Ярка червенина плъзна по брадясалите бузи на мъжа чак до набразденото от бръчки чело.

— Не, ссър — заекна той. — Тя е добра жена.

— Тогава разрешението на проблема с прасето е ясно — заяви Дънкан. — В деня, в който се ожениш за вдовицата Мери, ставаш свободен селянин.

Етелрод бе толкова слисан, че успя само да отвори уста и пак да я затвори.

— Като сватбен подарък от сър Ерик — продължи Дънкан — ще получиш достатъчно дърва, за да построиш здрава кочина.

Хор от одобрителни викове, смях и поздравления огласи големия салон. За по-малко от две седмици васалите бяха одобрили напълно сенешала на крепостта.

Преди още гълчавата да стихне, Дънкан се изправи заедно с Амбър.

— Ела да пояздим заедно — каза той. — Твоите разкази за крепостта и васалите в нея са ми не само полезни, но и много приятни.

— Къде ще отидем този път?

— Там, където ходим всеки ден — отвърна Дънкан, кимайки на васалите, които им правеха път.

— На юг през селцето Уайлд Роуз, през нивите и през гората — усмихна се Амбър. — Това е любимият ми маршрут за езда. Бълбукането на потока Уайлд Роуз е като звънлив смях.

Само два коня чакаха в двора. В Стоун Ринг бяха останали толкова малко годни да се бият мъже, че Дънкан не искаше да ги натоварва излишно. Двамата с Амбър не се нуждаеха от ескорт. Откак Ерик бе обесил пилигрима, край крепостта нямаше и следа от разбойници.

Дънкан вдигна Амбър на коня й, сетне яхна своя и както обикновено провери дали мечът и чукът са на мястото си — движение, което бе за него естествено като самото дишане.

Двата коня изтрополиха през двора и по здравите греди на подвижния мост и продължиха на юг. По време на ездата Амбър отговаряше на многобройните въпроси на съпруга си за всичко наоколо: чия е тази или онази нива и добре ли се обработва, кой е свободен и кой — крепостен селянин, кой е болен и кой — здрав.

— Струва ми се, че яздим по този път не за да чуеш потока — каза Амбър, когато най-после навлязоха в гората.

— Яздим по него, за да ми помогнеш да опозная крепостта.

— А хълмът Хок Хил, който се издига недалеч оттук, предлага много добра гледка към земите й.

Дънкан кимна.

— Ерик не сбърка. От теб ще стане добър сенешал — отбеляза тя.

— Бих бил много по-полезен на Ерик като воин.

— Той не се съмнява във воинските ти умения.

— Тогава защо не ме взе в Уинтърланс, където от викинги човек нямало къде игла да хвърли, ако се вярва на слуховете? — ядосано възкликна той.

— Ти си по-полезен за него тук. Ето, миналата събота един от братовчедите му е идвал да души наоколо и да разпитва васалите.

Дънкан изръмжа.

— Сега братовчедите на Ерик вече знаят — продължи Амбър, — че Стоун Ринг има нов сенешал, когото васалите почитат много.

Дънкан мълчеше. Амбър се извърна към него и видя, че той се оглежда наоколо с присвити очи, сякаш диреше нещо. А ръката му бе стиснала дръжката на меча.

— Дънкан? Какво има?

Дънкан се сепна и я погледна. Сърцето й спря, сетне заби като обезумяло.

За миг той не знаеше коя съм.

Той сведе очи към полуизвадения си меч, после погледна през рамо. Зад тях, разперени като огромно ветрило около мястото, където коларският път навлизаше в гората, нивите на Стоун Ринг се тъмнееха под ясното небе.

Отвъд нивите се виждаха високите зъбери и облаците, налягали лениво по тях като ханъми в харем, очакващи своя господар, за да му доставят наслада. А над всичко това се издигаше слънцето, чиято златна светлина се спускаше от небето като целебен благослов.

Дънкан се обърна и погледна напред. Господарската гора все още носеше есенната си премяна от жълти, червени и оранжеви листа. Замръзнали треви и мъхове се бяха вкопчили отчаяно в камъните и падналите клони. Под копитата на конете шумоляха листа, изсъхнали през последните три ветровити дни, в които не беше валяло.

Видяла, че Дънкан не възнамерява да отговори на въпроса й, Амбър се надигна на стремената и се наведе към него. Треперейки едва забележимо, пръстите й се сключиха около китката на ръката, която стискаше меча.

Не почувства нищо при допира до него — нищо, освен яростната битка в главата му.

— Познаваш ли ме? — попита напрегнато тя.

Дънкан я погледна изненадано и се засмя. Сетне взе ръката й и я целуна.

— Познавам те добре като собственото си сърце — каза той.

— Но преди малко ти ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път!

Смехът в очите на Дънкан се стопи и в тях останаха само сенките, които го измъчваха неумолимо.

— Преди малко — каза той — бях изгубен в мрачни сенки.

Амбър въздъхна наскърбено.

— Част от мен непрекъснато крещи, че съм в опасност — добави мрачно Дънкан. — Другата постоянно й се присмива. Чувствам се като къс месо, ръфан от два вълка.

Той сплете пръсти с нейните. Двамата продължиха да яздят напред един до друг — бавно, почти без да разговарят, оставяйки ярките цветове на есента да разпръснат всички сенки.

