Изумителната му способност да борави с това страховито оръжие пречупи волята на разбойниците. Един от тях тръгна към Белоножка, но когато кобилата препусна като обезумяла, се отказа да я гони. Останалите мъже обърнаха гръб на Дънкан и побягнаха да дирят убежище в гората и мъглата, зарязвайки своите мъртъвци.

Дънкан ги проследи с поглед, докато се скриха, и едва тогава отпусна ръката, която въртеше чука. Веригата бе изпъната с едно-едничко рязко движение на китката. Вместо да лети в смъртоносни кръгове, оръжието покорно се укроти. Той го преметна през рамо, уравновесявайки тежестта на главата, която бе на гърба му, с веригата, която се спускаше отпред. Така, ако му потрябваше отново, чукът щеше да бъде напълно готов.

И безмилостен.

Амбър гледаше с премрежени златисти очи мъжа без име, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки… и чието истинско име беше открила току-що, ужасена, че най-големият й страх се е сбъднал.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук.

— Ранена ли си? — попита Дънкан. — Докоснаха ли те тези плъхове?

Пръстите му я погалиха нежно по пребледнялото лице. В очите й набъбнаха горещи сълзи на отчаяние и мъка по невъзможното щастие.

Любим и враг в едно.

Любимият й враг — коленичил до нея с потъмнели от загриженост очи, с топлина и нежност, които преливаха в нея и при най-лекото докосване.

— Амбър?

Последният лъч надежда в сърцето й бързо гаснеше. Въпреки че бе открила у Дънкан следи от Познанието, а Шотландския чук със сигурност не беше Посветен, убийствената ловкост, с която въртеше бойния чук не оставяше място за никакво съмнение.

Никакво съмнение, никаква надежда, че може да е сгрешила, никакво извинение да продължава да крие от Ерик, че е спасил живота на най-големия си враг и че е довел този враг при Амбър.

Която бе предала Ерик, запазвайки в тайна страховете си.

Не мога повече да мамя Ерик.

Но как да предам Дънкан, моята любов, моя враг, кръвта, която гори във вените ми…

Две силни ръце вдигнаха Амбър от земята. Нежни устни обсипаха с леки целувки лицето й, очите, устните й. Всяка от тях бе като остър нож в сърцето й.

— Не… не съм ранена — пресипнало каза тя.

— Ужасно си пребледняла. За пръв път ли виждаш истински бой?

Тя не отговори. Полагаше отчаяни усилия да си поеме дъх.

— Не се бой, безценна Амбър — прошепна Дънкан, опрял устни до бузата й.

Неспособна да произнесе и дума, Амбър просто поклати глава.

— Не те е страх, нали? — попита той. — Аз мога да те защитя и срещу много по-лоши врагове от тази нещастна сбирщина разбойници и крадци. Знаеш го, нали?

Амбър се засмя почти истерично. Сетне зарови лице на гърдите му и се разрида.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук. Да, прекрасно знам, че ти можеш да ме защитиш.

От всичко, освен от предсказанието.

И от самата мен.

Най-вече от самата мен. Как можеш да защитиш сърцето от плътта, в която тупти? Любим. Враг. Ярка светкавица разцепи деня от небето до земята. Веднага след нея отекна мощен гръм.

— Конете — промълви Амбър.

— Стой тук — каза Дънкан, като я пусна да стъпи на земята. — Аз ще ги доведа.

Когато се обърна, Амбър видя на туниката му червено петно.

— Ти си ранен! — извика тя. Дънкан продължи да върви напред.

— Дънкан!

С разтуптяно от уплаха сърце Амбър се спусна след него.

— Успокой се — каза той, като я сграбчи в обятията си и я вдигна във въздуха. — Ще подплашиш конете.

— Пусни ме! Ранен си!

Бялата усмивка на Дънкан проблясна под тъмните мустаци, при вида на загрижеността в очите на Амбър. Той я пусна, стигна с няколко бързи стъпки до Белоножка и улови юздите й.

Кобилата трепна неспокойно, но не се опита да побегне. Дънкан се обърна и без никакво усилие качи Амбър на седлото. После вдигна глава към нея и се усмихна.

— От удара на Саймън ме заболя повече, отколкото от… — започна той.

— Но ти кървиш! — прекъсна го Амбър.

— Глупости, даже комар би ми изсмукал повече кръв от ножа на онзи разбойник.

Преди тя да успее да каже още нещо, Дънкан се обърна, хвана собствения си кон и се метна на седлото с невероятна лекота.

— Накъде е Каменният пръстен? — попита той. — Насам?

Амбър дори не погледна накъде сочи Дънкан. Мислеше единствено за раната му и за това, че трябва да се погрижи за нея час по-скоро.

— Крепостта е нататък — каза тя, като посочи пътя. В този миг отново проблясна светкавица, последвана от гръм.

— Бурята също е нататък — отбеляза Дънкан. — Има ли наблизо място, където да се подслоним?

— В средата на Каменния пръстен има могила с древно светилище.

— Води ни натам.

Амбър се поколеба още няколко мига, вперила тревожен поглед в небето. Чувстваше как постепенно я обзема усещането за съдбовност, което често я завладяваше в Призрачния дол и на други свещени места.

