Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Мег се обърна към светлокосия рицар.

— Свен?

— Не узнах нищо повече от това, което е узнал Саймън.

— Талисманът е спасил живота му — каза Саймън.

— Как така? — попита Доминик.

— Ерик е очаквал появата на Дънкан от Максуел или на неговите рицари. Всеки друг непознат, заловен в земите му, би бил обесен веднага като шпионин или разбойник. Но един непознат с кехлибарен талисман е нещо друго.

— Отнесли са Дънкан при Амбър Недокосваната — промълви Мег.

Саймън я изгледа с любопитство, питайки се как е разбрала.

— Точно така — тихо каза Свен. — Говори се, че всичко, що е кехлибар, й принадлежи.

— Да — кимна тя.

Сетне впери безмълвно поглед пред себе си, в незнайната далечина, достъпна само за друидските очи.

— Ти си знаела, малка соколице? — нежно попита Доминик. — Затова ли даде талисмана на Дънкан?

— Сънувах кехлибар — отговори Мег. — И сънувах, че Дънкан го грози голяма опасност.

Доминик се усмихна.

— Това за опасността го знаех и аз, при това без да го сънувам. Затова изпратих Дънкан в Стоун Ринг. Само един могъщ воин би могъл да превземе крепост в Спорните земи.

— И само един богат рицар може да наеме достатъчно бойци, за да брани тази крепост — допълни Саймън.

— Да — съгласи се Доминик. — Нали затова крал Хенри повели Дънкан да се ожени за дъщерята на Шарл, барон Дегер.

— Не разчитай на този брак — каза мрачно Саймън.

— Защо?

— Хората в Сий Хоум вече правеха залози след колко време Амбър ще се омъжи за Дънкан Безименния, единствения мъж, когото можела да докосва с наслада.

— Проклятие! — изръмжа Доминик. — Дънкан трябва да се е побъркал. От три дни лейди Ариана е вече тук!

Думите му изненадаха Саймън.

— Не забелязах на двора непознати мъже или слуги.

— Тя дойде сама, като не броим камериерката й и тримата рицари, изпратени да охраняват зестрата й по пътя — каза Мег.

— Рицарите си заминаха веднага щом се увериха, че зестрата е прибрана на сигурно място в крепостта — допълни Доминик.

— Не бих очаквал от един велик барон да се отнесе така дори с хрътките си — промърмори Саймън, — камо ли с единствената си дъщеря.

— Баронът много се вбеси, когато разбра, че трябва да омъжи дъщеря си за саксонец — каза с равен глас Доминнк.

— Тогава навярно ще се зарадва да си я получи обратно.

— Ако Дънкан отхвърли Ариана, няма да разполага със средства да издържа рицарите, които са му нужни, за да брани Стоун Ринг — каза все така безстрастно Доминик. — А аз, заедно със своя непокорен васал, ще трябва да понеса недоволството на двама крале — на Англия и на Нормандия.

— И всичко това — тихо се намеси Мег — точно сега, когато последните рицари, изпратени от теб с Дънкан, още се влачат пешком към Блакторн, оплаквайки се, че някакъв гръм от ясно небе е накарал конете им да пощуреят и да се разбягат.

— Напълно ли си сигурен — обърна се Доминик към брат си, — че Дънкан не е престъпил клетвата, която ми даде, и не е предпочел да служи на Ерик?

— Никога! — възкликна Мег, преди който и да е друг да успее да каже нещо.

— Първоначално и аз се опасявах, че е така — отвърна спокойно Саймън. — Това щеше да обясни много неща.

— Е?

— Много бързо обаче се уверих, че не става въпрос за обикновено предателство. Ако беше така, Дънкан щеше да ме издаде пред Ерик.

Свен кимна в знак на съгласие.

— И сега Саймън щеше да е мъртъв.

— Затова си решил, че Дънкан е омагьосан — намеси се Мег — и че наистина не те е познат.

— Да. Какво друго обяснение би могло да има?

— Понякога — каза тя, — когато човек бъде ритнат в главата от кон или пък ударен с боен чук… ако такъв човек изобщо оцелее, се случва да загуби паметта си за известно време.

— За колко? — рязко попита Доминик.

— Понякога за дни. Понякога за месеци. Понякога… завинаги.

Свен се прекръсти и промърмори:

— Вие казвате на това злополука. Аз пък казвам, че е самият Сатана, който има повече лица и от мен самия.

— Нима? — невинно попита Саймън. — Поразително.

Доминик пренебрегна и двамата и погледна своята съпруга.

— Какво казваш ти, друидска лечителко? — попита той.

— Не мога да знам дали е било злополука или магия, докато не видя Дънкан.

— Когато двамата с Дънкан се бихме… — поде Саймън.

— Били сте се? — ужасено възкликна Мег. — Защо?

— Сър Ерик искаше да узнае способностите на двамата си нови воини — сухо отвърна Саймън. — Затова двамата с Дънкан се изправихме един срещу друг, за да му покажем, че умеем да въртим меча.

Усмивката на Доминик бе тънка като острие на кама.

