Въпреки това погледът на Дънкан непрекъснато бягаше към това дърво. Изящно, красиво, самодивското дърво стоеше като танцьор на самия връх на могилата.

— Какво ти е? — попита Амбър, когато забеляза, че е застинал напълно неподвижно.

— Това дърво… Усещам, че… ми е познато.

— Възможно е. Ерик те е намерил под него.

Дънкан се обърна към нея с очи, в които кипяха сенки и спомени.

— То ме пазеше, докато бях в несвяст — бавно произнесе той. — Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ти стоиш пред мен. Самодивското дърво ме пазеше.

Дънкан скочи от коня и се заизкачва по могилата към дървото. Страх скова сърцето на Амбър. Без да го иска, но знаейки, че трябва, тя тръгне след него. Настигна го едва горе, където го завари да стои със стиснати юмруци под дървото и да го изучава така, сякаш се опитваше да отгатне дали е приятел или враг.

— Спомняш ли си? — попита тихо тя.

Първоначално Дънкан не й отговори. После бавно разтвори единия си юмрук и й протегна длан.

— Спомням ли си? — попита на свой ред той.

В мига, в който Амбър пое ръката му, целият сбор от чувства, мечти, страхове и надежди, които съставляваха Дънкан от Максуел, се преля в нея. Никога досега не бе осъществявала толкова силен контакт с него.

Възбуда след боя и победата.

Страх за сигурността на Амбър в приближаващата буря.

Решимост да си спомни своето минало.

Гняв към онова, което бе отнело паметта му.

А после, когато топлината на нейната плът достигна до неговата, се надигна огромна вълна на желание — толкова мощна, че Амбър се олюля. Вече не усещаше нищо друго, освен страстния копнеж на Дънкан по нея, не виждаше нищо, не чуваше нищо. Дънкан изгаряше и ума, и тялото й с безумната си жажда, по-силна от всичко, което бе усещала някога.

Макар че Амбър не произнесе името му на глас, очите му се отвориха и се взряха в нея с пламенен копнеж. Пръстите му се сключиха около китката й като железни окови и я притеглиха към него със сила, срещу която и да искаше, Амбър не можеше да се съпротивлява. Но тя не искаше да се съпротивлява. Единственото, което искаше, бе да утоли първичната жажда, крещяща от всяка фибра на нейния тъмен воин.

Когато ръцете му я обгърнаха, Амбър не се възпротиви, въпреки че той я притисна толкова силно, че я остави без дъх. Макар че тя отново не каза нищо, Дънкан знаеше.

— Аз ще дишам вместо теб — каза той с приглушен глас. Устните му се впиха в нейните — целувка, която навярно би и причинила болка, ако самата Амбър не се притискаше отчаяно към него, за да е още по-близо, да вкуси още повече от него, да се слее с него.

Същият копнеж изгаряше и Дънкан — да е още по-близо до нея, да усеща още по-силно сладостния допир на нежната й плът, да утоли свирепата жажда на тялото си по единствения възможен начин.

Мина много време, преди да осъзнае, че е повалил Амбър на земята и че ръцете й се мъчат да го отблъснат.

— Моля те — промълви той. — Нуждая се от теб.

От устните и се отрони странен звук, които не беше нито „да“, нито „не“. С усилие, от което цялото му тяло затрепери, Дънкан я пусна.

В мига, в който остана свободна, Амбър извика така, сякаш я беше ударил. Дънкан посегна да я погали, но се дръпна, осъзнал, че не може да разчита повече на способността си да се владее.

— Дънкан?

Гласът на Амбър трепереше; трепереше и ръката, която му протегна.

— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми — отчаяно възкликна той. — Ако те докосна пак, ще те направя своя.

— Тогава ме докосни.

— Амбър…

— Вземи ме.

Дънкан се взря в златистите очи и протегнатата ръка на момичето, което искаше по-силно от самия живот.

Сетне я докосна и усети как цялата пламти, видя в очите й блясъка на собствения си див копнеж.

Неудържимото му мъжко желание заля Амбър като огнена река. Чувстваше се като искра, подета от бурен вихър — горяща, въртяща се безпомощно все по-нагоре и по-нагоре, понесена към незнайна съдба. Тласкана от женските си инстинкти, тя се стремеше с цялото си същество към Дънкан, дирейки в него и убежище, и гориво за разпалване на още по-силен огън.

Дънкан я притегли към себе си със сила, която едва успяваше да овладее. Допирът и вкусът на устните й го накараха да изстене в прилив на още по-неудържимо желание. Тялото му прикова нейното към земята, езикът му се плъзна между устните й с безумна жажда.

Амбър се притисна към него с не по-малка страст в стремежа си да засити мъчително-сладостната възбуда, завладяла и него, и нея самата. Ръцете й посегнаха към тялото му, затърсиха пролука през дрехите.

За Дънкан трескавите движения на пръстите й по лицето му, по гърдите, по панталоните, бе и рай, и ад. Когато тя намери пулсиращото огнище на желанието му, неземното удоволствие едва не го взриви. Хълбоците му рязко се притиснаха към нея — веднъж, втори, трети път; дрезгав стон се изтръгна от дълбините на страстта му.

