Развеселена усмивка смекчи строгото му лице.

— Ти вече даде своето съгласие.

— Кога? — наежи се тя.

— Когато легна с Дънкан — не й остана длъжен Ерик. Амбър пребледня, сетне се изчерви.

Дънкан пристъпи напред и застана между тях.

— Тя не е сторила нищо — заяви той.

Усмивката на Ерик се изпари.

— Амбър — обърна се тревожно към нея той, — Дънкан изнасили ли те?

— Не!

— Тя беше невинна — каза Дънкан. — Аз — не. Вината за това, което стана, е изцяло моя.

Ерик премести без нужда една страница от ръкописа, за да прикрие доволната си усмивка.

— Не желая да слушам никакви приказки за вина — каза той след миг, като вдигна отново поглед. — Няма да искам откуп за стореното.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Дънкан.

— Ти искаш Амбър. Амбър също те иска. — Ерик сви рамене. — Няма причина да не се ожените, напротив — има достатъчно причини това да стане. Сватбата ще се състои незабавно.

Сенките в паметта на Дънкан се раздвижиха, зазвучаха неясни гласове, които му повтаряха, че не бива, че не може — че ще стане клетвопрестъпник, ако се ожени за Амбър.

Същото щеше да се случи, ако не се оженеше за нея. Той бе дал дума на Ерик.

Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

Дънкан затвори очи, опитвайки се да се пребори с онази част от себе си, която настояваше, че съществува основателна причина да не се ожени.

Едно име изплува в съзнанието му подобно на лунно отражение в езерни води, заблещука сред тъмата на паметта му, затрепка сред мрачните сенки, които се движеха неспирно и ту го скриваха, ту го показваха…

Арианаа.

Само това. Нищо повече. Едно име от неговото проклето, забравено минато.

Едно име предупреждение, причина да не се жени.

Но това бе причина, предупреждение и име от времето преди да отнеме невинността на Амбър и да й даде в замяна единствено болка.

Нечии пръсти, по-студени и от есенния вятър навън, стиснаха китката му. Ръката на Амбър. Дънкан сведе поглед към потъмнелите й очи и усети как по гръбнака му пробягват ледени тръпки.

Тя се страхуваше.

От него?

— Амбър — промълви той с тих, предрезнял глас, — женени или не, аз никога повече няма да те докосна, ако сама не ме помолиш. Кълна се!

В очите й набъбнаха сълзи, които още повече подчертаваха и тъгата, и красотата й. Когато поклати бавно глава, сълзите се спуснаха безмълвно по хладното й лице.

Искаше да му каже колко обича да я докосва, но не можеше. Боеше се, че ако отвори уста, от гърлото й ще излезе не глас, а само отчаян, тъжен стон.

Беше чула сенките в паметта на Дънкан да нашепват едно женско име, което се блъскаше като ехо в стените на забравеното му минало и късаше сърцето й.

Арианаа.

— Амбър?

Беше Ерик. Очите му бяха вперени в нея, пламтящи като огъня в огнището.

Амбър затвори очи и пусна ръката на Дънкан. Преди това обаче пръстите й погалиха лекичко изпъкналите вени, в които пулсираше мощно кипящият в него живот.

Ерик почувства мъката й тъй ясно, както чувстваше любовта и към тъмния воин, който я наблюдаваше с напрегнат поглед.

— Дънкан — каза той, — остави ни сами.

— Не — решително заяви Дънкан. — Няма да ти позволя да кориш Амбър за нещо, за което няма никаква вина.

Ерик го погледна право в очите и осъзна, че мъжът пред него е на ръба на способността си да се контролира. Запита се какви ли спомени са започнали да се пробуждат в него, колко бързо се пробуждат и с колко време разполага, преди Дънкан да се опомни и да разбере, че е Шотландския чук.

Врагът на Ерик.

Любимият на Амбър.

Годеникът на богата наследница норманка, която не бе виждал никога.

Васалът на Доминик льо Сабр.

При мисълта колко малко време му остава, колко неща могат да се объркат и колко голям е залогът, Ерик стисна решително челюст.

Те трябва да се оженят.

Веднага!

— Никога не бих унижил Амбър — каза предпазливо той. — Тя ми е като сестра. Много силно съм привързан към нея. И много добре я познавам.

Сетне се обърна към Амбър.

— Искаш ли Дънкан да остане, докато разговаряме за… приготовленията за сватбата?

Амбър поклати глава с усмивка, която бе по-тъжна дори от сълзите й.

Без да каже нищо, Дънкан се обърна и излезе от стаята.

Ерик изчака, докато стъпките му заглъхнаха и остана само тихото пращене на огъня. Но Амбър и сега не пророни и дума. Стоеше напълно неподвижно, а по бледите й бузи продължаваха да се стичат сребърни сълзи.

Обзе го тревога. Беше виждал Амбър във всякакви настроения, но никога не бе съзирал и усещал у нея такава всепоглъщаща мъка.

Като че ли нещо много скъпо за нея беше умряло.

— Ако не знаех, че ще ти причиня болка — каза той, — щях да те взема в скута си и да те залюлея като малко дете.

Амбър се засмя, но смехът й приличаше по-скоро на ридание.

— Има само един човек, който може да ме държи така, без да ми причини болка — прошепна тя.

