Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Господарю, един пилигрим с очи на невестулка настоява да говори с вас — обяви Алфред.

Ерик вдигна поглед от изписания със загадъчни, изящни руни ръкопис, който бе погълнал вниманието му. Големите, рунтави хрътки в нозете му също вдигнаха глави и очите им отразиха оранжевите пламъци на огъня в огнището.

— Пилигрим значи — повтори той.

— Да. Поне така казва.

Ако думите на рицаря не издаваха презрението му, гласът и позата го показваха недвусмислено. Той направо тръпнеше от погнуса.

Ерик хвърли един последен замислен поглед на пергамента и го отмести настрана.

— За какво желае да разговаря с мен? — попита той.

— Твърди, че разполага със сведения за Шотландския чук.

Соколът, кацнал над стола на Ерик, огласи стаята с пронизителен вик.

— Нима? — измърмори Ерик. — Колко интригуващо.

Но Алфред изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван.

— Къде го е видял? — попита господарят му. — Кога? При какви обстоятелства? И сигурен ли е, че човекът наистина е бил Шотландския чук?

— Каза само, че трябвало да говори с вас насаме и че било по-важно и от изповед.

Ерик се облегна назад, взе сребърната си кама и прокара пръсти по руните, гравирани по острието.

— Колко странно — отбеляза той.

Алфред изсумтя.

Соколът следеше с очи всяко движение на пръстите на господаря си, сякаш предвкусваше кръв.

— Доведи го.

— Да, господарю.

Преди да излезе, Алфред погледна плахо сокола. Птицата бе известна с това, че обичаше да се нахвърля не само върху пернати, но и върху хора. А за разлика от повечето господари, които вкъщи завързваха краката на соколите си за пръта, Ерик даваше на своя пълна свобода.

Младият лорд подсвирна тихичко и свирепата птица тутакси се укроти — разпери широко криле, после ги прибра до тялото си и отново се вторачи с немигващ взор в пръстите на Ерик, който галеха бляскавото острие на камата.

Остра миризма извести за влизането на пилигрима в голямата зала на Стоун Ринг — миризма на алчност, страх, нетърпение и тяло, непознало целувката на водата от кръщенето си насам.

— Да не си намерил това чудо в някоя кочина? — обърна се Ерик към Алфред. — Или си го изровил от купчина умрели риби?

Алфред се изкикоти.

— Не, господарю. Чудото ни дойде на крака.

— Хм — измърмори Ерик. — Е, не всички са Посветени, та да могат да оценят благотворното въздействие на една топла вана.

Пилигримът се размърда неспокойно. Дрехите на гърба му бяха от хубав плат, но му стояха зле, сякаш бяха шити за друг. Или за други. Ако беше чиста, косата му навярно щеше да има лененорус цвят. Погледът на светлите му очи му се стрелкаше нервно из салона, като че се боеше да се спре по-продължително на златните и сребърните прибори, подредени по полиците край масата на господаря.

Ерик обаче улови посоката на погледа му и устните му се сгърчиха в усмивка. Опасна усмивка.

Когато пилигримът забеляза изражението му, миризмата на алчност отстъпи място на киселата миризма на страха. Хрътките се размърдаха и заръмжаха тихо. Най-едрата се изправи, тръсна глава и разтвори широката си паст, разкривайки пред уплашения посетител блестящите си, остри бели зъби.

— Стагкилър! — сгълча го Ерик. — Престани да дразниш госта.

Хрътката рязко затвори уста, одраска рогозките на пода с дългите си, здрави нокти, завъртя се три пъти около своя господар и отново легна в нозете му.

— Господарю — почтително каза пилигримът, като пристъпи към Ерик.

Хрътките тутакси скочиха на крака.

— Не се приближавай повече — спокойно го предупреди Ерик. — Кучетата подушват по тялото ти бълхи, а те не могат да понасят тези гадинки.

Алфред се закашля, но строгият поглед на господаря му го накара веднага да спре.

— Говори — подкани Ерик пилигрима.

— Чувам, че сте обещал награда, ако някой ви каже нещичко за Шотландския чук — каза мъжът.

Ерик кимна.

Пилигримът хвърли кос поглед към Алфред.

— Можеш да си вървиш — обърна се Ерик към своя верен рицар. Алфред понечи да се възпротиви, но видя как камата в ръката на господаря му трепва едва забележимо.

— Да, господарю.

Когато звукът от стъпките му по коридора заглъхна, Ерик впери в пилигрима поглед, леден като погледа на сокола.