Все още яздеха ръка за ръка, когато над главите им изневиделица се спусна тежка мрежа и оплете Шотландския чук.

17

Дънкан тутакси се опита да освободи дясната си ръка, ала успя само да се оплете още по-здраво в мрежата. Амбър изкрещя „Дънкан!“, измъкна камата си и се наведе към него.

Преди обаче да успее да разсече здравите въжета, от гората изскочи някакъв мъж и я сграбчи за китката. Омразата, която се изля в нея при този допир, бе по-болезнена от всичко, което бе изпитвала някога. Тя нададе ужасяващ вик, строполи се на земята и не помръдна повече, дори когато Дънкан изкрещя името й.

Дънкан обезумя.

Пръстите му разкъсаха дебелата мрежа като да беше от слама.

— Сега! — извика мъжът.

Други двама мъже изникнаха от храсталака. Единият сграбчи левия крак на Дънкан и го дръпна рязко нагоре. Дънкан загуби равновесие и се озова на земята.

И тримата мъже се хвърлиха върху жертвата си, опитвайки се да я усмирят. Но въпреки че единият от тях бе едър колкото Дънкан, а и останалите не му отстъпваха с много, Дънкан се съпротивляваше с исполинска сила.

— Саймън, хвани другата му ръка! — изрева Доминик.

— Опитвам се! — процеди през зъби Саймън.

— Проклятие! — изруга Свен. — Силен е като бик.

— Дънкан! — извика Мег. — Дънкан! Нищо няма да ти сторим! Не ни ли помниш?

Дънкан се поколеба за миг, объркан от този забравен глас, разпънат между минато и настояще.

Точно от този миг се нуждаеше Доминик. Палците му се забиха яростно от двете страни на шията на Дънкан. Шотландския чук потръпна, сетне отпусна ръце.

Когато Доминик свали ръце от него, той вече лежеше напълно безчувствен — като Амбър. Свен освободи ръцете и краката му от мрежата и ги завърза здраво.

— Готово — каза той. — И бяла мечка не би могла да разкъса тези върви.

— Хвани го за краката — нареди Доминик на брат си. — И помни: задаваме му въпроси, но не даваме никакви отговори. Казваме само, че сме приятели и че е бил омагьосан.

Саймън се наведе и хвана Дънкан за краката.

— Продължавам да смятам — измърмори той, — че целият този театър е излишен. Трябва просто да му кажем всичко и толкоз.

— Да, но Мег казва, че не бива, а тя е лечителката, не ти.

— По дяволите — изсумтя Саймън.

— Именно — съгласи се Доминик.

С общи усилия двамата преметнаха Дънкан по корем върху седлото на коня му. Сетне поеха заедно с коня напред и скоро се скриха между дърведата. Свен се наведе, вдигна Амбър на ръце и ги последва.

Мег улови юздите на останалия без ездачката си кон и го поведе към тайния лагер, който Доминик бе направил набързо, докато изчакваше подходящия момент да залови Дънкан. Всяко нейно движение бе съпроводено от сладкия звън на малките златни звънчета.

Докато Свен завързваше конете, Мег отиде при Дънкан, който лежеше напълно неподвижен на земята, и коленичи до него. Доминик веднага се приближи до нея.

Само Саймън забеляза, че ръката на брат му стиска дръжката на меча.

Мег постави длан на гърдите на Дънкан. Сърцето му биеше спокойно. Кожата му бе топла, дишането — равномерно. Тя въздъхна облекчено и отдръпна ръка.

— Това беше подъл сарацински номер, съпруже.

— Но е за предпочитане пред удар с опакото на брадва — каза невъзмутимо Доминик. — Дънкан просто е зашеметен, нищо повече.

— По врата му ще останат синини.

— Има късмет, че все още разполага с безценния си врат — изръмжа той.

Мег не се и опита да спори. Това беше самата истина.

— Не познавам друг лорд — обади се Саймън, — който не би обесил Дънкан като предател, без изобщо да се церемони.

Мег се изправи под приглушения напев на звънчетата й погали бузата на съпруга си.

— Знам — гордо каза тя. — Затова ти си Друидския вълк. Ти си достатъчно силен да не убиваш.

Доминик се усмихна и покри с длан ръката й.

— По-добре се погрижете за вещицата — подвикна Свен, като метна едно одеяло върху Амбър. — Тя е бяла и студена като скреж.

Мег изтича до Амбър, коленичи и я докосна. Кожата на Амбър наистина беше студена. Дишането й бе накъсано и твърде слабо. Сърцето й пък биеше прекалено бързо.

Мег се намръщи и се обърна към Саймън.

— Какво й стори? — попита тя.

— Хванах я за китката.

— Възможно ли е да си й счупил костта?

— Не, макар че нямаше да плача, ако бях — отвърна Саймън. — Проклетата вещица заслужава много повече заради това, което причини на Дънкан.

— Аз видях всичко, господарке — намеси се Свен. — Той почти не я докосна, а тя изпищя като душа, която за пръв път пристъпва през портите на ада.

Мег наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен глас.

— Съвпада — каза замислено тя, като отметна края на одеялото. Китките на Амбър бяха завързани здраво.

— Казват, че всяко докосване й причинява болка — добави Свен.