твърде ясно, твърде надълбоко.

След миг Амбър заговори отново, този път обаче не на Друидския вълк, а на Дънкан.

— Ерик е знаел, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко — каза тя с болезнено спокойствие. — Знаел е и колко силно ме желаеш. Знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…

Гласът й заглъхна.

— Затова ни остави сами, с най-глупавия си валет за пазач — гневно довърши вместо нея Дънкан. — И ти през цялото време ме заблуждаваше, че не си девствена.

— Не е вярно! — извика Амбър. — Ти сам се заблуждаваше, Дънкан. И Ерик, и аз ти се кълняхме в обратното, но ти не ни послуша. Не искаше да знаеш истината, защото ако вярваше, че съм девствена, нямаше да си позволиш да ме любиш.

— Да — каза с леден тон той.

— „Да“ — изимитира го с горчива насмешка тя. — А може би е „не“, Дънкан с широките рамене и дебелата глава! Може би нямаше да можеш да се овладееш, даже и да знаеше. И тогава щеше да се намразиш, задето не си удържал на думата си!

Спомен проблясна като светкавица между двама им — спомен за онзи безумен миг, в който той я бе обладал под свещеното самодивско дърво с един едничък рязък, неочакван тласък на тялото си.

— Много по-лесно е да мразиш мен вместо себе си, нали? — попита Амбър.

Сетне сграбчи поводите и преди Дънкан да успее да се опомни, ги дръпна от ръката му и се метна на седлото. Железните подкови звъннаха тревожно по калдъръма — животното бе отскочило назад, сякаш искаше да предпази ездачката си от Дънкан.

— Мостът е вдигнат — ядосано изръмжа той. — Твърде късно е за бягство.

— Знам. Знам това още откакто те докоснах за пръв път. Сега вече и ти го знаеш.

19

Вестта за появата на Касандра плъзна из крепостта с бързината, с която преди два дни се бе разпространила вестта за истинската самоличност на Дънкан. Амбър я узна от потайния шепот на слугите, дошли да донесат гореща вода за къпане в стаята, която доскоро бе делила с Дънкан.

Доскоро, ала вече не.

Не беше виждала Дънкан, откакто той помоли Саймън да я придружи до разкошната стая. Амбър се бе превърнала в затворничка. Единствената й компания бяха слугите, които влизаха и излизаха от затвора й без предупреждение.

И без да разговарят с нея. Сякаш се ужасяваха да не бъдат хванати да говорят с господарката на крепостта.

През полуспуснатите кепенци долетя вик, идващ нейде от двора. Амбър се спря до голямата дървена вана, от която се издигаше приятна топла пара и се заслуша.

— Казвам ти, тя е тука! С очите си я видях. Червена като кръв рокля и сребърна коса!

Амбър продължи да се вслушва, за да узнае нещо повече за Касандра, но до високата стая не стигна и звук повече. Тя въздъхна и се потопи във водата.

Няма ли да дойде Дънкан? Няма ли най-после да признае, че се нуждае от мен така, както аз се нуждая от него?

Само тишината отговори на тези изпълнени със страх и копнеж въпроси.

Същата тази тишина бе някога обичайното състояние на Амбър, ала тогава тя изобщо не я бе забелязвала. Тогава не знаеше какво е да се събуди в прегръдките на Дънкан. Тогава не знаеше какво е да чувства неговата топлина, неговия смях, жаждата в него, покоя му, силата му — хилядите неща, които бяха все Дънкан и които я обгръщаха в океан от светлина.

Познала тази взаимност, сега Амбър разбираше какво е самота. Измерваше я с огромната, ехтяща празнота в себе си.

Не, Дънкан няма да дойде при мен.

Така е по-добре. Сънувам черни криле, които ме шибат, нашепвайки за неописуема ярост, за неизразима мъка.

Боя се дори да си помисля какво би станало, ако го докосна сега.

Боя се и за двама ни.

И въпреки всичко копнея…

Хладната ласка на водата й подсказа, че е прекарала твърде много време в безполезни съжаления. Въпреки бумтящия в огнището огън, Амбър потръпна от студ.

Взе малко сапун от гърненцето и започна да се мие бързо, без да забелязва нежния аромат на билки и смола, който се носеше от сапуна. Скоро уханието и тихия плисък на водата изпълниха стаята.

— Милейди! — подвикна Егберт от коридора.

— Пак ли? — измърмори под носа си Амбър, сетне попита високо: — Какво има?

