— Ако продължаваш, ще се разнищя целия.

— Тогава ще се наложи да те изплета наново.

— Сърцето ми спира да бие само като си представя как го правиш.

— Сърцето може би, но не и плътта. Тя тръпне като жребец, предвкусващ битка.

Дънкан се разсмя въпреки огъня, който го изгаряше, разпалван от лудешкия бяг на кръвта във вените му и от Амбър, която го галеше с думи, с ръце, с език.

Усмихната, с пълното съзнание за възбудата, която предизвиква в него, Амбър тръсна глава и косите й се спуснаха като воал над слабините му. Но дори гъстите й, дълги къдрици не можеха лесно да го забулят целия. Страстта му надничаше дръзко изпод тях, настоявайки да бъде освободена.

Или разпалена още по-силно.

— А тази част от теб харесвам най-много — каза Амбър. — Толкова корава и при все това тъй гладка под пръстите ми — като излъскано сребро, стоплено от слънцето.

Силна тръпка премина през Дънкан, когато почувства как розовият пламък на езика й го облизва, как лумва цял. Две силни ръце се заровиха в косите на Амбър.

— Ела тук — дрезгаво каза Дънкан.

— След малко — прошепна тя. — Но преди това…

Устните й го обгърнаха, за да опитат вкуса и твърдостта му и да го обсипят с дъжд от целувки. Жаждата, изригнала в него, се предаде и на нея. Навярно всеки миг Дънкан щеше да я обърне по гръб, да разтвори бедрата й и да я обладае.

Но изведнъж Дънкан се надигна и придърпа крака й така, че я принуди да застане разкрачена над слабините му, пропита от същата страст, която караше тялото му да лъщи като намазано с масло.

Ръката му се провря между бедрата й за нежна милувка, сетне се отдръпна. Желанието й блестеше по пръстите му като разтопено злато. Без да откъсва очи от нея, Дънкан вдигна ръка към ноздрите си, за да вдъхне аромата на нейната страст.

— Следващия път — каза той — и аз ще опитам вкуса ти. Но не сега. Сега съм вече разнищен от твоите сладки устни.

— Изглеждаш ми съвсем цял — прошепна Амбър.

Пръстът й го докосна само за миг, но той й бе достатъчен да открадне горещата капчица, която не бе успял да задържи. Сетне тя прокара този пръст по устните си и се усмихна. От гърдите на Дънкан се изтръгна изтерзан стон. Нова капчица се надигна от дълбините на неудържимото му желание.

— Ела, вещице. Яхни дракона, когото сама призова с ласките си.

— Как се язди дракон?

— Ето така.

Ръцете му сграбчиха хълбоците й и я придърпаха към слабините му. Миг след това коравата му, набъбнала плът я разтвори. С вик на безумна наслада Амбър се плъзна върху него докрай, обзета от същия неистов копнеж, който изпълваше и него.

Опита се да произнесе името му, но не можа. Насладата в нея, слята с неговата, бе откраднала гласа й. Внезапният натиск на пръстите му върху хълбоците й разпръсна мислите й. Тя започна да движи бавно хълбоци, усещайки как всяко нейно движение разпалва още по-силно и неговото, и собственото й желание.

Дънкан понечи да ускори ритъма, но Амбър улови едната му ръка, целуна я и я постави на гърдите си.

— Доставя ти удоволствие да ме измъчваш — каза през зъби той.

— Да.

Пръстите му стиснаха острото й зърно и сладостна конвулсия — предвестник на екстаза — разтърси тялото й. А когато ръцете му започнаха да я галят по гърдите, зърната й набъбнаха, снагата й се изви назад като дъга, дъхът й секна. Сладката влага на страстта й опари съединените им тела.

— Да — прошепна Дънкан. — Искам да почувствам огъня в теб. Екстазът изригна в нея внезапно. Тялото й затрепери, силен вик се изтръгна от гърдите й. Един мощен, рязък тласък на Дънкан разтърси и двама им с пулсиращите тръпки на неговото освобождаване. Върховната наслада в него се предаде на Амбър, сля се с нейната в страховит ураган от огнена възбуда. Той продължи да люлее хълбоци, докато не я чу да крещи името му, разтърсена от нов екстаз.

Тогава Дънкан я прегърна и я притисна към гърдите си. Едва когато и двамата отново задишаха спокойно, той се надигна, за да я сложи по гръб и да се намести между бедрата й. Сетне я целуна продължително и страстно.

— С всеки следващ път ми доставяш все по-голяма наслада.

— Ти също — промълви Амбър. — Вече започвам да се плаша.

— Защо?

— По-голяма наслада от тази — прошепна тя — ще ме убие.

— А аз ще те съживя отново.

— Невъзможно е.

— Не. Неизбежно е.

— Не можем — прошепна Амбър, разбрала намеренията му. — Нали?

— Трябва. Ще го направим. Гледай ме — така, както аз гледах теб. Виж колко силно копнея за теб.

И Дънкан бавно се плъзна надолу по тялото й, като не спираше да я гали с устни и с думи.

— Отведи ме там, където няма сенки, а само огън — мълвеше той. — Дай ми цветето, което всеки път цъфти все по-красиво.

Амбър бе безпомощна срещу болезненото му желание. Дънкан също. То бе страст, по-силна от всичко, което бе изпитвал. Беше чувство, чието име той не знаеше, защото никога не бе и подозирал, че съществува.

