— Търпение — тихо каза Дънкан. — Искам да бъда гол като теб.

Ала в самия него вече не бе останала и капка търпение. Ръцете му яростно засваляха останалите му дрехи, жадно следени от чифт горящи като златни огньове зеници.

Когато се обърна отново към нея, очите на Амбър се разшириха. Беше възбуден до пръсване, невероятно мъжествен, силното му тяло блестеше от пламенния му копнеж да я има.

— Амбър?

— Така ли беше и вчера в Каменния пръстен? — попита отмаляло тя.

— Да.

Амбър изпусна шумно дъха, който несъзнателно бе стаила.

— Разбирам. Значи и този път ще мога да те приема. — Тя замълча за миг, сетне прошепна по-скоро на себе си: — Въпреки че не виждам как.

Дънкан се отпусна обратно на леглото със смях.

— Аз ще се погрижа за това — каза той. — Какъв воин бих бил, ако не можех да прибирам меча си в ножницата?

После се намести внимателно между краката й и могъщият океан на страстта му я погълна цяла, накара я да потрепери.

— Страх ли те е? — попита Дънкан.

— Докосни ме и ще разбереш.

Дънкан плъзна ръка между двама им, но не ръката му разтвори нежните цветчета на нейното желание. Тръпнещата, огнена сърцевина между тях накара сърцето му да запулсира двойно по-бързо.

— Трябва да ми кажеш, ако те заболи — приглушено каза той. Единственият отговор, който можеше да му даде Амбър, бе нов изблик на гореща страст, нова вълна от течен огън, която безмълвно му казваше, че е добре дошъл в топлата й крепост.

Дънкан изстена и проникна още малко по-навътре.

Дъхът й секна. Усещането за това как собственото й тяло се разтваря, за да го приеме в себе си, бе изключително възбуждащо. Усещането за сдържаната с мъка страст на Дънкан бе сладостно мъчение. Той проникваше в нея съвсем бавно, сякаш искаше да увери и себе си, и нея, че този път няма да има никаква болка.

— Причинявам ли ти болка? — попита Дънкан, като се плъзна още няколко милиметра по-надълбоко.

— Не — промълви измъчено Амбър. — Ти ме убиваш.

— Какво?

— Господи! — изстена тя.

Доловил чувственото потръпване на тялото й, усетил как го облива горещият дъжд на страстта й, Дънкан напрегна цялата си воля, за да не загуби контрол. Ситни капчици пот блестяха по цялото му тяло, но въпреки това той продължи да напредва все така мъчително бавно.

Нова възбудена тръпка разтърси Амбър, тласна я към тъмния воин, който я потапяше в океана на невероятна, неподозирана страст.

Но и това не й бе достатъчно. Тя се нуждаеше от Дънкан. От целия Дънкан. И то веднага.

Пръстите й се впиха в хълбоците му в отчаяна молба.

— Още ли искаш? — попита той.

— Да — прошепна Амбър. — Да, да, да! Дънкан, моля те!

Дънкан се усмихна и се плъзна още по-дълбоко в нея. Бавно.

От гърдите на Амбър се изтръгна дрезгав стон. Хълбоците й се издигнаха с копнеж, древен като света. Кадифеният огън на страстта й погали Дънкан и този път той не успя да сдържи тялото си, което откликна с рязък, пулсиращ тласък още малко по-навътре в нея. Тя беше толкова гореща, толкова примамваща, толкова всеотдайна.

— Сигурна ли си, че не ти причинявам болка? — попита Дънкан с предрезнял глас.

Тихо, задъхано възклицание на наслада бе единственият отговор, на който бе способна.

— Погледни ме — каза той.

Очите на Амбър бавно се отвориха. Бяха златисти, премрежени, обезумели. Блясъкът им заслепи Дънкан, предизвиквайки нов горещ тласък.

— Можеш ли да поемеш още от мен, без да те заболи? — попита той.

— Няма болка, когато си в мен, само наслада.

Приглушеният й шепот бе за Дънкан омаен като скрития трепет на утробата й, като упойващото ухание на страстта й, по-екзотично от мириса на сандалово дърво и смирна.

— Вдигни крака и ме обгърни с тях — промълви той.

Амбър се подчини.

— Дръж се за мен — каза Дънкан. — Дръж се здраво.

Амбър понечи да попита защо, но в този миг той я изпълни докрай, заличавайки и думите, и мислите, и всичко останало в един невероятен екстаз. С един силен, треперещ вик тя се впи в насладата на пълното единение с нейния тъмен воин.

— Сега усещаш ли колко силно те желая? — попита Дънкан, стиснал зъби от усилието да сдържи нечовешката си жажда.

— Усещам, че си в мен. Целият.

— Има ли болка?

— Не. Само наслада — толкова огромна, че ме плаши. Моето и твоето желание, слети в едно.

Дънкан се усмихна изтерзано и започна бавно да се отдръпва от копринените дълбини, които бе превзел с такава изключителна мъчителна предпазливост.

— Не! — извика като обезумяла Амбър. — Искам те! Аз също се нуждая от теб.

