Дънкан рязко се отдръпна от Амбър и отпусна ръце. Ерик видя това и се изсмя.

— Сега я пускаш — каза нападателно той. — Но можеш ли да обещаеш, че следващия път няма да вземеш онова, което тя ти предлага тъй охотно?

Дънкан отвори уста да обещае, но преди да произнесе и дума осъзна, че не ще може да спази подобно обещание. Амбър беше огън в плътта му, в кръвта, в костите.

— Ако отнема девствеността на Амбър — решително заяви той, — ще се оженя за нея.

— С или без памет?

— Да.

Ерик се облегна назад и се усмихна с хищната усмивка на вълк, който току-що е вкарал жертвата си в капана.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си — тихо каза той.

За пръв път откакто видя свирепия блясък в очите му, Амбър се отпусна и въздъхна облекчено.

Тогава обаче Ерик впи поглед в нея и тя се запита дали не се е успокоила прекалено рано.

— Онази друидска вещица… — подхвърли Ерик.

Амбър затаи дъх. Отдавна се чудеше кога Ерик ще свърже друидката с Доминик льо Сабр.

И какво ще направи, когато го стори.

— Има ли сред Посветените от Спорните земи такава като нея?

Амбър с усилие успя да прикрие облекчението си.

— Като нея? — повтори тя. — В какъв смисъл?

— С червена коса. Със зелени очи. Жена, чиято дарба би й подсказала да изпрати Дънкан на път с кехлибарен талисман на гърдите.

— Не познавам такава жена.

— И Касандра не познава — каза Ерик.

— Значи няма такава жена сред Посветените от Спорните земи.

Ерик замислено прокара палец по ръба на сребърната кама. При всяко движение руните, гравирани върху острието, трепкаха неспокойно, като живи.

— Предсказанието, дадено от Касандра при твоето раждане, е добре известно в Спорните земи — отбеляза той.

— Да — потвърди Амбър. Дънкан я погледна въпросително.

Тя обаче не сваляше очи от Ерик. В момента цялото й внимание бе съсредоточено върху златистия рицар, обгърнат в своето Познание като в огнено наметало, което му даваше по-голяма власт и от положението му на наследник на лорд Робърт.

— Твоето влечение към кехлибара също е добре известно — каза той.

Амбър кимна.

— Друидските жени притежават дарбата да виждат в човешките души — продължи Ерик.

Докато го казваше, той погледна Дънкан, сякаш диреше потвърждение от него.

— Да — каза Дънкан. — Точно с това се славят.

— Наистина? — измърмори Ерик. — Откъде знаеш?

— Това го знаят всички.

— Там, откъдето идваш — може би. Но не и тук. — Тъмнозлатистите очи на Ерик отново се впиха в Амбър. — Кажи ми — меко каза той — кой от Посветените от Спорните земи притежава друидската дарба да вижда в човешките души?

— Аз, донякъде.

— Да, но не ти си дала на Дънкан този кехлибарен талисман, нали?

— Не — тихо отговори тя.

— Дала му го е друидска вещица — каза Ерик, като отново погледна Дънкан.

Дънкан кимна.

Ерик подхвърли небрежно камата така, че сребърното острие се завъртя във въздуха, сетне ловко я хвана за дръжката и отново я подхвърли.

Амбър потръпна. Като слънце след мразовита зимна буря.

Така пламтеше Ерик.

Студено.

— Къде намери онази друидска вещица, за която говориш — попита той Дънкан.

— Не помня.

— Говори се, че между шотландците и саксонците има няколко такива жени — припряно се намеси Амбър.

Камата се превъртя във въздуха, преди Ерик да посегне и да я сграбчи с мълниеносна скорост.

— Саймън — промълви неволно Дънкан.

— Моля?

— Мисля, че си бърз като Саймън.

Златистите очи на Ерик станаха непроницаеми. Той прибра ловко камата в ножницата и каза тихо:

— Това няма как да се провери. Саймън ни напусна.

— Но защо? — изненадано попита Дънкан.

— Казал е на Алфред, че е почувствал порив да продължи своето странстване. Заминал е начаса.

Дънкан разсеяно разтърка ребрата си, припомняйки си удара на Саймън.

— Въпреки синините, които ми остави — каза той, — този мъж ми хареса.

— Да — съгласи се Ерик. — Човек би казал, че вече се познавате.

Амбър се вледени. И това нямаше нищо общо с течението в залата.

— И аз имах такова усещане — призна Дънкан.

— Наистина ли се познавахте?

— И да е било така, не си спомням.

— Амбър.

Ерик не каза нищо повече, но тя знаеше какво иска от нея, затова допря пръсти до китката на Дънкан.

— Познаваш ли Саймън от преди? — попита го Ерик.

Дънкан ядосано отмести поглед от ръката на Амоър и го впери в него.

— Съмняваш се в думата ми?

— Съмнявам се в паметта ти — отговори Ерик. — Разбираема предпазливост, нали?

Дъхът излезе със свистене от гърдите на Дънкан.

— Разбирам.

— Е? — подкани го меко Ерик.

Амбър трепна. Знаеше, че Ерик е най-опасен, когато изглежда най-спокоен.

— Когато видях Саймън за пръв път — каза Дънкан, — почувствах опасност, сякаш съзирах сянката на ястреб.

Амбър рязко си пое дъх.

— Чух в главата си пеещи гласове и видях свещи — продължи Дънкан.

