Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Безмълвна, вглъбена в себе си, Амбър гледаше мъжете, които товареха последните остатъци от събрания лагер по конете.

— Можеш ли да се качиш на седлото сама? — попита я Мег.

— Да.

— Добре. Не бихме искали да те нараним отново.

— А Дънкан за нищо на света не би ме докоснал — каза Амбър с привидно спокоен глас.

Мег кимна неохотно. От зоркия й поглед не бяха убягнали нито бледността на лицето на Амбър, нито дълбоките линии, издълбани от болката от двете страни на устата й.

— Преди се справях без чуждо докосване — промълви Амбър. — И занапред ще се справям.

— Преди не си знаела… — Гласът на Мег замря.

— Да. Знанието е моето наказание.

Мрачният й тон накара Мег да потръпне, изпълнена със състрадание.

— Съжалявам — каза тя.

— Недей. По-добре да живея недокосвана, отколкото да ме докосва Дънкан.

— Той никога не би ти посегнал — побърза да я увери Мег.

— Не му и трябва. Усещам яростта му и без да ме докосва — като черни криле, които шибат душата ми.

Мег инстинктивно протегна ръка да я погали утешително, но в последния момент си спомни, че докосването ще донесе на Амбър не успокоение, а болка. Ръката й се отпусна.

— Дънкан ще омекне — каза тя. — Никога не съм го виждала да се отнася към някого с нежността, с която се отнасяше към теб, преди да разбере, че…

— Че съм по-малко от това, което съм изглеждала на пръв поглед, а той — много повече? — попита с печална усмивка Амбър.

— Неговият гняв е като лятна буря — каза Мег. — Гръмък и страховит, но минава бързо.

— Каменистите зъбери ще се разтопят като мед и ще изтекат в морето, преди Шотландския чук да ми прости за това, че опетних честта му — поклати глава Амбър. — За такова великодушие трябва много силна любов. А Дънкан не ме обича.

Смесицата от болка и примирение в гласа й каза на Мег повече, отколкото можеше да се каже с думи.

— Знаела си какво ще стане, нали? — прошепна тя.

— Знаех, че може. Надявах се, че няма. — Амбър затвори очи. — Заложих… всичко. И загубих.

— Защо го направи?

— Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки…, но щом го докосна разбрах, че мракът е бил в мен, не в него.

— Не разбирам.

На устните на Амбър трепна горчива усмивка.

— Съмнявам се, че някой би могъл да разбере. Освен ако не е прокълнат с моята дарба.

Мег замълча. Застинала напълно неподвижно, тя се взираше в Амбър и виждаше нейната истина и нейната болка с друидските си очи.

— Животът ми беше нощ — простичко каза Амбър. — Дънкан бе моята зора. Как можех да позволя на Ерик да го обеси?

— Да обеси Дънкан? — възкликна ужасено Мег.

— Да.

Амбър обгърна раменете си с ръце, сякаш и бе студено, и прошепна:

— И смърт ще долети.

Хладина полази по гръбнака на Мег.

— Какво беше това?

— Предсказанието на Касандра, което се надявах да избегна.

— Какво предсказание?

Грехът на Амбър отекна като вик на сподавена болка.

— Каква глупачка съм била — мрачно каза тя. — Честитият живот е бил само примамка, смъртта е истината. По-добре да не се бях раждала.

— Какво предсказание? — попита отново Мег. Като чу резкия й тон, Доминик тутакси се озова до съпругата си.

— Какво става, малка соколице?

— Не знам. Знам само, че нещо не е наред, черни криле, които сграбчват сърцето ми.

Ехото на собствените й думи привлече вниманието на Амбър отново към Мег. Състраданието в очите на друидската лечителка бе колкото неочаквано, толкова и очевидно.

— Предсказание, направено при моето раждане — каза тя. — На мъж никога ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

Очите на Доминик се присвиха и заприличаха на две тънки ивици ковано сребро. Не би обърнал никакво внимание на чутото, ако собственият му брак не го бе научил, че някои предсказания са истински и смъртоносни като изваден меч.

— Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що любов е, но и неизбежна смърт. Затуй като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща — бъди забранена.

