А сега тя щеше да предаде доверието му заради един непознат, който дори можеше да се окаже негов враг.

Но след като бе докоснала този мъж, Амбър не можеше да го обрече на смъртта, която го очакваше в ръцете на Ерик. Не и преди да се е уверила, че тъкмо той е човекът, от когото се боеше.

Кой знае дали и тогава щеше да го стори.

Може да е просто странник, никому непознат странник.

Мисълта беше примамлива като буен огън в зимен ден и тя се вкопчи за нея.

Да! Странник. И други непознати рицари са идвали в Спорните земи. Чувала съм разказите им за изпитанията, на които са били подложени при сарацините. Всички те бяха уверени в силата и издръжливостта си.

И този мъж може да е такъв рицар.

Трябва.

— Амбър?

— Остави го тук — каза приглушено Амбър. — Той е мой. Изкушението да продължи да докосва непознатия бе почти непреодолимо, но тя успя да отдръпне ръка, макар и с неохота. И тутакси усети празнота, която я изуми. До този миг никога не се бе смятала за самотна.

Ерик въздъхна облекчено. Очевидно докосването до непознатия не беше причинило на Амбър истинска болка.

— Бог чу молитвите ми — каза той.

Амбър го погледна въпросително.

— Трябват ми добри воини — обясни Ерик. — Шотландския дук е само първата от неприятностите, с които трябва да се справям.

— Кои са другите? — попита разтревожено тя.

— Малко на север от Уинтърланс са се появили викинги. А и скъпите ми братовчеди отново надигат глава.

— Прати ги да се бият с викингите.

— По-вероятно е да се съюзят помежду си, за да нападнат земите на баща ми — усмихна се горчиво Ерик.

С усилие на волята Амбър се въздържа да не погледне непознатия. Ако воин от ранга на Доминик льо Сабр или Шотландския дук се сражаваше на страната на Ерик вместо против него, в Спорните земи най-после можеше да настъпи бленувания мир, вместо безкрайните кръвопролития.

Но да се надява, че великият нормански лорд или шотландският му васал ще се съюзят с лорд Робърт от Севера, бе все едно да иска да улови слънчевата светлина в шепи като вода.

— Как се казва новият ми воин? — поинтересува се Ерик.

— Ще го попитам, когато се събуди.

— Защо е дошъл в Спорните земи?

— Това ще е второто нещо, което ще го попитам.

— Накъде е отивал?

— Това ще бъде третото.

Ерик изсумтя.

— Май не си научила кой знае какво от докосването си до него.

— Така е.

— Сънят му е неестествено дълбок.

Амбър кимна.

— Да не е омагьосан? — не мирясваше той.

— Не.

Ерик вдигна вежди, изненадан от бързия й отговор.

— Звучиш напълно уверено.

— Защото съм уверена.

— Защо?

Амбър се намръщи. Увереността бе преляла неусетно от непознатия в нея при докосването. За пръв път й се случваше подобно нещо. За пръв път се добираше с такава плашеща лекота до нечия дълбоко скрита същност — яростна, горда, щедра, страстна, решителна, дръзка.

При това у него нямаше хиляди объркани образи от миговете, часовете, седмиците или годините преди появата му под самодивското дърво сред свещените камъни. Нямаше го усещането за целеустременост, което да прорязва тъмата като ярка мълния. Нямаше лица на обичани или мразени хора.

Непознатият сякаш нямаше спомени.

Амбър протегна отново ръка към него, като си заповяда да не обърне внимание на удоволствието от допира — така, както обикновено напрягаше воля, за да не обръща внимание на болката. Късайки едно по едно цветчетата на неземната наслада, тя затърси спомените на мъжа пред себе си.

Но нямаше никакви спомени. Само слаба, едва доловима светлина, която чезнеше с всеки изминал миг.

Този мъж беше като току-що роден.

— Не усещам никакво зло да го дълбае отвътре — каза накрая Амбър. — Сякаш докосвам бебе.

Ерик изсумтя.

— Бебе? Бог да ме убие, ако това не е най-голямото бебе, което съм виждал!

Амбър отдръпна ръка.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той.

Тя сплете пръсти и ги стисна толкова силно, че едва не извика от болка. Не искаше да споделя страховете си с Ерик, но въпросите му се доближаваха все повече до сърцевината на тези страхове, които продължаваха да я измъчват, колкото и да ги пъдеше.

Велик воин, смъртен враг и любим ведно.

— Не! Не знам кой е той! Знам само, че е мъж без име, който е невероятно уверен в мощта и бойната си сръчност.

— Обикновено ти задаваш въпрос, човекът, когото докосвам отговаря, а чрез допира до него аз разбирам дали е казал истината — бавно произнесе Амбър. — Този път беше… различно.

Ерик премести поглед от непознатия към момичето, което в момента му се струваше също толкова непознато.

— Добре ли си? — меко попита той.

Тя се сепна.

— Да.

— Изглеждаш замаяна.

Трудно й беше да се усмихне, но Амбър успя.

— От докосването е — каза тя.

— Съжалявам.

— Няма защо. Каквито и изпитания да ни праща бог, винаги можем да ги понесем.