— Говори бързо и без заобикалки.

— Вървя си значи из гората и изневиделица чувам писък — припряно започна мъжът. — Хуквам да видя какво става и…

— В гората? — прекъсна го Ерик. — Къде?

— Ей нататък, на няколко часа път пеша.

Ерик погледна накъде сочи мръсния пръст на пилигрима.

— Близо до Каменния пръстен? — попита той.

Мъжът се прекръсти боязливо и понечи да се изплюе на пода, но после размисли и се отказа.

— Да — измърмори той.

— А ти какво диреше в моите земи, в гората ми? Може би обичаш да похапваш еленско месо?

Миризмата на страх стана още по-силна и кучетата отново се наежиха.

— Аз съм пилигрим, господарю, не бракониер!

— Ах, значи бог те е пратил тъдява — любезно каза Ерик.

— Точно тъй! — отвърна пилигримът с очевидно облекчение. — Аз съм праведен, смирен богомолец.

— Чудесно. Винаги съм предпочитал из земите ми да бродят смирени богомолци, а не бракониери или разбойници.

Докато Ерик изричаше тези думи, соколът вдигна глава и се взря в посетителя с ококорените си, хищни очи.

— Продължавай — каза Ерик. — Бил си в гората, чул си писък и си изтичал да видиш какво става.

— Ъ-ъ, да.

— И какво ставаше?

— Някакви бандити бяха налетели на един мъж и една жена. Двамата тъкмо си мереха колко са им дълги чорапите, ако разбирате какво искам да кажа.

Ерик вдигна вежди.

— Разбирам.

— Бандитите видяха, че жената е цялата окичена с кехлибари, и… Мътните да го вземат!

Писъкът на сокола бе пресякъл думите на мъжа, карайки хрътките да скочат отново на крака.

— Кажи ми за жената — каза много тихо Ерик, без да откъсва поглед от мръсния гостенин. — Беше ли наранена?

— Не, господарю — припряно отвърна мъжът. — Точно туй се мъчех да ви кажа.

— Някой от разбойниците посегна ли й? Докосна ли я?

— Ъ-ъ… аз… — Пилигримът преглътна. — Онзи, дето й взема гривната, я смъкна от коня и я фрасна веднъж, задето го одраска с камата си, туй е всичко.

Ерик затвори за миг очи. Боеше се мнимият пилигрим да не съзре диватя ярост в тях и да побегне, преди да е довършил разказа си.

— Смъкнал я е от коня — предпазливо повтори той. — И после?

— Мъжът и той падна с нея, ама падна на крака и като почна да върти един чук…

На устните на Ерик се появи ледена усмивка.

— Господ ми е свидетел, тоя беше същински магьосник с чука — продължи мъжът. — Веднага разбрах, че ми… ъ-ъ, че на бандитите им е спукана работата, нищо че бяха десетима срещу един.

Усмивката на Ерик стана по-широка, но не и по-топла.

— Тогаз жената взе да кълне на някакъв чудат език, пък аз видях, че бандитите са вземали кехлибара й. Сигур е била оная кехлибарена вещица, дето хората разправят, че живеела край тая крепост, а?

Ерик кимна безмълвно.

Разбойникът въздъхна облекчено — явно господарят нямаше да му задава повече неудобни въпроси.

— Неколцина бандити се прокраднаха зад гърба на мъжа, та да могат да се промъкнат под чука — продължи припряно той. — Обаче тъкмо да се хвърлят отгоре му, и вещицата изпищя. Тогаз мъжът скочи нагоре като пружина и се завъртя във въздуха, и като стъпи на земята, лицето му вече беше там, дето преди му беше гърба, а пък чукът се въртеше все тъй бързо, че да бях мигнал, нямаше да го видя.

Ерик мълчеше.

— Само един човек може да стори това — заключи разбойникът.

— Да — кимна Ерик.

От опит знаеше, че тази бойна хватка, колкото и да бе прочута сред рицарите, се изпълнява изключително трудно. На практика само един воин притежаваше достатъчно сила и ловкост, за да я приложи успешно. Оттам бе получил и прозвището си.

Шотландския чук.

— Как ми се иска да го бях видял — промърмори той. И наистина му се искаше.

Мнимият пилигрим изсумтя. Изражението му недвусмислено показваше, че спокойно е можел да мине и без да вижда Шотландския чук в действие.

— Какво стана после? — попита Ерик.

— Бандитите, дето останаха живи, побягнаха като подплашени сърни. Вещицата и Шотландския чук отпрашиха в галоп.