Макар да си повтаряше, че всичко е било само сън, Дънкан се измъкна от леглото и започна да пали свещ след свещ. Едва когато в стаята не остана ни едно сенчесто ъгълче, в което биха могли да се спотайват врагове, той легна в леглото тъй тихо, както бе станат.

— Дънкан?

Дънкан се стресна отново и се обърна наляво, откъдето бе дошъл този тих глас, който му бе едновременно познат и странно чужд. Една мисъл пробяга като черна мълния през мрачните сенки на съзнанието му.

Тя не е част от моето минало.

Опасност!

Обграден съм от врагове.

Опасност!

Ала по-пресните му спомени отхвърляха с презрение предупрежденията на тази тъмна част от неговото съзнание. Не опасност, а буйна страст бе открил той в Стоун Ринг.

Полудявам ли?

А може би умирам, разкъсан между мрачните сенки и кехлибарената светлина, които се борят за душата ми?

Единственият отговор на тези въпроси бе дълбоката, натежала от противоречия тишина в него.

Случайни фрагменти от забравеното минало се въртяха в главата му като калейдоскоп — имена без лица, места без имена, лица без места. Беше като платно, което невидими ръце едновременно тъчаха и разплитаха, чиито нишки непрекъснато се късаха и губеха.

Понякога — това бяха най-тежките мигове — сенките се отдръпваха от паметта му. И тогава Дънкан разбираше що е отчаяние: черен лед, който смразява всичко.

Той се страхуваше от завръщането на паметта си.

Какво става с мен? По дяволите, защо се боя от това, за което копнея?!

Дънкан въздъхна тежко и стисна главата си с две ръце.

Нежни, топли пръсти погалиха неговите.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър. — Успокой се.

Дънкан не издаде и звук.

Горещи сълзи опариха страните на Амбър. Беше почувствала неговата болка.

И страха му.

И тя като него усещаше бавното оздравяване на паметта му. Виждаше лица там, където доскоро имаше само сенки, чуваше имена там, където доскоро бе тишина, долавяше как совалката на времето снове неуморно. Платното бе още в началото си, шарките по него още не личаха, но и това щеше да стане. Сигурна бе в това.

И тогава Амбър щеше да разбере какво означава гневът на един горд воин, победен с хитрост, а не в открит бой.

Още е прекалено рано. Дънкан е с мен от твърде малко време. Две седмици, преди да се оженят, и по-малко от две седмици след това. Твърде малко време, за да се научи да ме обича.

Божичко, ужасно малко.

Само любовта може да прости такава измама. Ако Дънкан си спомни всичко прекалено рано, никога няма да ми прости.

Никога няма да ме обикне.

И смъртта със сигурност ще долети.

Дали бе произнесла с устни името на Дънкан или го бе призовала само със сърцето си, Амбър не знаеше. Знаеше само, че в следващия миг двамата бяха прегърнати, вкопчени един в друг толкова силно, че не й остана дъх.

— Безценна Амбър — каза с предрезнял глас той. — Какво бих правил без теб?

Нови сълзи опариха очите й, задушиха гърлото й.

— Щеше да си по-добре, отколкото бих била аз без теб — прошепна тя. — Ти си сърцето в гърдите ми.

Дънкан почувства горещия порой на сълзите й и разхлаби леко прегръдката си.

— Не плачи — каза той. — Беше само един лош сън, няма от какво да се тревожиш.

Амбър знаеше с увереността на Посветена колко малко прилича на сън онова, което ставаше в съзнанието му, и знаеше, че Дънкан го знае не по-зле от нея.

Но си даде вид, че приема тази изречена от загриженост лъжа. Подобно на Дънкан тя нямаше никакво желание да дири сред разпокъсаните, преплетени нишки на паметта му истината, от която се боеше повече, отколкото от смъртта.

— Дънкан…

Беше по-скоро милувка, отколкото дума, защото я бе произнесла с устни, притиснати към пулсиращата вена на шията му.

За миг Дънкан застина напълно неподвижно, сетне потръпна. Напрежение, което нямаше нищо общо с яростната битка в съзнанието му, изопна тялото му. Чувствената тръпка, която разтърси в отговор тялото на Амбър му даде да разбере, че тя е усетила начаса обзелото го желание.

Ала вече знаеше, че това желание е и нейно. За краткото време, изминало от сватбата им, бе успял да се увери, че тя не само откликва на неговата страст, но и че сама го желае също толкова силно, независимо дали я докосваше или не.

Амбър идваше при него, когато той стоеше до някой от тесните прозорци на крепостта и се взираше мрачно в дъжда навън.

Събудеше ли се първа сутрин, тя се сгушваше до него, галеше го с нежните си ръце и се смееше доволно, когато видеше как отпуснатото му тяло се стяга под допира й.

Всеки ден преди обяд излизаше на езда с него, споделяше с него всичко, което знаеше за гората, полята и хората от крепостта.

Вечер тя отпращаше прислужника му и го къпеше сама, учеше го на обичаите на Посветените за пречистване на плътта и на свой ред попиваше с наслада неговите обяснения за обичаите на къпане на сарацинските султани.

