— Но…

— На всичко отгоре ни изпраща и средството да го превърнем от враг в съюзник — продължи неумолимо Ерик. — Ожени ли се за теб, Дънкан ще бъде мой васал, а не на Доминик льо Сабр!

Настъпи напрегнато мълчание, което вибрираше като твърде силно опъната тетива.

— Не е честно — каза накрая Амбър. — Дънкан е дошъл в Спорните земи като рицар със свое богатство, като бъдещ господар на имение и като годеник на благородна дама, която ще му роди наследници.

— Не е вярно — разпалено се възпротиви Ерик. — Дънкан дойде в Стоун Ринг повече мъртъв, отколкото жив, с памет колкото на бебе. А ти спаси живота му. Сега той е новороден. И е мой.

— Паметта му се възвръща — тъжно каза Амбър. — Парченце по парченце. Сенките се разпръскват.

— Да. — Той се усмихна мрачно. — Затова ще се ожените още в полунощ.

— Не. Предсказанието…

— По дяволите предсказанието! — изруга Ерик. — Ти сама си постла постелята и сега ще легнеш в нея като съпруга на Дънкан.

— Касандра ще…

— Приеме това, което не може да промени — безмилостно я прекъсна той.

— А и части от предсказанието вече се сбъднаха. Нищо ли не означа това за теб?

— Означава, че ще е най-добре да пазиш добре душата си.

Отвово се възцари напрегната тишина. Накрая Амбър поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Не мога да предам моя тъмен воин.

Изражението на Ерик се промени коренно; цялата нежност и мекоти изчезнаха. Топазеният блясък на очите му бе по-студен и от зимен залез.

— В полунощ ти ще се омъжиш за Шотландския чук… или преди още да е ударил дванадесетият час, ще видиш Дънкан обесен.



— Изглеждаш доста унила за жена, която току-що е станала съпруга на любимия си — каза Касандра, като повиши глас, за да надвика глъчката на сватбеното пиршество.

Амбър не отвърна нищо. Златистите й очи бяха вперени в Дънкан, който стоеше от дясната страна на Ерик и приемаше поздравленията на рицарите. Дори сред множеството снажни воини Дънкан пак се открояваше — по-висок, по-як, с гръмък смях, на който никой не можеше да устои.

Много тостове бяха вдигнати, много истории се разказаха, много храна се изяде. Жонгльори, фокусници и трубадури се бяха смесили с тълпата и я веселяха с ловките си номера и фриволните си песни, възпяващи брака и любовта.

Оголили остри зъби, доволни от богатото угощение, хрътките на Ерик се стрелкаха неуморно под масите, които се огъваха под тежестта на храната, чиниите от злато и сребро и чашите, инкрустирани със скъпоценни камъни. По прътовете на стените бяха накацали горди соколи, които следяха всяко движение на празнуващи с влудяващо любопитство.

Касандра наблюдаваше Амбър със същото любопитство. Откакто преди няколко часа се бе завърнала от посещение при една родилка, за да завари крепостта кипяща от вълнение. Веселие. Дъжд. Сватба. Слухове за викингско нападение над Уинтър, неясно усещане за това как паметта на един велик воин тръпне, пробужда се, озърта се наоколо с очите на хищна птица.

Всичко бе станало толкова бързо, че не й остана време нито да се възпротиви, нито да се съгласи, нито да стори каквото и да е било, освен да стане свидетел на едно бракосъчетание, което не би трябвало да се извършва никога.

Не бе имала никаква възможност да поговори е Амбър насаме, да я попита защо рискува толкова много, след като вероятността да спечели е тъй нищожна, да я попита защо е позволила на тялото си да последва безразсъдното и сърце и да се отдаде на един мъж, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки.

Да можеше поне да си остане такъв.

Но древните плочки на Касандра бяха казали друго. Дънкан щеше да се пробуди и тогава щеше да долети смърт, а не живот.

— Каза ли вече на Дънкан? — попита тя.

Нямаше нужда Амбър да пита какво има предвид мъдрата друидка. Амбър знаеше. Бе прекарала последните часове преди сватбата си в уединение, задавайки въпроси на своя кехлибарен медальон.

Отговорът беше все един и същ.

Избор между две злини.

— Не — отвърна тя.

— Рано или късно някой ще го разпознае — каза Касандра.

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Каквото трябва.

— По-добре да беше оставила Ерик да го обеси, преди да се е сбъднала и третата част от предсказанието.

В очите на Амбър блеснаха онези жълти, адски огньове, които горяха понякога в погледа на Ерик.

— Разбирам. — Касандра се усмихна тъжно. — Сърцето и тялото са негови. Душата е на път да стане.

— Освен да обрека моя тъмен воин на смърт — студено каза Амбър, — какво друго би искала от мен?

Гласът на един от рицарите се извиси над тълпата.

— Дълъг живот, богатство и много синове!

Чашите се вдигнаха високо. Амбър знаеше какво се очаква от нея, затова се усмихна, вдигна своята чаша и отпи.

— Да пазиш душата си — каза Касандра.

— Как?

Очите на Амбър бяха вперени в силната, изпъстрена с белези ръка на Дънкан. В нея тежкият стакан изглеждаше почти крехък. След като го остави на масата, пръстите му се плъзнаха лекичко по златните орнаменти, опипвайки сложните им извивки.