— Ще ми се да съм бил там, за да видя това — каза той. — Твоята бързина срещу неговата сила.

В черните очи на Саймън заискри смях и задоволство — очи на воин, който обича да изпитва уменията си в такива двубои.

— Все едно че се биех с теб — призна той. — Но не се оплаквам от синините, защото в замяна на тях се уверих, че Дънкан не е изменил на клетвата си за вярност към теб.

— Как така?

— Когато произнесох думата „Блакторн“, Дънкан се олюля като ударен. За миг мракът в очите му се разсея и той почти ме позна.

— Какво стана после? — нетърпеливо попита Мег.

— Проснах го по гръб на земята. Сетне го попитах дали това, което бе казал Ерик за паметта му, е вярно.

— И?

— Дънкан каза, че е вярно.

— И ти му повярва?

— Да. Той не си спомня нищо. Проклетата вещица е откраднала душата му.

Неприкритата ненавист в гласа му накара Мег да потръпне. Знаеше, че малцина са способни на омразата, която изпитваше Саймън към магьосниците и вещиците.

Но нямаше представа откъде идва тази омраза.

— Вече знаех всичко, което ми трябваше — завърши разказа си Саймън. — Поднесох извиненията си на Ерик, намерих Свен и двамата препуснахме обратно към Блакторн с цялата бързина, на която са способни конете ни.

Доминик замислено прокара пръсти по хладното сребро на Друидския вълк. Сетне се обърна и се взря в двамата мъже с очи, чиято ледена бистрота беше досущ като тази на древната тока.

— Вървете да си починете — каза той. — Когато сте готови, тръгвате с мен за Спорните земи.

— Какво ще успеете да постигнете само тримата? — попита Мег. — Крепостта Стоун Ринг може да се отбранява с месеци срещу толкова малоброен противник.

— Ако взема повече воини, ще застраша сигурността на Блакторн — заяви решително Доминик.

После обаче се усмихна на своята огненокоса съпруга и изражението му се смекчи. Палецът му докосна долната й устна в нежна, любяща милувка.

— Освен това — добави той, — не си ли спомняш какво съм те учил? Кой е най-добрият начин да се превземе една добре отбранявана крепост?

— Предателството — промълви Мег. — Отвътре.

— Точно така.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Те някак си са успели да откраднат Дънкан от нас. Ние ще си го откраднем обратно.

— Как? — намеси се Саймън.

— С мрежа — лаконично отвърна Доминик.

— А после?

— Ще обясним на Дънкан кой е всъщност — каза Доминик. — После ще го изпратим обратно в Стоун Ринг. Той ще ни отвори портите на крепостта.

Свен се засмя полугласно. Саймън също се усмихна.

— Точно в твой стил, братко. Дръзко, но безкръвно.

— Не виждам смисъл да избивам добри люде, когато разполагам с по-добри възможности — сви рамене Доминик.

— Най-добре да се залавяме с тази предателска работа — каза Мег. — Колкото по-скоро успеем да…

— Ние? — прекъсна я Доминик.

— Да, съпруже. Ние.

И веселието, и нежността се изпариха светкавично от лицето му.

— Не — заяви решително той. — Ти носиш в утробата си бъдещето на Блакторн. Ще останеш тук.

Мег вирна брадичка.

— До раждането на наследника ти има още много месеци — каза тя. — Мога да яздя не по-зле от който и да било твой рицар. Не съм някоя изнежена дамичка, която, ако й падне обувката, не може да се наведе да си я вземе.

Гласът и изражението й бяха решителни досущ като тези на съпруга й.

— Не — каза Доминик.

Саймън го погледна, изруга мислено и стори това, което малцина биха се осмелили да сторят в лицето на един толкова ядосан Доминик — изкашля се, за да привлече вниманието на брат си.

И гнева му.

— Какво? — изръмжа Доминик.

— Ако Дънкан е ранен, Мег може да го излекува. Ако е омагьосан… — Саймън сви рамене. — Онова, което е направила една вещица, друга вещица би могла да развали.

— И без това се канехме да се местим за няколко седмици в Карлайл — спокойно каза Мег. — Спорните земи са само на няколко дни път от Карлайл, и то при спокойна езда.

Доминик продължаваше да стои безмълвен и страховит като обнажен меч. Накрая вдигна ръка и улови брадичката на съпругата си.

— Ако такава е волята на бог, бих понесъл да загубя бебето — тихо каза той. — Но теб — не. Ти си моето сърце.

Мег извърна глава и целуна покритата с белези ръка, която я държеше тъй нежно.

— Не съм сънувала друидски сънища за смърт — промълви тя, — а всяка раздяла с теб е за мен като смърт. Вземи ме с вас. Позволи ми да направя това, което съм родена да правя.

— Да лекуваш?

— Да.

Настъпи продължително мълчание. После Доминик погали съпругата си, пусна я и се обърна към Свен.

— Нареди на слугите на зазоряване конете да са готови.

— Колко коня, господарю?

Доминик се поколеба, погледна нетрепващите друидски очи на Мег и разбра, че трябва да се предаде, независимо дали това му харесваше или не.

— Четири.