А очите й винаги грейваха, когато сутрин Дънкан идваше при нея, след като бе изслушал жалбите на слугите и селяните. Винаги се усмихваше радостно, когато в стаята си вдигнеше поглед от някой древен ръкопис и го видеше да я съзерцава, застанал на прага.

Стотици, хиляди бяха начините, по които Амбър му показваше колко е щастлива да бъде негова съпруга и любима.

— Ти си слънце, което свети и в най-дъждовния ден — промълви той.

Нови сълзи бликнаха от очите на Амбър и се плъзнаха по кожата му. Дънкан се отпусна по гръб и я притегли към себе си.

— Без теб — прошепна той, — едва ли щях да оцелея в битката, която се води в главата ми.

— Мой тъмен воине…

Болка стегна гърлото й по-яростно и от сълзите. Нежните слова на обич останаха да горят в нея, да изгарят безмълвно сърцето й.

Тя се притисна още по-силно към тялото на своя съпруг. Неговата сила и топлина я привличаха все по-неустоимо с всеки нов миг, прекаран с него. Мисълта, че би могла да загуби Дънкан, дълбаеше душата й като кинжал.

— Дънкан — прошепна тя.

Дрезгавият й глас и горещите й сълзи, които обливаха рамото му, го изпълниха с нежност. Ръката му погали с обич косите й. Амбър размърда глава и нещо топло и влажно погали кожата му.

В първия миг Дънкан реши, че това са сълзите й. После разбра, че е връхчето на езика й, което обхождаше нежно линията на челюстта му.

— Изкушаваш ме — промърмори той.

Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър като ехо от чувствената наслада в собственото му тяло. Дънкан бе престанал да се съпротивлява срещу дивото желание, което го обземаше при всеки неин допир, защото вече не се боеше, че Амбър откликва единствено на неговата жажда.

Беше се уверил, че нейната страст е огън, който винаги гори буйно, все едно дали сам или преплетен с огъня в него.

Ситните й зъби нежно захапаха изпъкналия мускул на рамото му. Скрит зад тях, езикът й погали кожата му. Трепереща въздишка облъхна целувката.

— Желаеш ли ме, безценна Амбър?

Нова трепереща въздишка.

— Да — прошепна тя.

Ала когато Дънкан понечи да я прегърне, Амбър се отдръпна.

— Не.

— Изглежда често мениш решенията си — усмихна се той. — Мога ли да направя нещо, за да…

Гласът му премина в стон на наслада, защото в този миг Амбър пъхна крак между бедрата му.

— Цветето вече е разцъфнало — промълви Дънкан. — Усещам топлината му.

— Цветето знае, че слънцето скоро ще изгрее. То иска всяко негово листенце да е разтворено, за да попие първия златен слънчев лъч.

— Слънцето вече изгря — каза с предрезнял глас той.

— Наистина ли?

Една малка ръка се пъхна под завивките и се плъзна надолу по голата му гръд.

Останалата част от тялото му бе също толкова гола.

Изящните й пръсти погалиха възбудената му плът. Меката й длан го обгърна. От гърдите на Дънкан се изтръгна възклицание, в което имаше и смях, и страст.

— Много добре знаеш, че е така — каза той. — Доказателството е в ръката ти.

— Само част от него. Боя се, че цялото не би се побрало и в двете ми ръце.

— Колко жалко.

— Наистина — измърмори Амбър.

— Проблемът има решение.

— В момента размишлявам над него.

— Легни по гръб, безценна Амбър. В тази поза ще можеш да размишляваш много по-дълбоко.

— Не мисля.

Смехът и чувствената нотка в гласа й накараха Дънкан да се усмихне. Огънят на страстта се разгаряше в него все по-нетърпеливо.

— А за какво мислиш? — попита той.

— Боя се, че ако ти кажа, ще припаднеш от шока.

— Няма такава опасност — нали съм легнал.

— Не съвсем.

— Е, по-голямата част от мен е легнала.

Амбър се усмихна и прокара пръсти по онази част от него, която не беше.

— Каква сладка, вещерска усмивка — каза Дънкан. — За какво си мислиш, та се усмихваш така?

— За две ръце… и за една уста. Ще стигнат ли?

В първия миг Дънкан не разбра. Тогава ръцете й обгърнаха мъжествеността му, кадифената топлина на езика й го погали. Диво желание разтърси цялото му тяло.

— Амбър!

Амбър вдигна поглед.

— Заболя ли те? — попита тя, като не спираше да го гали. Кръвта пулсираше лудо под милувките й, изопвайки плътта му още повече.

— Не — отвърна Дънкан.

— Шокирах ли те?

— Да. Не.

Той с усилие си пое дъх, за да облекчи тялото си, което се задушаваше от жажда за нова страстна целувка, от копнеж езикът й отново да опита вкуса му.

— Какво, не можеш да решиш ли? — попита Амбър, макар да знаеше отлично каква наслада му е доставила. — Може би това ще ти помогне.

И езикът и повтори сладостната милувка, като се спря най-дълго на онази част от него, която бе най-изкусително жива. И най-чувствителна.

— Казвала ли съм ти някога — промълви тя между целувките — колко много обичам да докосвам тялото ти?