— По-лесно ли му е на сокола, когато крилете му са счупени?

— Дънкан! — възкликна поразена тя. — Никога не съм искала да те нараня. Мислех… мислех, че ако не съм постоянно край теб, ще ме желаеш по-малко.

— Ти по-малко ли ме желаеш в сравнение с вчера или онзи ден? Амбър затвори очи и изстена отчаяно.

— Отговори ми — настоя той.

— Желая те по-силно, не по-малко — прошепна тя.

Дънкан се усмихна. Но когато видя от спуснатите й ресници да се процеждат сълзи, усмивката му тутакси угасна.

— Защо плачеш? — попита той, като доближи коня си до нейния. Амбър бавно поклати глава. Топлите му, силни пръсти повдигнаха брадичката й.

— Погледни ме, безценна Амбър.

При този нежен допир чувствата, бушуващи в гърдите му, се изляха в нея като порой. Въпреки че ги погълна жадно, тя знаеше, че трябва да спре. Колкото повече опознаваше Дънкан, толкова по-ясно осъзнаваше какво би му струвало единението помежду им.

Неговата чест.

— Няма ли да ми кажеш защо плачеш? — повтори Дънкан. Амбър почувства загрижеността му, но от това сълзите й само закапаха още по-бързо.

— Да не би да се чувстваш омърсена от това, че те докосвах? — попита той.

— Не — каза тя.

Гласът й беше изтънял от усилията, които полагаше да не побегне от Дънкан.

И да не се хвърли в обятията му.

— Да не би да се боиш, че ще те любя? — попита той.

— Да — прошепна Амбър.

— Нима е толкова ужасно да ме пуснеш в рая на тялото си?

— Не.

Амбър си пое дълбоко, мъчително дъх и отвори очи. Дънкан я гледаше с толкова нежна загриженост, че почувства порив да го успокои.

— За мен не би било ужасно — каза тя с треперещ глас. — За теб… ах, мой тъмен воине, боя се, че за теб това ще бъде не рай, а ад.

Той се усмихна.

— Не се бой. Ти ще ми доставиш неземна наслада. Знам го така, както знам как пулсира кръвта ми при самата мисъл за това.

От устните й се изтръгна звук, който бе наполовина смях, наполовина отчаян вик.

— А после какво? — попита тя. — Какво ще стане, ако се окажа девствена, въпреки че не вярваш?

— Ще удържа на думата си.

— Ще се ожениш за мен?

— Да — кимна Дънкан.

Амбър отново си пое дълбоко дъх.

— И след време ще ме намразиш.

В първия момент Дънкан помисли, че тя се шегува. После обаче осъзна, че не е така.

— Защо да мразя момичето, което е по-прекрасно от всички красиви жени, истински или сънувани? — попита той.

— Тъмен воин… — прошепна Амбър.

Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. Устните й погалиха пръстите му толкова лекичко, че Дънкан едва ги усети.

— Кажи ми — настоя той. — Какво те натъжава толкова?

— Усещам колко си неспокоен — простичко отвърна тя.

Дънкан се усмихна.

— Твоята топлина може да ме излекува.

— Ще излекува желанието. Но за онази част от теб, която е окована в мрачни сенки, която се вълнува, бунтува, копнее за един загубен живот… за това нямам лек.

— Един ден ще си спомня всичко, сигурен съм.

— А ако тогава вече сме женени? Какво ще стане?

— Тогава ще се наложи да наричаш съпруга си с друго име пред хората — каза той с усмивка. — Но в спалнята аз ще си остана твоя тъмен воин, а ти ще си моята кехлибарена вещица.

Устните на Амбър трепнаха в опит за усмивка.

— Мисля, че… страхувам се, че ти ще си мой враг, ако си възвърнеш паметта.

— А аз мисля, че ти си просто едно момиче, което се бои да не нахлуя насила през портите на рая.

— Не е… — поде Амбър.

Гласът й премина в слисано възклицание, защото в този миг Дънкан я грабна от седлото и я намести в скута си. Въпреки плътните дипли на пелерината си, тя усети коравия, пулсиращ меч на желанието му да се притиска към нея.

— Не се страхувай — каза той. — Няма да те направя своя, докато сама не го поискаш. Не, докато не ме помолиш! Какво сладко, мъчително удоволствие ще бъде да те накарам с ласките си да ме умоляваш!

Усмивката му бе едновременно нежна и изпълнена с огнено желание и нетърпение. Тя накара сърцето на Амбър да подскочи, обзето от чувства, за които не смееше дори да си помисли, камо ли да ги изрече гласно.

— Аз нямам нито семейство, нито богатство — промълви отчаяно тя. — А ти може да имаш и едното, и другото.

— Тогава на драго сърце ще ги споделя с моята невяста.

Това, че мечтите й бяха изказани на глас, не спря горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.

Възможно ли е? Ще може ли Дънкан да ме обикне достатъчно, та да ми прости, когато папетта му се върне?

Възможно ли е от подобно тъмно начало да се роди толкова честит живот?

Дънкан се приведе към нея и попи сълзите от ресниците й с нежни целувки. Сетне докосна с устни нейните с изненадваща гальовност и сдържаност.

— Имаш вкуса на морския вятър — каза той. — Хладен и леко солен.

— Ти също.