Когато Амбър спря да говори, се възцари пълна тишина, ненарущавана дори от вятъра. Тя се обърна и видя това, което се боеше, че ще види — Дънкан стоеше зад нея и я гледаше с ледено презрение.

— Ти дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки — каза тя. — Мъж без име. И аз те докоснах. Ти взе сърцето и тялото ми. Най-добре да се молим душата ми все още да си е на мястото, защото инак смъртта със сигурност ще долети.

— Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

— Дънкан! — възкликна ужасено Мег.

— Не се оставяй мекото ти сърце да те подведе, Мега — каза Дънкан. — Зад красивото лице на тази вещица няма нищо друго, освен пъклени сметки и планове.

— Грешиш. Аз я видях.

— Аз също — горчиво отвърна той. — Виждал съм я да се навежда към мен и да ми шепти любовни слова, докато през цялото време е знаела, че ме мами жестоко.

Амбър вдигна глава и се взря в него с гордите очи на сокол.

— Никога не съм те мамила — каза решително тя.

— Ти не ми каза истинското ми име. Аз наричам това измама.

— Не знаех кой си, докато не видях смъртоносната ти ловкост с бойния чук срещу разбойниците.

Дънкан замълча.

— Но дори тогава не бях напълно сигурна — продължи Амбър. — Не всичко се връзваше. Понякога ти се държеше като Посветен, а аз знам, че Дънкан от Максуел не е такъв.

Мег погледна заинтригувано своя приятел от детинство, сякаш за пръв път виждаше някаква част от него, за чието съществуване не бе и подозирала.

— Възможно бе да има други такива воини — каза Амбър с едва доловима умолителна нотка в гласа. — Мъже, чиито имена не знам, мъже, които умеят да въртят чука със същата сила, мъже, които са Посветени.

— Знаеше ли кой съм, когато се оженихме? — попита сухо Дънкан.

Амбър изпъна снага и вирна глава.

— Да.

— Знаеше ли, че съм сгоден за друга — годеж, уговорен от истинския ми господар, Доминик льо Сабр?

— Ерик… Ерик ми каза.

— Преди да се оженим?

— Да.

— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да заблудите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Презрението в тона му шибна Амбър като камшик.

— Трябваше да се оженя за теб — отчаяно каза тя. — В противен случай щеше да бъдеш обесен!

— По-добре да ме бяха обесили, отколкото да живея с мисълта, че съм едно родено от насилие копеле, чиято дума струва по-малко и от овчи тор.

Доминик пристъпи към Дънкан и сложи ръце на широките му рамене.

— Аз не те смятам за мъж без чест — каза той. — Твоят господар цени високо и теб, и дадената от теб дума.

Дънкан застина. Сетне тялото му се разтърси от силна тръпка. Той подви коляно в знак на мълчаливо потвърждение на клетвата си за вярност към Доминик льо Сабр.

— Много си великодушен, господарю — каза с напрегнат глас.

— Надявам се и лорд Ерик да мисли така — отвърна с хладна усмивка Доминик, — когато се върне от Уинтърланс и открие, че съм завзел Стоун Ринг.

Дънкан премина с коня си по спуснатия подвижен мост и влезе в двора на Стоун Ринг. Беше сам. Силният му вик накара войниците от крепостта да дотичат начаса.

— Вървете в къщата на Амбър — нареди им Дънкан. — Има много багаж за пренасяне.

Мъжете се подчиниха и веднага излетяха в галоп през портата. Останалите бранители на крепостта бяха по-скоро момчета, отколкото мъже — валети, които мечтаеха един ден да станат рицари.

— Аз ще застана на пост при портата — каза Дънкан на Егберт и другия валет с него. — Ако някой от вас забележи нещо нередно, не викайте. Елате при мен бързо и тихо. Разбрахте ли?

— Да — отвърнаха в един глас двете момчета.

Когато те отидоха по постовете си, Дънкан бързо отиде в оръжейницата. Оръжията, останали след заминаването на Ерик, бяха в лошо състояние, но напълно достатъчни за отбрана на крепостта.

Той заключи вратата и взе ключа със себе си. После се върна при портата, за да изчака появата на Друидския вълк.

Чакаше и се опитваше да не мисли за кехлибарената вещица, разпалила в него огън, какъвто никоя друга жена не бе успявала да разпали.

„— Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела?

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?