— Вярваш ли в това? — попита Касандра. Амбър не отговори.

— В какво вярваш? — рязко продължи Касандра.

— Вярвам, че обичам мъжа, който дойде при мен обгърнат в мрачни сенки — прошепна Амбър. — Вярвам, че той ме желае с цялата си душа и сърце. И се надявам…

Гласът й се прекърши.

— Кажи ми на какво се надяваш. — Тонът на Касандра бе настоятелен, но и изпълнен със състрадание.

Дългите, тъмнозлатисти ресници се спуснаха над очите, в които имаше повече сенки, отколкото светлина. Когато Амбър заговори, гласът й трепереше от усилието да сдържи силните си чувства.

— Надявам се и се моля Дънкан да се научи да ме обича, преди да е узнал истинското си име — промълви тя. — Тогава навярно…

Гласът й отново заглъхна. Скрити под масата, ноктите й се впиха в дланите й.

— Навярно какво?

Тръпка разтърси тялото на Амбър.

— Навярно ще може да ми прости, че не съм му казала — довърши тя.

— Затова не искаш да отбягваш брачното си ложе — каза Касандра, проумяла най-после всичко. — Надяваш се там да го спечелиш.

— Да.

— Макар да знаеш, че всеки път, щом те докосне, ти му даваш още една частица от себе си.

— Да.

— Макар да знаеш, че един ден най-вероятно ще се сблъскаш с омразата на мъжа, на когото си отдала сърцето си, тялото си… и душата си.

— Да.

— Знаеш ли какво ще стане тогава?

— Да.

— Казваш го твърде лесно — поклати глава Касандра. — Погледни ме. Наистина ли знаеш?

Амбър бавно отвори очи и се обърна към жената, която не откъсваше мъдрия си поглед от нея. Врявата на празненството сякаш затихна, всичко наоколо изчезна — всичко, освен чифт сиви очи, които се взираха изпитателно в чифт златисти. Миг, два, три. Четири.

Изведнъж Касандра извърна поглед, усетила, че сдържаността, която й налагаше Познанието, се пропуква под тежестта на мрака в очите на Амбър.

— Да — каза дрезгаво тя. — Знаеш. Поздравявам те за смелостта.

— И ме съжаляваш за безразсъдството, нали?

Касандра погледна отново момичето, което бе нейна дъщеря по всичко, освен по кръв. В очите й като ледени късчета блестяха сълзи.

От изумление Амбър остана без думи. Никога не бе виждала Посветената да плаче.

— Съжалявам само за едно — че бог поиска това от теб, вместо от мен — тихо каза Касандра. — Бих предпочела аз да понеса това страдание.

Преди Амбър да успее да каже каквото и да било, един от рицарите отново вдигна тост за младоженците. В отговор тя пак вдигна чаша, усмихна се някак пресилено и отпи малка глътка.

Когато отдръпна тежката сребърна чаша от устните си, Дънкан стоеше пред нея с протегната ръка. Амбър стана от мястото си грациозно като пламък, пристъпи към него и сложи длан в неговата.

В мига, в който го докосна, по тялото й пробягна тръпка на неземна наслада. Напрежението, от което всяка нейна усмивка приличаше на тънко, бляскаво острие, се изпари така, както мъглата се изпарява под жаркото слънце. Изражението й се смекчи, сенките се отдръпнаха от очите й, на устните й разцъфтя усмивка, която накара сърцето на Касандра да се свие.

— Вече разбираш, нали? — прошепна Ерик на ухото на възрастната жена. — Тя се нуждае от своя тъмен воин повече и от мен.

— Разбирам всичко, освен едно: какво ще правиш, когато той разбере, че е Дънкан от Максуел и я убие…

— Няма — прекъсна я тихо Ерик.

— … с всяко свое докосване, когато сърцето й започне да кърви…

— Замълчи! — изсъска той.

— … от хилядите рани, които никой друг на нейно място не би почувствал? — завърши неумолимо Касандра. — Какво ще направиш тогава, могъщи лорде?

— Дънкан ще я обича въпреки всичко! Как би могъл да не обича жената, която го гледа с такова открито обожание и радост?

— Той ще я обича въпреки всичко — повтори саркастично Касандра, имитирайки гласа му. — И това го казва магьосникът, който не вярва, че между един мъж и една жена може да има нещо повече от низки плътски страсти! Ако не се боях, че сърцето ми ще се пръсне, щях да ти се изсмея в лицето.

— Дънкан ще я обикне. Трябва.

— Ти би ли могъл да обикнеш жена, която те е предала?

— Аз не съм Дънкан.

— Ти си мъж. Дънкан също. Когато разбере колко скъпо му е струвала Амбър, той ще я намрази.

— Какво щеше да направиш ти на мое място? — попита тихо Ерик.

— Щях да оставя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр.

— За нищо на света — заяви Ерик.

— В момента говори твоята гордост.

— Нима един мъж струва нещо, ако няма гордост?

— Попитай Дънкан — тросна се тя. — Очевидно смяташ, че той няма никаква гордост.

Хор от весели викове накара Ерик да се обърне към пируващите. Амбър бе обгърнала с ръка шията на съпруга си и шепнеше нещо в ухото му. Дънкан се усмихваше, а в очите му горяха ярки, чувствени огньове.