Амбър чувстваше и насладата, и болката от неутолената му жажда. Колкото и да му харесваше ръката й да го гали, това не му беше достатъчно. Усетила огъня на изгарящата го страст и соления й вкус по кожата му, Амбър разбра, че ласките й наливат в този огън не вода, а масло.

— Покажи ми как да утоля жаждата ти — промълви изтерзано тя. — Не мога повече да търпя да се измъчваш!

Стонът, който се изтръгна от гърдите на Дънкан, наистина беше стон на човек, подложен на мъчение. Ръцете му се плъзнаха по тялото на Амбър. Опитните му пръсти се впиха за миг в хълбоците й и през нея пробягна тръпка на огнено удоволствие. Преди да успее да си поеме дъх, ръцете му вече се спускаха по краката й.

Амбър почти не усети хладната целувка на есента по голата си кожа, защото необузданият копнеж на Дънкан я бе завладял напълно, заличавайки всичко останало. Когато ръката му се притисна между бедрата й, за да се потопи в горещата влага на тялото й и да открие, че то е готово да го приеме, дивата му възбуда я прониза като копие.

А когато пръстът му докосна за миг пламналата сърцевина на собственото й желание, я прониза невероятна, почти болезнена наслада, която си беше само нейна. Тялото й се изопна инстинктивно, притисна се към Дънкан в безмълвна молба да не спира, да продължава.

— Да — дрезгаво каза той. — И аз не мога да чакам повече. Ръцете му стиснаха бедрата й и ги разтвориха. В следващия миг той проникна в нея.

Остра болка сгърчи тялото на Амбър, но тя веднага бе изпепелена от огненото удоволствие, което запулсира в Дънкан, щом се потопи изцяло в нея. Сетне той изведнъж застина напълно неподвижно.

Опита се да успокои яростното бушуване на кръвта си, но това беше невъзможно. Амбър бе кадифен огън, който го обгръщаше здраво, галеше всяка частица от болезнено тръпнещата му мъжественост. Той изстена и започна да се движи в нея, дирейки пълно единение.

Освобождаването му я връхлетя като буря. Със силен, треперещ вик тя сключи ръце около него и усети как екстазът му преминава в нея на огромни, пулсиращи вълни.

Но когато премина и последната, на тяхно място дойде не покой, а тревога и болка. Дънкан се надигна и видя онова, което се боеше, че ще види — кръвта на своята любима по тялото си.

— Аз те нараних — промълви той, стиснал челюст. — Проклятие, не исках да ти причиня болка! Какво ми става? С никоя друга жена не съм бил такъв звяр!

— Не — каза Амбър, като докосна бузата му. — Не съм ранена.

— Но ти кървиш!

— Естествено. Всяка девойка кърви, когато приема за пръв път мъж в тялото си.

Ако не беше толкова ужасено, изражението, което се изписа на лицето на Дънкан щеше да бъде много забавно.

— Била си девствена? — предрезняло възкликна той.

— Как можеш да се съмняваш? — попита полуусмихнато Амбър. — Та ти носиш доказателството като ален флаг.

— Но ти откликна толкова бързо, толкова пламенно — като сокол, който е свикнал да лети.

— Наистина ли?

— По дяволите, да!

— Нямах представа — простичко каза Амбър.

Дънкан затвори очи и се опита да осмисли онова, което бе сторил току-що. Тя е била девствена, беше му се отдала… а в замяна той й бе дал единствено болка.

Сигурен бе в това. Беше почувствал разкъсването така, както навярно го бе почувствала и тя, и въпреки това бе отказал да повярва.

„— Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

— Със или без памет?

— Да.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си.“

С треперещи пръсти Дънкан смъкна дрехите й, за да прикрие голотата й.

Амбър го гледаше с тревожни очи. Нищо не разбираше. Благодарение на допира му усещаше, че е едновременно ядосан и тъжен, ала допирът не бе в състояние да й обясни причината.

— Дънкан — прошепна тя, — какво има?

Дънкан я погледна с очи, в които имаше повече мрак отколкото светлина, повече сенки от когато и да било. Същите мрачни чувства бяха сгърчили и устата му.

— Ти беше недокосвана — прегракнало каза той, — а аз ти се нахвърлих като разгонено животно. По дяволите, заслужавам да ме нашибат с камшик!

— Не! Ти не си ме насилвал.

— Но и не ти доставих удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

Обърканото й изражение ни най-малко не успя да възстанови самоуважението на Дънкан.

— Удоволствието, което изпита в Призрачния дол — каза той. — Днес нямаше и помен от него.

— Днес изпитах цялото удоволствие, което изпита ти. Това лошо ли е?

Дънкан изръмжа погнусено и се извърна. Не можеше повече да гледа отражението си в разтревожените и златисти очи.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър.

Измъченият й глас го прободе като нож. Лекият, едва доловим допир на пръстите й до китката му, парализира цялата му огромна сила.

— Кажи ми в какво сбърках — попита тя.

— В нищо не си сбъркала.

— Защо тогава ми обръщаш гръб?

— На себе си обръщам гръб — яростно изръмжа той. — Но накъдето и да се завъртя, не мога да избягам от себе си. Остави ме.