Дъхът й секна, защото в този миг Дънкан се върна, плъзна се обратно в нея, изпълни я отново. После всичко се повтори с овладени движения, които възбуждаха Амбър още повече, защото тя прекрасно знаеше колко диво желание се крие зад тях. Странна, огнена тръпка премина през сплетените им тела. Очите на Амбър се разшириха. Усещаше как пламъците на страстта я поглъщат, едновременно нежни и изгарящи. Тялото й трепереше неудържимо, безпомощно.

— Дънкан, аз умирам. Не мога…

Гласът й пресекна. Силни, болезнено-сладки конвулсии разтриха тялото й и всяка от тях стягаше пламтящия обръч около Дънкан все повече, все по-силно разпалваше изпепеляващия огън във вените му.

Дънкан изпи от устните й треперещия вик, избликнал в мига, който топлата й влага го обля, галейки го с всеки дълбок, скрит жест на екстаза й. Всеки негов дъх бе пропит с дъха на нейната.

Няколко мига — няколко сладостни, мъчителни мига — Дънкан застина напълно неподвижно, за да се полюбува на насладата която й бе дарил.

Когато усети, че не издържа повече, той поднови тласъците с удвоена сила. Нови кадифени тръпки посрещаха всяко негово движение в нея. С напрегнато, изопнато лице, Амбър летеше все по-нависоко и по-нависоко, издигана от мощните криле на страстта му. Внезапно тялото й се изви като дъга и потрепери, разтърсено от див екстаз. От устните й се изтръгна задавен вик — беше името на Дънкан. Сетне тя отчаяно, с всичка сила се вкопчи в него, защото той бе за нея и буря, и убежище.

Огненият, влажен пулс на утробата й погали отново Дънкан, давайки му наслада, по-голяма от всичко, което бе изпитвал до тогава. Той почувства как способността му да се владее му се изплъзва и направи последно усилие да я задържи. Искаше му се да остане завинаги така — разпънат между обзелия Амбър екстаз и тръпнещото очакване на своя.

— Ти си съвършена — дрезгаво промълви той. — Бог да ми е на помощ, искам те повече от всичко на света, дори от собствената си памет.

И тогава Дънкан усети, че не издържа повече. С един последен, отчаян стон той се предаде и се изля цял в кехлибарената вещица, чиито знойни глъбини го очакваха, създадени за него и само за него.

15

Облечен като за битка, Саймън се приближаваше в бърз галоп към крепостта Блакторн. От едната му страна яздеше друг рицар в железни доспехи и боен шлем. От другата препускаше тъмнокафяв жребец, едър колкото собствения му боен кон.

Кафявият жребец нямаше ездач, седлото му бе празно, като изключим един прибран в ножницата меч и един голям щит с форма на сълза. На щита бе нарисувана черна вълча глава — знакът на Доминик льо Сабр, Друидския вълк.

Студените, паднали ниско есенни мъгли се виеха край конете и ездачите. Скоро конските копита изчаткаха по спуснатия подвижен мост, водещ към вътрешния двор на крепостта. Няколко мига по-късно и калдъръмът, с който бе застлан двора, звънна под железните подкови на трите жребеца.

Една жена се показа на входните стъпала и отправи тревожен поглед към двора. Щом съзря коня, който нямаше ездач, тя повдигна широките зелени поли на роклята си и се спусна тичешком по стъпалата. Воалът се смъкна от главата й. Косите, които се показаха отдолу, бяха червени като пламък, и като пламък се развяха след нея, докато тичаше през двора.

Без да се бои, че може да бъде стъпкана, жената се втурна право към конете. При всяко нейно движение малките златни звънчета, които носеше, трепереха и пееха сладкогласно.

— Саймън! — извика тя. — Къде е Дънкан? Какво се е случило? Защо конят му е с теб?

Саймън дръпна юздите толкова рязко, че жребецът му се изправи на задните си крака.

— Дръпни се, Мег! — нареди й той. — Ако някой от конете те нарани, Доминик ще ми отсече главата.

— И не само това — долетя глас откъм къщичката на пазача. — Ще изтръгна сърцето ти и ще го опека на шиш.

Саймън се обърна към брат си, който се приближаваше към него.

Наметалото на Доминик беше дълго, черно като косите му и лишено от всякаква украса, като изключим голямата сребърна тока, която придържаше тежките дипли. Но нямаше нужда от никакви други знаци, за да разбере човек кой стои пред него. Токата бе изработена от ковано сребро във формата на вълча глава с необичайни кристални очи, в чиито прозрачни дълбини се таеше древна мъдрост.

Това бе Вълкът на друидите, изчезнал за цели хиляда години, после намерен и връчен на един воин, който не произхождаше от друидското племе.

Доминик заобиколи неспокойните коне и застана между тях и своята съпруга. Едва сега, когато се увери, че Мег е в безопасност, той се обърна към Саймън и попита без предисловия:

— Жив ли е Дънкан?

— Да.

Мег затвори очи и отправи благодарствена молитва към бог. Доминик я прегърна, придърпа я към себе си и погали утешително косите й. Тя се притисна още по-плътно към съпруга си, дирейки опора в неговата сила.

— Ранен ли е? — попита Доминик.

— И да, и не.

Доминик долови гневната нотка в гласа на брат си и присви сребристите си очи.

Чифт зелени друидски очи също се взряха напрегнато в Саймън, защото Мег бе почувствала омразата, кипяща под спокойната му външност. Не го бе виждала такъв откакто малко след сватбата й я беше обвинил, че е отровила Доминик.