— Може ли да вляза?

Макар че ваната бе заградена с дървени паравани, поставени както за уединение, така и за да задържат топлината от огнището, Амбър не желаеше компанията на Егберт.

— Както ти казах само преди няколко минути, в момента се къпя — язвително отвърна тя.

Настъпи тишина, в която ясно се чу как момчето неспокойно пристъпва от крак на крак пред прага.

— Лорд Дънкан иска да слезете в салона — каза Егберт.

— След малко ще бъда там.

Нищо в гласа на Амбър не издаваше колко е развълнувана от мисълта, че пленничеството й е свършило. И колко копнее да види съпруга си.

— Господарят беше много… ъ-ъ… настоятелен.

— Тогава го попитай дали иска да сляза в салона облечена единствено в дреха от водни капки?

Вместо отговор по коридора отекнаха бързо отдалечаващите се стъпки на Егберт.

Няколко мига по-късно пламъците на свещите трепнаха, залюлени от силно течение. Амбър не забеляза това, защото тъкмо плакнеше лицето си. Но когато след миг отвори очи, тя се вцепени. Тръпка на безпокойство разтърси тялото й.

В стаята имаше някой. Беше застанал точно зад дървените паравани. Гледаше я.

Дънкан.

Сигурна бе, че е той.

— Да, господарю? — каза с въпросителен тон тя.

Въпреки усилията й да звучи спокойно, гласът й трепна. Близостта на Дънкан караше сърцето й да тупти като обезумяло.

Отговор не последва. Гняв и желание раздираха гърдите на Дънкан. Всеки дъх, който поемаше, бе пропит с аромат на билки и смола. Тишината вибрираше от нежния звук на водни капчици, които се плъзгат по кадифена кожа. Всеки миг му нашепваше по нов, различен начин, че Амбър е тук — топла, уханна. Гола.

Прилив на неудържимо желание блъсна Дънкан като тежък чук.

— Касандра иска да те види — каза той, като се олюля.

Ала дълбокият му, приглушен глас казваше много повече — издаваше лудо препускаща кръв, изопната плът, тяло, копнеещо да се слее с друго тяло. Дори да я бе докоснал, Дънкан едва ли би могъл да й разкрие по-недвусмислено желанието си.

Може сърцето му да бе свито на юмрук, ала тялото му не беше.

Амбър възкликна сподавено, почувствала как в собственото й тяло лумва огън. Молеше се Дънкан да не е чул издайническия звук и забързаното й дишане. Молеше се да е чул.

Инстинктът, проговорил в нея при онова първо докосване до нейния тъмен воин, не бе спирал да й шепти от мига, в който Дънкан я погледна с нови очи, за да види в нея не любима, а измамница.

Инстинктът и дарбата й на Посветена й повтаряха, че трябва да намери начин да смири гнева на Дънкан, преди този гняв да е погубил и двама им, а заедно с тях и хората на Стоун Ринг. Ако единственият начин да стигне до Дънкан бе огънят на желанието…

Тогава нека гори.

— Кажи на Касандра, че се къпя — приглушено каза тя.

Извърна се нарочно не с гръб, а с профил към паравана. Сетне бавно и грациозно обля раменете си с благоуханната вода. Кристални капчици се спуснаха по гърдите й и се сбраха като блестящи коронки върху зърната, набъбнали жадно при звука на дънкановия глас.

Амбър чу как дъхът на Дънкан секва. Както се бе надявала, той я гледаше през тесния процеп между двата паравана. Искаше й се и тя да може да го вижда.

Искаше й се и той да е гол като нея.

— Обикновено не се къпеш в този час на деня — каза Дънкан. Гласът му отново казваше много повече от думите.

Амбър сви рамене. Движението накара светлината, сенките и водата по гърдите й да трепнат в изкусителен танц.

— Обикновено не съм пленница — отвърна тя.

После вдигна ръце зад главата си, за да прибере няколко паднали кичура коса. Гърдите й се залюляха леко. Зърната им изпъкнаха още по-твърди. Силуетът й се очерта на фона на огъня, гален от палавите му пламъци.

Дънкан изпъшка задавено и с усилие се накара да извърне очи. Първото нещо, на което попадна погледът му, бе обядът, донесен в стаята преди часове. Почти нищо не бе докоснато.

— Какво й е на храната ти? — попита дрезгаво той.

— Нищо.

— Трябва да ядеш повече.

— Защо? На един затворник не му трябват много сили.