Само че сега не се намираше на такова свещено място. Нямаше древни камъни, поставени от отдавна мъртви ръце.

— Амбър? Какво има? Не знаеш ли пътя?

Ослепителна мълния проряза небето, по-ярка от сто слънца. Гръм разтърси земята така, сякаш в дола се бе сринала лавина от огромни камъни.

Амбър усети как косите й настръхват. Мълнията бе паднала съвсем близо до пътеката за крепостта, като че ли самото небе ги предупреждаваше да не се връщат.

Но ние трябва да се върнем! Дънкан е ранен.

Нова мълния се спусна като копие от небето, този път по-близо.

Амбър имаше чувството, че е животно, пришпорвано неумолимо от нечия невидима ръка към зиналата паст на тъмен тунел със стесняващи се стени, които тя усещаше, но не можеше да види. Усещането за съдбовност ставаше все по-натрапчиво и по-силно, докато накрая започна да й се струва, че ще я взриви.

— Да бягаме към крепостта! — извика тя, като смушка с пети Белоножка.

Мълнията се стовари току пред нея. Белоножка захапа яростно юздата и препусна с всички сили в обратната посока, съпроводена от тътена на гръмотевицата.

Амбър се опита да овладее подплашената кобила и да я върне обратно, но скоро се отказа. Трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени. Един бърз поглед през рамо й показа, че конят на Дънкан я следва със същата главоломна скорост.

Каменният пръстен изникна пред очите им, преди дори да помислят за смяна на посоката. Белоножка премина през външния кръг от камъни, без изобщо да забави ход. Щом стигна до вътрешния обаче, животното внезапно се укроти, сякаш от него изведнъж се бе изпарил всякакъв порив за бягство.

Амбър скочи припряно от седлото, привдигна полите си и се втурна към външния кръг. Както се бе и опасявала, жребецът на Дънкан се беше запънал пред камъните. Дънкан го пришпорваше ядосано, но животното упорито отказваше да продължи напред.

— Чакай! — извика Амбър. — Той не вижда прохода!

— Какви ги говориш? — възкликна Дънкан. — Между тези камъни има достатъчно място за пет коня!

— Да, но той не може да го види!

С развети коси Амбър изтича до коня, хвана поводите му и започна да му говори кротко. Когато животното се поуспокои, тя сложи едната си ръка на муцуната му, а с другата улови юздата.

Едно нежно потупване, една окуражителна дума — и жребецът пристъпи напред. Неувереният му ход красноречиво говореше, че мястото никак не му харесва. Ушите му се мърдаха напрегнато във всички посоки. Така беше, докато не преминаха във вътрешния кръг. Там животното изпръхтя и се отпусна, видимо успокоено.

Дънкан се огледа учудено, питайки се какво е вдъхнало на коня тази внезапна увереност, че тук е в безопасност.

— Какво искаше да кажеш с това, че конят ми не можел да види пътя? — попита той.

— Твоят жребец никога досега не е бил в Каменния пръстен — обясни Амбър.

— И какво от това?

— За да се научи да влиза в свещени места като това, Белоножка трябваше първо да се научи да се доверява по-скоро на моите, отколкото на собствените си очи.

— Както беше при Призрачния дол ли?

Амбър кимна.

— Твоят кон обаче не е научен да ти се доверява по този начин. Освен това никога досега не е влизал в Каменния пръстен, така че нямаше как да намери пътя сам.

Дънкан замислено огледа древните камъни. Подобно на коня, той също почувства, че тук се крие нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

И подобно на коня, той също усети, че инстинктът му за опасност вече не го боде отвътре, че е заспал спокойно, уверен в сигурността на мястото.

— Забележително — каза той. — Това място е омагьосано.

— Не. Просто е различно. Тук има покой, но го намират само онези, които умеят да виждат през камъните.

— Тоест Посветените.

— Преди време бих ти отговорила с „да“. Но сега… — Тя сви рамене.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Ти.

— Може би съм бил Посветен, преди да загубя паметта си — предположи Дънкан.

Амбър се усмихна горчиво. Знаеше, че Шотландския чук не е Посветен.

— Може би — тихо каза тя — просто притежаваш неразвита дарба за Познание.

Дънкан се усмихна лекичко и сред воя на бурята, разразила се с все сила над гората, през която бяха преминали току-що, се зае да изучава светилището в Каменния пръстен.

Могилата, разположена в средата на Пръстена, беше широка тридесет разкрача и наполовина толкова висока. Виждаше се, че някога цялата е била покрита с гладки камъни. Времето, бурите и слънцето бяха променили всичко това. Сега могилата изглеждаше като същинска градина от знайни и незнайни растения, избуяли в широките пукнатини между камъните.

Като изключим могилата, мястото беше твърде открито, прецени Дънкан. Нямаше къде човек да се скрие, камо ли кътче, подходящо за отбрана срещу внезапно нападение. Макар че отвъд външните камъни се простираше гора, вътре земята бе гола и равна като поляна. Едно-единствено дърво растеше върху нея, но и то не беше достатъчно клонесто, за да послужи за подслон при буря.