— Църква? — попита Ерик.

Ала въпросът бе отправен не към Дънкан, а към Амбър.

— Да — каза тя. — Усещане за църква.

— Какво друго усещаш? — полюбопитства Ерик.

— Спомените на Дънкан се движат, но не достатъчно, за да се освободят от мрачните сенки.

— Интересно. Какво друго?

Амбър погледна крадешком Дънкан. Той я наблюдаваше с недоверчиво изражение.

— Мисли за църквата, тъмен воине — каза тя.

В отговор Дънкан упорито стисна устни. Амбър си пое треперещо дъх.

— Струва ми се, че това, което е ставало в църквата, е било по-скоро някаква специална церемония, отколкото обикновена литургия — промълви тя.

— Погребение? Сватба? Кръщене?

Амбър поклати глава.

— Той не знае.

Дънкан я изгледа втренчено.

Обзе я напрежение, което я накара да стисне зъби.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дънкан е ядосан — отвърна тя.

— Напълно разбираемо — сухо каза Ерик. — Не го упреквам.

— Но той ме упреква. Имам чувството, че съм хванала коприва — прошепна Амбър. — Мога ли да го пусна?

— След малко. А дотогава — обърна се той към Дънкан — може да смяташ, че Амбър е най-голямата ти надежда да пробиеш мрака на своето минало.

— Защо? — хладно попита Дънкан.

— Мислех, че е очевидно защо — отвърна също толкова хладно Ерик. — Явно тя усеща неща, които убягват на теб самия.

— Вярно ли е? — обърна се Дънкан към Амбър.

— С теб — да. С всички останали — никога.

Дънкан сведе поглед към нея. Злощастното й изражение показваше недвусмислено, че на нея самата й е също толкова неприятно да го разпитва чрез допира си.

— Защо аз съм различен? — попита той. — Защото нямам памет?

— Не знам. Знам само, че двамата с теб сме свързани по някакъв необясним за мен начин.

Известно време Дънкан не каза нищо, просто я гледаше. Сетне улови пръстите й и ги целуна. Накрая, стиснал ръката й в своята, той заговори:

— Когато видях Саймън за пръв път, почувствах опасност, пеещи гласове, свещи. После си спомних едно студено острие, притиснато между бедрата ми.

Амбър нададе шокирано възклицание.

— Неприятен спомен — отбеляза Ерик със саркастична усмивка.

Гласът на Дънкан бе също толкова саркастичен.

— Да.

— Продължавай — подкани го Ерик.

— Няма кой знае какво друго — сви рамене Дънкан. — Помня, че един мъж ме наблюдаваше с очи, черни като адска нощ.

— Саймън — каза Ерик.

— Първо и аз си помислих така. Но сега… — Дънкан въздъхна.

— Амбър? — обърна се към нея Ерик.

— Защо реши, че не е бил Саймън? — попита тя Дънкан.

— Защото той не ме позна. Ако аз бях насочил нож между краката на някого, със сигурност щях да го познавам и да зная причината за враждата помежду ни.

Амбър се вцепени.

— Какво има? — попита я тихо Ерик.

— Църквата — каза тя. — Било е сватба.

— Сигурна ли си? — попитаха в един глас Дънкан и Ерик.

— Да. Усещам бродирана пантофка…

— В ръката ми! Да! — прекъсна я ликуващо Дънкан. — Пантофката й беше сребърна и нежна като скреж! Помня я!

Сълзи набъбнаха в очите на Амбър, сетне се спуснаха беззвучно по бузите й.

— Има ли още нещо, Амбър? — попита Ерик. Този път гласът му наистина беше мек, защото бе видял сълзите й и беше отгатнал причината за тях.

Дънкан внезапно осъзна, че е стиснат пръстите й с все сила.

— Заболя ли те? — попита той.

Амбър поклати глава, но избягна погледа му. Дългите, силни пръсти на Дънкан обаче повдигнаха лицето й към неговото.

— Безценна Амбър — промълви той, — защо плачеш?

Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Гърлото й беше задавено от сълзи.

— Да не би да си видяла в паметта ми нещо, което аз не виждам? — попита той.

Тя отново поклати глава и се опита да се отдръпне от него. Ала Дънкан не й позволи.

— Да не би…

— Стига — прекъсна го рязко Ерик. — Не я докосвай. Остави я да се успокои, доколкото може.

Дънкан отмести поглед от Амбър към мъжа, чиито очи отразяваха сиянието на огъня досущ като очите на хрътките му.

— Какво има? — попита той. — Някаква тайна, достъпна само за Посветени? Затова ли тя не иска да ми каже?

— Де да беше — промърмори Ерик. — Тайните на Посветените са достъпни за разума. Тайните на сърцето — не.

— Говори по-смислено!

— Много е просто — каза Ерик. — Ти си стоял в църква с женска пантофка в ръка.

— Какво общо има това със сълзите на Амбър? — раздразнено попита Дънкан.

— Тя е отдала сърцето си на мъж, който вече има съпруга. Не мислиш ли, че това е достатъчна причина за сълзи?

В първия момент Дънкан не разбра. А когато разбра, той сграбчи Амбър в прегръдките си и се засмя. След миг тя също се засмя, усетила онова, което Дънкан току-що бе открил.

— Аз давах пантофката на един мъж, а не я вземах от него — обясни Дънкан. — Той се женеше за притежателката й, не аз!