После Дънкан свали ръката й от шията си, целуна нежно пръстите й и отново й се усмихна. Този път усмивката му беше различна — обещаваше не само страст, а и сигурност, не само плам, а и грижи, не само екстаз, а и покой.

— Погледни ги — каза тихо Ерик. — Погледни ги и ми кажи как бих могъл да ги опазя един от друг.

Касандра замълча за миг, сетне въздъхна и докосна с пръсти свитата му в юмрук ръка.

— Знам — промълви тя. — Точно затова двамата с теб сме толкова ядосани един на друг. Така се заблуждаваме, че сме имали власт над съдбата на Амбър и сме направили погрешен избор. А истината е, че никога не сме притежавали такава власт.

Дънкан и Амбър се приближиха до тях, хванати за ръка.

— Позволи ни да се оттеглим, господарю — каза Дънкан. — Нуждаем се от почивка.

Рицарите избухнаха в бурен смях.

— Почивка? — възкликна Ерик, като поглади брада, за да прикрие развеселената си усмивка. — Разбира се, Дънкан. Починете си добре сега, защото утре заран петелът няма да ви остави на мира.

Думите му предизвикаха нов, още по-силен смях. Ерик се обърна към Амбър и изражението му се промени. Посегна да я погали, но се спря на косъм от лицето й.

— Нека бракът ти донесе щастие — каза той.

На устните й грейна ослепителна усмивка, която не трепна дори когато тя нарочно наклони глава така, че пръстите на Ерик да докоснат бузата й.

Рицарите зашепнаха изненадано, изненада се изписа и на лицето на Ерик.

— Благодаря ти, господарю — тихо каза Амбър. — Твоята доброта винаги ме е сгрявала като кехлибар — като късче слънчева светлина, което блести и в най-мрачния ден.

Усмивката на Ерик бе толкова тъжна и толкова хубава, че сърцето на Касандра трепна, пронизано от болка. В топлите му кафяви очи грееше неприкрита любов към Амбър. И все пак това бе любов, лишена от желание за плътска близост, въпреки красотата на Амбър и несъмнената мъжественост на Ерик.

Внезапно болката в сърцето й се замени със страх.

Той знае. Господи, той знае!

Затова ли рискува толкова много? Навярно се опитва да й се отблагодари за онова, което й бе отнето при раждането й?

От спокойните, тихи глъбини на нейното Познание не дойде никакъв отговор.

— Ще ми дадеш ли своята благословия? — попита Амбър, като се обърна към нея.

— Ти си ми като дъщеря — каза Касандра. — Бих ти дала самия рай, ако можех.

Амбър се усмихна и погледна своя съпруг през полуспуснатите си ресници. Не му каза нищо, но огънят в очите на Дънкан се разгоря още по-силно.

— Благодаря ти — обърна се отново към Касандра тя. — Твоята благословия означава много за мен. Обичам те като своя майка.

Свободната й ръка докосна бузата на другата жена и всички събрани наоколо рицари и дами отново зашепнаха изненадано. Въпреки очевидната привързаност между Амбър, Ерик и Касандра, хората от крепостта никога не бяха виждали Амбър да докосва господаря им или пък Посветената.

В очите на Касандра отново заблестяха сълзи. Тя се извърна и впери втренчено поглед в тъмния воин, чиито пръсти бяха преплетени с пръстите на Амбър.

— Ти получаваш безценен дар. Малцина имат привилегията да притежават подобно богатство.

Дънкан съзря късчетата тъма, заровени дълбоко в ясните й очи, и по гръбнака му пробяга хладна тръпка. Инстинктите му застанаха нащрек, предупреждавайки го, че у тази жена се крие заплаха — така, както в ярките цветове на залеза се крие черна нощ.

После изведнъж разбра. Мракът, спотаен дълбоко у Касандра, не беше злонравие. Беше Познанието.

И то бе опасно.

— Може ли да прегърна зетя си? — попита Касандра.

Ако Дънкан бе изненадан, то останалите бяха направо шокирани, включително Ерик.

— Разбира се — каза Дънкан.

Касандра пристъпи към него, постави ръце на раменете му и широките, надиплени ръкави на роклята й се разпериха алени върху яркозелената му риза. Въпреки че беше висока жена, трябваше да се надигне на пръсти, за да стигне до лицето на Дънкан.

— Това е истината на миналото — каза тя, като го целуна по лявата буза. После целуна и дясната. — Това е истината на настоящето.

Дланите й се притиснаха към двете му страни като менгеме.

— Животът ти се простира между миналото и настоящето — промълви тихо, но отчетливо тя.

Дънкан се взря напрегнато в Посветената жена, чиито хладни ръце изгаряха лицето му като нажежени железа, и чиито сиви очи заставяха всяка частица от него да я слуша. Дори и сенките.

Най-вече сенките.

— Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч — предупреди го Касандра.

Всички рицари наоколо започнаха да се кръстят боязливо.

— Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа — продължи тя с повелителен тон. — Спомни си ги.

Когато понечи да се отдръпне, Дънкан я сграбчи за китката и я задържа.

Ерик светкавично пристъпи напред, но бе спрян от чифт ясни сиви очи.

— Какво знаеш за моето минало? — тихо попита Дънкан.

— Нищо, което би могло да ти донесе облекчение.