Беше жажда сред сладка вода, нужда сред изобилие, глад сред пиршество.

Той не можеше да стигне до нея.

Сълзи изпълниха очите на Амбър, преляха по лицето й. Никога не бе мислила, че някой може да копнее така за нея, да я обсипва с целувки и нежни ласки, да облива с топлия си дъх гърдите й, корема, бедрата.

Тогава устните на Дънкан намериха горящата сърцевина на нейната страст и жадно се впиха в нея. Неочакваната ласка я прониза като мълния, изтръгна от гърдите й силен вик.

— Безценна Амбър — прошепна Дънкан, разтърсен от прилив на огнена възбуда, — кълна се, че чувствам как страстта те пронизва като мълния.

Зъбите му захапаха внимателно нежната пъпка. Езикът му започна да я гали бавно и всяка нова ласка караше Амбър да стене и да крещи името му. Накрая тя вече не можеше да произнесе дори тази едничка дума, защото бе останала без дъх, разпадаше се на парченца, гореше, умираше, погълната от екстаз, който нямаше ни начало, ни край.

Тогава Дънкан се сля с нея и двамата запламтяха заедно. Там, където нямаше мрачни сенки, само огън.



Амбър надникна в големия салон. Вътре имаше много слуги, ратаи и селяни. Ако се съдеше по израженията им обаче, само неколцина от тях все още чакаха да бъдат изслушани от своя сенешал.

— Свършихте ли, милорд? — попита тя.

Беше оставила Дънкан, за да преведе един особено труден откъс от ръкописа, който трябваше да даде на Касандра след завръщането й от север. Но веднага щом приключи с превода, побърза да подири съпруга си.

Когато не беше с него, Амбър бе неспокойна, сякаш се боеше, че някой може да й го отнеме.

— Ела, седни до мен — протегна ръка Дънкан. — Съвсем скоро ще свърша.

В мига, в който се докоснаха, тя почувства как напрежението и в двама им отслабва. В момента сенките в паметта му се бяха стаили. Той се бе съсредоточил изцяло върху настоящето и върху задълженията си на сенешал на Ерик.

Седнал на издигнатия в средата на салона подиум, Дънкан изслушваше споровете между подчинените си, разрешаваше ги, сетне изслушваше следващите. Докато правеше това, той галеше ръката на Амбър, припомняйки и на себе си, и на нея насладата и блаженството, в които се бяха потопили в часовете преди зазоряване, когато сплетените им тела бяха надвили спомените, дебнещи Дънкан като глутница вълци.

— Струваш ми се доста отегчен — прошепна Амбър.

— Вече стигам до извода, че всички прасета би трябвало да бъдат изклани — измърмори Дънкан, когато следващите двама васали пристъпиха към него.

Амбър видя просителите и се подсмихна.

— Сигурно Етелрод пак е оставил прасето му да опустоши градината на вдовицата Мери — каза тя.

— Често ли се случва?

— Толкова често, колкото Етелрод и вдовицата се въргалят в постелята й.

Дънкан я изгледа косо.

— Разбираш ли, прасето е много привързано към Етелрод — обясни Амбър тихо, за да я чуе само той.

— Не, не разбирам — прошепна той.

— Прасето следва Етелрод по петите като вярна хрътка.

Белите зъби на Дънкан пробляснаха под мустаците.

— Започвам да схващам — каза той. — Има ли Етелрод оградено място, което да е достатъчно здраво, за да държи прасето си в него?

— Не. И не може да си позволи да си направи. Той е само един беден крепостен селянин.

— Не искат ли да се оженят?

— Вдовицата е свободна селянка. Оженят ли се, децата им ще бъдат крепостни.

Сбърчил вежди, Дънкан погледна замислено двамината, които стояха плахо пред своя нов сенешал.

— Малко крепостни ли има Ерик? — попита съвсем тихо той.

— Не. Той е строг, но добър господар — отвърна Амбър. — Никой не бяга от служба при него.

— Верен васал ли е Етелрод?

— Да. Никога не е мързелувал или хитрувал.

— Какво мислят за него хората от крепостта? — продължи да пита Дънкан.

— Щом имат проблем, първо споделят с него и чак тогава — със свещеника или господаря на крепостта.

Без да пуска ръката на Амбър, Дънкан се обърна към мъжа и жената пред себе си.

— Вдовице Мери — каза той, — като изключим това, че Етелрод е крепостен селянин, има ли нещо друго, което те спира да се омъжиш за него?

Въпросът му така стресна жената, че трябваше да минат няколко мига, преди да отговори.

— Не, господарю. Той е усърден работник и е добър към по-слабите. Обаче…

— Обаче? — насърчи я Дънкан. — Говори, жено.

— Туй неговото прасе няма да ми припари в къщата. Освен ако не е набучено на шиш!

Васалите, които бяха останали в салона, за да гледат как работи новият им сенешал, избухнаха в смях. Двубоят между вдовицата и прасето предизвикваше много шеги и забавление в крепостта.

Дънкан се усмихна и насочи лешниковия си взор към селянина, който стоеше смутено насред салона. Възлестите му ръце мачкаха неспокойно шапката, а обутите в чифт протрити обувки крака бяха плоски като дъно на каруца.

— Етелрод, имаш ли нещо против да вземеш вдовицата за своя съпруга? — попита го Дънкан.