— Да — кимна Мег.

Пръстите й докоснаха леко китката на Амбър. Нямаше никакви синини, никакви подутини. По тялото й не личаха и никакви други наранявания.

И въпреки това Амбър лежеше безжизнена, със студена кожа, с твърде ускорен пулс и твърде слабо дишане.

След като я загърна добре с пелерината и одеялото, Мег се изправи и отиде отново да види как е Дънкан. Понечи да коленичи до него, но Доминик я хвана за ръката и я дръпна зад широкоплещестия си гръб.

Така Мег вече беше далеч извън обсега на Дънкан. Дори да бе развързан, той нямаше как да я сграбчи.

— Остави го — каза Доминик. — Това все едно не е Дънкан. Не ни познава.

— Мен ме позна — настоя Мег.

— Нима? — измърмори Саймън. — Не беше ли просто изненадан, че чува женски глас?

— Питай него — рязко отвърна Доминик. — Той вече само се преструва на припаднал.

Погледът му не се отделяше от рицаря, който някога бе дал обет за вярност към него… рицарят, който сега го гледаше с очите, на човек, почти обезумял от омраза.

— Какво направихте на Амбър? — изръмжа Дънкан.

— Нищо, просто я свалихме от коня й — отговори Доминик.

— Докоснал си я?!

Доминик сви рамене.

— Аз? Не. Саймън я докосна. Съвсем нежно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Искам да я видя!

— Не — решително заяви Доминик. — Мисля, че вече си гледал предостатъчно своята любовница.

— Тя ми е съпруга!

Доминик се вцепени.

— Наистина ли? Откога?

— От дванадесет дни.

Дънкан напрегна всичките си мускули в опит да се освободи от стягащите го въжета. Тялото му се обля в пот.

Привидно спокоен, Доминик го изчака да се убеди, че е завързан здраво.

— Трябва да бъда до Амбър — задъхано каза Дънкан. — Тя не е като другите хора. Да я докосне непознат е все едно да я прониже меч. Преднамерено или не, вие сте я наранили тежко. Пусни ме да ида при нея.

Доминик усети, че Мег се опитва да се измъкне иззад гърба му, и пристъпи встрани, за да я задържи извън полезрението на Дънкан.

При тази малка стъпка слънчевите лъчи го осветиха напълно. Той свали бойния си шлем и сведе поглед към Дънкан. Ярката светлина засилваше още повече контраста между черната му коса и кристалните му сиви очи.

На фона на черното наметало очите на Друидския вълк блестяха като живи, пропити с древна мъдрост.

— Познаваш ли ме? — попита Доминик.

Яростно изръмжаване бе единственият отговор на Дънкан.

— Направили са ти магия — каза Доминик. — Ние сме твои приятели, а ти не ни помниш.

Тръпка разтресе тялото на Дънкан.

— Не е вярно. Просто бях болен — каза дрезгаво той.

— Спомняш ли си нещо от времето преди да дойдеш в Спорните земи?

— Не.

— Познаваш ли този мъж? — попита Доминик, като посочи Свен.

Дънкан погледна светлокосия рицар. Лицето му се изопна от усилието да разкъса сенките и да се добере до истината под тях.

— Аз… — Гласът му премина в дрезгав шепот. — Аз нямам памет.

— Познаваш ли тази жена?

Доминик отстъпи встрани, оставяйки Мег сама под ярката слънчева светлина. Хлабаво сплетените й коси пламтяха като огън. Необикновените й очи грееха с наситения, блестящ зелен цвят, даден от бог единствено на друидските жени.

От устните на Дънкан се отрони сподавено възклицание.

— Не ме ли позна, Дънкан? — нежно попита Мег. — Някога двамата с теб ловяхме пеперуди.

Измъчена гримаса сгърчи лицето на Дънкан. Спомени затрепкаха като лунно отражение в неспокойни води.

— Ти ме научи да яздя — продължи Мег с тих, напрегнат глас, — да ловувам и да примамвам соколи. Когато бях на девет бяхме сгодени.

Няколко парченца от паметта му внезапно се сляха в спомен — едно лице, едно име. Детство, пропито със звънлив момичешки смях.

— Меги? — прошепна той. Усмивка озари лицето на Мег.

— Да, Дънкан. Меги. От всички в Блакторн само ти ме наричаш така.

Думата „Блакторн“ накара сенките в паметта на Дънкан да кипнат. Той се извърна и погледна Саймън.

— Ти спомена Блакторн, когато се бихме.

— Да. Така успях да те победя — каза Саймън.

— Блакторн…

Нова тръпка разтърси силното тяло на Дънкан. Нови фрагменти от спомен се сбраха ведно.

— Лорд Джон — неуверено промълви той, като отново погледна Мег. — Той… той ми е баща?

— Да — кимна тя. — Въпреки че не е бил женен за майка ти.

От гърдите на Дънкан се изтръгна неразбираем звук.

— Спомням си го.

— Джон ли?

— Не. Това, че съм копеле. — Дънкан затвори очи. — Меги, в името на всичко свято, пусни ме при Амбър.

Отчаяната молба в гласа му стегна болезнено гърлото на Мег.

— Дръж извадена кама до шията му, ако трябва — каза тя на Доминик, — но ми позволи да го погледна в очите.

Без да каже и дума, Доминик извади бойната си кама, коленичи и опря острието до шията на Дънкан.