— Дънкан.

На лицето й се изписа изражение на дълбока покруса.

— Да — промълви тя. — Моят тъмен воин.

— Ще бъдеш негова съпруга още преди капеланът да произнесе утринната молитва — каза Ерик — Защо тогава си толкова тъжна?

— Не мога да се омъжа за Дънкан.

— Проклятие, нима е бил чак такава свиня с теб?

В първия миг Амбър не разбра. После по бледите й страни изби ярка руменина.

— Не — прошепна тя.

Гласът й бе толкова тих, че Ерик едва го чу.

— Сигурна ли си? Похотта прави някои мъже доста отблъскващи — каза той. — Колкото и да искам да направя от Дънкан свой васал, няма да те обрека да прекараш живота си в постелята на един грубиян, който при това е двойно по-едър от теб.

Амбър притисна длани към пламналите си бузи.

— Престани!

Ерик изруга приглушено, стана рязко от стола си и отиде до нея, без обаче да я докосва.

— Погледни ме, Амбър.

В гласа и изражението му имаше и разкаяние, и нежност, и загриженост.

— Касандра никога ли не ти е говорила за това, какво правят мъжът и жената в леглото? — попита той.

Тя поклати глава. Ерик въздъхна.

— Сигурно защото е смятала, че заради болката никога не ще можеш дори да се докоснеш до мъж, камо ли да приемеш част от тялото му в себе си.

Амбър възкликна тихичко и се извърна настрана от снажния лорд, когото познаваше откак се помнеше.

Но с когото никога не бе водила подобни разговори.

— Не — каза Ерик. — Няма нищо срамно в начина, по който мъжът и жената стават едно цяло. Това е дар от бога… Неприятно ли ти беше?

Амбър поклати глава.

— Болезнено, тогава?

Тя отново поклати глава.

— Да не би да го е направил прекалено бързо? — продължи да настоява Ерик. — Да се е оказал неопитен?

— Ерик — прекъсна го с отпаднал глас Амбър, — не бива да говорим за тези неща!

— Защо? Ти нямаш нито майка, нито сестра, а Касандра никога не е била с мъж. Да не предпочиташ да говориш за това с някой свещеник, който пък никога не е бил с жена?

— Предпочитам изобщо да не говоря за това — измърмори тя. Гласът й постепенно се съживяваше, за огромно облекчение на Ерик. Не знаеше какво би станало с Амбър, ако тя наистина вярваше, че Дънкан е загубен за нея. И не искаше да знае.

— Трябва да говориш — настоя той, — ако ще и да е за пръв и последен път.

Един кратък поглед към Ерик й бе достатъчен да проумее, че той няма да отстъпи. Тя кимна неохотно.

— Ако на Дънкан му липсва опит в любовното изкуство — заяви Ерик, — това може да се излекува. Но ако е грубиян, лек няма.

— Той не е нито неопитен, нито груб — каза Амбър.

От гърдите на Ерик се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. После той се усмихна.

— Започвам да разбирам.

— Радвам се, че поне един от двама ни разбира.

Ерик прикри усмивката си.

— Казвали са ми, че за една девица първият път не е най… как да кажа… най-паметният.

— Напротив — отвърна с приглушен глас тя. — Аз ще го помня докато съм жива. Усещането как пулсиращият екстаз на моя тъмен воин преминава в мен беше… необикновено.

Лека руменина изби по високите скули на Ерик. Сетне той отметна глава и се засмя.

— Каквото повикало, такова се обадило, а?

Първоначално Амбър не разбра какво иска да каже. После и тя се засмя, въпреки че все още беше цялата изчервена.

— Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Ще го преживея — сухо каза той. — А сега, преди да повикам свещеника, си оправи косата и дрехите. Ще се ожените със среднощна церемония.

Усмивката на Амбър угасна.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Дънкан си спомни едно женско име.

— Арианаа? — попита небрежно Ерик.

За миг Амбър загуби дар слово.

— Ти си знаел? — прошепна тя.

Той кимна.

— Откъде? — попита Амбър.

— Знам, защото твоят тъмен воин е Дънкан от Максуел, Шотландския чук.

Амбър се олюля като ударена.

— Ти си знаел?! — прошепна отново тя.

— Съмнявах се. После се надявах. Накрая бях сигурен.

— Тогава знаеш и защо не мога да се омъжа за Дънкан — каза Амбър.

— Не, не знам.

— Дънкан е женен за тази Арианаа, въпреки убедеността му, че никога не се е женил.

— Не. Той е сгоден за една норманка, чието лице никога не е виждал и чието име е чувал само веднъж — когато Доминик льо Сабр го е уведомил за уредения годеж.

— Дънкан е васал на Доминик льо Сабр — каза с треперещ глас Амбър и затвори очи. — Да се ожени за мен означава да престъпи клетвата си за вярност.

— Проклятие! — изръмжа Ерик. Думата я шибна като камшик. — Как може да си толкова сляпа? Махни черното було от очите си и ме погледни!

Студеният му, властен тон я накара да потръпне.

— Бог ти изпраща единствения мъж, когото можеш да докосваш без да те боли — каза той. — Бог изпраща на мен единствения мъж, който може да ми помогне да запазя обсадените от неприятели владения на лорд Робърт.