— Защото на устните ми са твоите сълзи. Ще ми позволиш ли да вкуся и усмивката ти?

Амбър не можа да се сдържи и се усмихна. Дънкан също не можеше повече да се сдържа и впи устни в нейните. Тази втора целувка нямаше нищо общо с първата — беше огнена и страстна. Когато най-после се откъсна за миг от Амбър, тя бе поруменяла и трепереше от възбуда. Устните й сляпо подириха неговите за още.

— Да. Така ще бъде. Устните ти ще са разтворени, пламтящи, набъбнали от копнеж по мен.

В мига, в който Дънкан се наведе отново към нея, разбойниците се нахвърлиха върху тях от всички посоки.

11

Мъжете бяха въоръжени с ножове, дървени сопи и едно импровизирано копие. Тъй като Амбър бе в скута му, Дънкан не можеше да се съпротивлява. Разбойниците налетяха като вълци с ръмжене и викове върху му и го свалиха от седлото, а заедно с него и Амбър.

Когато нечия груба ръка стисна китката й, а друга посегна към скъпоценната й огърлица, Амбър нададе ужасяващ писък. Отчасти той се дължеше на болката от чуждия допир, но много повече — на яростта й от това, че някакъв си разбойник се осмелява да посегне на свещения й медальон.

Сребърната й кама проблясна за миг и изтръгна ответен писък от гърдите на разбойника. Той веднага свали ръце от нея, но само за миг. В следващия Амбър видя как мъжът замахва с юмрук. Въпреки че успя да се извърне бързо, ударът я зашемети дотолкова, че тя се просна в цял ръст на земята.

Разбойникът замахна отново, но този път не с гол юмрук, а с извадена кама. Докато се претъркаляше встрани, за да избегне нападението, Амбър чу зловещото свистене на боен чук, описващ кръгове във въздуха. В следващия миг се чу страховитият звук на стомана, срещнала човешка плът. Разбойникът се стовари на земята като покосен.

Когато безжизнената му ръка се отпусна върху Амбър, тя не почувства нищо. Мъжът беше мъртъв.

Амбър се отдръпна от него и понечи да се изправи на крака. Неочаквано някой я притисна обратно към земята, но допирът не й причини болка. Беше ръката на Дънкан.

— Не! — нареди той, като се разкрачи над нея. — Лягай долу!

Не й трябваше обяснение защо в момента земята е по-безопасна за нея. Добре чуваше ужасяващото свистене на чука над главата си.

През воала на падналата върху очите й коса Амбър видя как разбойниците се втурват отново напред в безредна атака, насочили сопите си напред като копия. Здравите дървета се нацепиха като въглища. Единственото копие беше пречупено. Още един разбойник падна на земята, без да мръдне повече, без да издаде и звук.

Тежкият боен чук се въртеше толкова бързо, че изглеждаше като смъртоносна стоманена мъгла над главата на Дънкан. Останалите разбойници се поколебаха, сетне се събраха за нова мощна атака като тази, при която бяха повалили Дънкан и Амбър на земята.

Дънкан изненадващо се метна напред. Чукът изсвистя като светкавица и се стовари с мълниеносна скорост върху скупчените разбойници. Те се разкрещяха ужасено — още един от тях беше паднал мъртъв.

Дънкан отскочи назад и отново застана разкрачен над Амбър — само така можеше едновременно да я брани и да отблъсква атаките на разбойниците.

— Минете зад него — извика един от тях. — Да видим как ще скача толкоз пъргаво, като му прережем сухожилията!

Трима разбойници се отделиха от групата и тръгнаха да заобикалят Дънкан, като внимаваха да не попаднат в обсега на чука. Дънкан не можеше да наблюдава едновременно и тях, и останалите разбойници.

— Дънкан, те ще… — поде Амбър.

— Знам — грубо я прекъсна той. — За бога, лягай долу!

Амбър стисна камата в ръка, решена да пази гърба му с всички сили. Червеното око на дръжката проблясна злокобно. Очите на Амбър пък не се отделяха от най-близкия разбойник.

Гласът й се извиси над вещаещото смърт свистене на чука, проклинайки разбойниците на старинния, отдавна забравен език, който помнеха само неколцината останали Посветени.

Един от разбойниците се вторачи ужасено в нея. Разбрал твърде късно на кого се е осмелил да посегне в алчността си, той захвърли сопата и побягна.

Останалите разбойници също спряха, но не за дълго. Мъжете пред Дънкан размахаха сопите си, мъчейки се да пробият смъртоносния кръг, описван от яростния полет на чука.

Изведнъж иззад гърба му изскочиха двама разбойници и се спуснаха към него.

— Дънкан!

Преди още викът да е излетял от устните на Амбър, Дънкан скочи нагоре, като се завъртя във въздуха. Толкова крепка бе силата му и тъй голяма — ловкостта му с чука, че при завъртането смъртоносната песен на оръжието не се разколеба нито за миг.

Чукът описа страховита дъга и покоси двамата разбойници, които бяха имали глупостта да решат, че гърбът на Дънкан е безопасна мишена. Преди останалите мъже да успеят да се възползват от това, че се бе завъртял, той вече беше повторил скока и бе с лице към тях, готов да се брани.

Чукът отново пееше своята злокобна песен, въртян от неизтощимата му ръка.