— Не мърдай — спокойно каза той. — Ценя те, но съпругата си ценя повече от всичко.

Дънкан дори не го погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху друидката, която коленичи до него, съпроводена от тих, напевен звън. Две очи с цвета на буйна пролетна зеленина се взряха в собствените му очи, видяха това, което може да види само една друидска жена.

Възцари се продължително мълчание, нарушавано единствено от вятъра, който късаше ярките есенни листа от клоните на дърветата.

— Пусни Дънкан да отиде при нея — каза накрая Мег.

— Не! — извика Саймън. Очите му горяха от ярост. — Дънкан беше мой приятел, а тази проклета вещица му е взела ума!

Мег се изправи грациозно и отиде до своя девер. Светлата му коса блестеше като злато под слънчевите лъчи, но очите му бяха два къса от безлунна нощ.

— Дънкан не е омагьосан — каза тя.

Саймън се взря в бездънните й друидски очи. Сетне отмести поглед към момичето, което лежеше неподвижно под одеялото.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Вещицата му е отнела паметта — гневно възкликна той. — Ясно е като бял ден!

— Ако Дънкан бе жертва на черна магия, в душата му щеше да има белег, който само бог би могъл да изличи — каза Мег. — А в него няма нищо такова.

Саймън отново се вторачи в нея.

— Мислиш ли — меко попита тя, — че бих допуснала неприятел сред нас?

— Не.

— Мислиш ли, че бих изложила на опасност живота на Доминик?

— Не — каза Саймън. — Никога.

Увереността в тона му блестеше и в черните му очи. Знаеше, че Мег обича брат му така, както не бе вярвал, че е възможно жена да обича мъж.

Мег долови доверието му в нея и го докосна с признателност по бузата.

— Тогава ми повярвай — прошепна тя. — Дънкан не е омагьосан.

— Ако го казваше някой друг, не ти… — каза Саймън, като прокара пръсти през косата си.

Мег мълчеше.

Накрая той махна с ръка и се обърна.

— Сам ще донеса вещицата при него.

— Не! — извика Дънкан. — Не разбираш ли? Твоята омраза я наранява.

Саймън погледна Мег.

— Дънкан — каза тя, — нали няма да ни нападнеш, ако те развържем?

— Стига да не причинявате повече болка на Амбър — не, няма.

Мег понечи да извади камата си, за да среже въжетата му. Но Доминик я спря.

— Почакай, малка соколице. Веднъж вече повярвахме на честната дума на Дънкан. И разбрахме, че тя няма никаква стойност.

Когато осъзна какво е казал Доминик, Дънкан почервеня от гняв.

Сетне пребледня.

— Клетвопрестъпник ли съм? — рязко попита той. — Ти трябва да знаеш. Дал ли съм дума, на която не съм удържал?

Доминик усети тревогата и вълнението в гласа му и разбра, че каквото и да се е случило след пристигането му в Спорните земи, Шотландския чук не е престъпил клетвата си съзнателно.

— Познаваш ли ме? — попита почти нежно той.

Дънкан се взря напрегнато в Друидския вълк, сякаш се надяваше, че така ще успее да сглоби неуловимите късчета от миналото.

Напразно.

— Би… би трябвало — промълви той с глас, предрезнял от напрежение. — Чувствам, че би трябвало, но…

— Но не ме познаваш — довърши вместо него Доминик.

— Да — прошепна Дънкан.

— Тогава не си клетвопрестъпник — заяви Доминик. — Срежи въжетата, Мег. Дънкан ни даде дума, че няма да ни нападне, освен ако не сторим зло на вещицата.

Стиснала камата си, Мег се наведе над Дънкан. Веднага щом въжетата бяха срязани, той скочи на крака и се спусна към Амбър.

Когато докосна хладната й кожа, от гърдите му се изтръгна вик.

Без да губи време, Дънкан легна до нея, взе безжизненото й тяло в прегръдките си и уви одеялото около нея и себе си с надеждата да я стопли със собственото си тяло.

— Безценна Амбър — прошепна той. — Какво се е случило с теб?

Никакъв отговор. Дънкан трепна и зарови лице в пищното злато на косите й.

— Аз наистина само я дръпнах от коня й — каза объркано Саймън. — Кълна се.

— Вината не е твоя — обади се Мег. — Нейната дарба е и нейно проклятие. Така е и при Посветените, и при друидите.

— Подозирам, че за Амбър това е по-скоро проклятие — тихо каза Доминик.

— Нима искате да кажете, че съм й причинил това само с едно докосване? — слисано възкликна Саймън.

— Чрез това докосване тя е почувствала омразата в теб — каза Мег. — Ти нямаш вяра на жените, особено на онези, които притежават някаква дарба.

Саймън не отрече.

— С изключение на теб, Мег.

— Знам. Виждам.

— Нежност ли долавям в усмивката ти към моя брат? — попита заплашително Доминик.

Саймън му хвърли бърз, предпазлив поглед. Мег се засмя тихичко.

— От всички мъже на този свят — каза тя, — ти имаш най-малко основание да ревнуваш.

— Знам. Но Саймън е хубавец, дяволът му с дявол.

— Дънкан също — вметна Саймън.

Доминик изсумтя.

— Като го гледам с тази негова вещица, вече не ме е грижа, че щом се обърне към Мег, в очите му грейва нещо повече от приятелство.

Саймън проследи погледа на брат си към мястото, където лежеше Дънкан, притиснал Амбър в обятията си.