— Или да умрем при опита да го сторим — сухо добави Ерик. Усмивката на Амбър се стопи. Думите на предсказанието отекнаха в съзнанието й още веднъж. И смърт ще долети.

2

Мирис на ароматни смоли изпълваше въздуха в къщата на Амбър. Над леглото бяха запалени свещи, които хвърляха трепкаща златна светлина върху мъжа без име. Мъжът, който лежеше в плен на един сън без сънища.

Амбър беше сигурна, че той не сънува, защото вече от два дни непрекъснато втриваше целебни мехлеми в тялото му и не бе усетила нищо ново при допира до него. Удоволствието да го докосва също не се бе променило. Беше все така силно, както първия път.

Докато разтриваше непознатия, Амбър постоянно му говореше с надеждата думите й да достигнат до него заедно с топлината на ръцете й и с пречистващата, лечебна сила на ароматните смоли и кехлибара.

— Мой тъмен воине — прошепна за кой ли път тя, — как се появи в Каменния пръстен?

Пръстите й обтриха силната му ръка, после другата, плъзгайки се по мускулите, стегнати и мощни дори в съня. Намазани с мехлема, тъмните косъмчета по ръцете му заблестяха на светлината на свещите. Щом погледът й попадна на здравите въжета, с които бе привързан към леглото, Амбър сбъчи чело и ги докосна с въздишка, без обаче да ги развърже.

Ерик бе настоял непознатият да бъде вързан — иначе щял да прати някой от своите валета да бди денонощно над Амбър. И тя бе предпочела въжетата. Рано или късно мъжът щеше да се събуди. Никой освен нея не биваше да разбере, ако се окажеше, че опасенията й са основателни.

Не знаеше какво ще прави тогава. Отказваше да мисли за този проблем, защото той нямаше решение.

Враг и любим ведно.

— Пеша ли дойде? — промълви тя. — Сам ли беше?

Единственият отговор на непознатия бе ритмичното надигане и спускане на широката му гръд.

— Какви са очите ти? Сиви като леда и зимата, като очите на Доминик льо Сабр? Или по-тъмни, каквито, казват, били очите на Шотландския дук? Или си някой трети, незнаен рицар, който се връща от сарацинските земи, преизпълнен с увереност в собствената си сила?

Дълбокото, равномерно дишане на мъжа не се променяше.

— Моля се да си непознат — прошепна Амбър.

Сетне въздъхна и продължи да гали гърдите му. Допирът до тях я изпълваше с любопитство и удоволствие. Харесваше й да глади с длан гъстите тъмни косъмчета по тях, да усеща меката им ласка по кожата си.

— Нарочно ли свали дрехите си? За да можеш да преминеш през свещения пръстен и да поспиш спокойно под самодивското дърво?

От устните на мъжа се отрони тих, едва доловим звук.

— Да! — възбудено възкликна Амбър. — Точно така, воине мой. Ела при златната светлина. Излез от мрачните сенки.

Макар да не получи отговор, тя беше окрилена. Непознатият бе започнал полека лека да се пробужда от странния си сън. И ласките й му бяха приятни — нямаше нужда от думи, за да почувства това.

Ала все така не откриваше у него спомени. Никакви образи, никакви имена, никакви лица.

— Какво криеш, мой тъмен воине? — прошепна Амбър. — И защо?

Върху челото му беше паднал кичур тъмна, леко чуплива коса. Тя нежно я приглади назад.

— От каквото и да се боиш, трябва скоро да се събудиш. Иначе ще потънеш завинаги в мрака на смъртта.

Непознатият не издаваше и звук. Може би преди малко си бе въобразила.

Амбър вдигна глава и погледна купичката за благоухания, закачена на стената като свещник. Златистият камък с форма на сълза почти се беше изпарил. Тя постави до него ново късче от скъпоценните си запаси от целебен кехлибар. След миг от него се извиси тънка струйка ароматен дим.

Тялото на мъжа трепна, но нищо повече. Амбър вече започваше да се бои, че той никога няма да се събуди. Това се случваше твърде често с хората, ударени от конска подкова, с камък или с меч. Потъваха в дълбок сън. И не се събуждаха никога повече.

С него не може да стане така. Той е мой!

Силата на обзелата я тревога я изуми. Тя се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. По някое време забеляза тънки снопове светлина през спуснатите кепенци — утрото настъпваше. Петлите навън закукуригаха победоносно, възвестявайки смъртта на нощта.

Амбър надникна през цепнатината между два от кепенците. Есенната буря, поразила непознатия, беше преминала. След нея всичко наоколо изглеждаше като ново, цялата земя сияеше, окъпана в роса и пълна с надежди.

В обикновен ден Амбър вече щеше да е станала и да е отишла в градината, за да се погрижи за билките, които отглеждаше за себе си и за Касандра. Или щеше да е тръгнала към зъберите, за да провери дали са пристигнали ятата диви гъски, които първи донасяха вестта за приближаващата зима.

Но днешният ден не беше обикновен. Животът й бе престанал да бъде обикновен от мига, в който бе докоснала един мъж без име и бе открила, че е родена да му принадлежи.