Какво не би дала Амбър да е на мястото на студения метал. Жаждата й за ласките на нейния тъмен воин бе тъй силна, че чак я плашеше.

Изведнъж Дънкан се обърна и видя, че тя го наблюдава. На светлината на свещите очите му изглеждаха по-скоро златисти, отколкото лешникови.

И горяха като свещи.

— Преди всичко стой настрана от постелята му — сухо отвърна Касандра.

— Какво? — възкликна Амбър, като я погледна невярващо.

— Всеки път, щом докоснеш Дънкан, ти му даваш частица от себе си. Ако искаш това да престане, трябва да отбягваш брачното си ложе.

— Това е противно на божиите закони.

— И на собствените ти желания.

Амбър не си направи труда да отрича.

— Ерик знаеше какъв риск поемам — каза тя.

— Съмнявам се — измърмори Касандра.

— Успокой се — сухо каза Амбър. — Ерик има твоята дарба да гадае бъдещето, въпреки че не използва свещени плочки. Той вижда…

— Възможност да спечели там, където всички останали виждат единствено поражение — прекъсна я с хладен тон Касандра. — Все пак обаче и той е човек.

— Всички сме човеци. Дори ти. Все едно, Ерик вярва, че печалбата за него, за васалите и за земята си струва риска.

— За него ли?

— Да. Защо според теб направи Дънкан стюард на Стоун Ринг?

— За да ти даде заможен съпруг — отвърна без колебание Касандра.

— Това е резултатът, не причината.

Бистрите, дъждовносиви очи на Касандра се взряха в младата жена.

— Ерик знае, че Дънкан е способен да брани крепостта — каза Амбър. — Това му развързва ръцете да се изправи срещу викингите при Уинтърланс.

— Ах, да. Викингите. И смърт ще долети.

Касандра затвори очи.

— Викингите също знаят, че идва тежка зима.

— Да — кимна Амбър. — Вестоносецът от Уинтърланс каза, че са само на два дни път оттам.

— Каза ли колко кораба са били забелязани?

— Един от васалите е видял четири — отвърна Амбър. — Друг — два. Трети — седем.

Отекна поредната наздравица. Амбър отново се усмихна, вдигна чаша, отпи от нея и пак впери поглед в съпруга си.

— Кога тръгва Ерик? — попита Касандра.

— На зазоряване.

— Колко рицари ще вземе със себе си?

— Всички, освен един.

— Алфред?

— Не. Дънкан.

— Дори Шотландския чук не може да отбранява цяла крепост сам — промърмори Касандра.

— С него ще останат и четирима войници.

— Все едно, рискът пак е твърде голям.

На устните на Амбър трепна меланхолична усмивка.

— Мислиш ли? — попита тя. — След като най-голямата заплаха за крепостта Стоун Ринг беше Дънкан от Максуел, лорд и васал на Доминик льо Сабр?

— Който сега е неин сенешал и васал на Ерик Непобедения — каза замислено Касандра. — Това ли е идеята на Ерик?

— Да.

Възрастната жена поклати глава с униние, но и с възхищение пред дързостта на младия лорд.

— Въпреки това той поема ужасен риск — каза тя. — Когато Доминик льо Сабр узнае — а той със сигурност ще узнае, — сам ще поведе рицарите си срещу Стоун Ринг.

— Няма да има време да организира поход. Скоро самата зима ще брани земите на Стоун Ринг.

— Винаги ще има пролет и лято — простичко каза Касандра.

— Дотогава викингите вече ще са отблъснати от Уинтърланс. И Ерик ще съсредоточи рицарите си тук.

От гърдите на Касандра се изтръгна дълга, тежка въздишка. Никога не беше виждала Амбър такава — едновременно тъжна и пламенна, унила и дръзка, дръзновена и затворена в себе си.

— Освен това докато дойде пролетта или пък лятото — продължи Амбър, без да откъсва очи от Дънкан, — лорд Робърт може най-после да проумее, че Ерик се нуждае от повече рицари. А може и Ерик да се споразумее с Доминик льо Сабр. Говори се, че норманецът предпочитал мира пред войната. Истински Друидски вълк.

— Говори се също, че никога не дирел пощада, ала и сам не прощавал.

— Същото се говори и за Ерик.

— И понякога е вярно — каза Касандра.

— А понякога — не.

В този момент рицарите избухнаха в смях, развеселени от някаква остроумна шега, която нито една от двете жени не бе чула. Техните гласове също не можеха да бъдат чути от никого. Шумната празнична гълчава им предоставяше отлична възможност да поговорят насаме.

Касандра възнамеряваше да се възползва от тази възможност докрай. Цели две седмици беше хвърляла своите плочки и цели две седмици получаваше неизменно един и същ отговор.

Избор между две злини.

— Какво според Ерик ще стане — попита предпазливо тя, — когато Дънкан открие истинското си име?

— Ако просто му го кажем, Дънкан ще разбере, но няма да го почувства. Ще бъде ядосан, но чувствата му към мен ще надделеят над гнева.

Гласът на Амбър бе тих и монотонен, сякаш повтаряше думи, които е научила наизуст, без да ги разбира и без да вярва в тях.