Като внимаваше да не прави резки движения, Дънкан свали наметалото си и го простря да съхне на една дървена маса.

— Може ли? — попита той, като посегна към пелерината на Амбър.

— Не. Аз… искам да кажа…

— Страхуваш се, че деколтето ти не е добре затворено? — довърши вместо нея Ерик.

Тя го погледна боязливо.

Изражението на лицето му никак не я успокои. Ерик беше в свирепо настроение.

— Какво, няма ли да отричаш? — попита меко той. — Няма ли да ме уверяваш, че не сте оставили Егберт да спи на една полянка заедно с два от конете?

— Ние… — поде Амбър, но гласът на Ерик заглуши нейния.

— Няма ли да ме убеждаваш, че доверието ми не е било измамено и че честта ти не е била отнета, заедно с девствеността ти? Няма ли да се изчервиш…

— Не, това не е…

— … и да ме умоляваш, заеквайки, да…

— Достатъчно.

Нескритата заплаха в гласа на Дънкан шокира Амбър.

Хрътките до стола на Ерик скочиха на крака с ръмжене. Кривият клюн на сокола се отвори с пронизителен, гневен писък. Ноктите на Амбър неволно се впиха в китката на Дънкан.

— Престани да я измъчваш — каза Дънкан, без да обръща внимание на наежените животни.

Искаше да добави, че да се нарича „Амбър девствена“ е нелепо, и че никой не знае това по-добре от самия него. Но един поглед към святкащите, вълчи очи на Ерик го накара да обясни по-внимателно.

— Девствеността на Амбър е толкова непокътната, колкото беше и сутринта — каза той. — Имаш думата ми.

Възцари се тишина. Ерик продължаваше да премята камата в ръка, изучавайки с очи тъмния воин, който се бе изправил срещу него, готов за битка.

О, да, дори жаден за битка.

Изведнъж Ерик разбра. И като отметна глава назад, избухна в гръмък смях.

Хрътките пригладиха с лапи наежената си козина и пак се изтегнаха спокойно на пода; жълтите им очи грееха на светлината на огъня. Едно изсвирване на господаря му укроти гнева и на сокола.

Когато отново настъпи тишина, Ерик погледна Дънкан с мъжко съчувствие.

— Вярвам ти — каза той. Дънкан кимна отсечено.

— Нямаш блажения вид на мъж, изразходил следобеда — и себе си! — между меки женски бедра — допълни Ерик.

Дънкан измърмори под носа си нещо нецензурно.

— Приближи се до огъня, воине — подкани го Ерик, като полагаше усилия да не показва усмивката, скрита под брадата му. — Сигурно си се вдървил от студ. Или някоя част от тялото ти все още е топла?

— Ерик! — възкликна смутено Амбър.

Ерик погледна изчервените й бузи и се усмихна полунежно, полуразвеселено.

— Малката ми непорочна Посветена — каза нежно той, — в тази крепост няма човек, който да не знае къде са му очите на Дънкан — и кой отвръща на взора му.

Амбър притисна длани към пламналите си бузи.

— Мъжете вече даже правят облози — продължи Ерик.

— За какво? — попита отмаляло тя.

— Кой от двама ви ще се огъне пръв.

— Няма да е Дънкан — каза кисело Амбър, без да съзнава колко се е издала.

Ерик разбра веднага. Дънкан също. Докато Ерик се превиваше от смях, той отиде до Амбър и скри пламналото й лице на гърдите си.

Приливът на противоречиви усещания при допира му — желание, съжаление, смях — й подейства странно успокоително. Но най-хубавото от всичко бе, че Дънкан отново искаше да се докосват.

По пътя към Сий Хоум той бе отбягвал всякакъв допир до нея.

Амбър се отпусна с въздишка в обятията му и остави силното вино на близостта му да я опияни, да пропъди студа, обхванал я още в мига, в който чу шума от кацащите гъски.

— Трогателно — сухо заяви Ерик. — Те наистина се докосват.

— Престани — сопна му се Дънкан.

— Предполагам, че трябва, но не съм бил толкова развеселен откакто ме обвини, че искам Амбър за себе си.

Амбър вдигна рязко глава и изгледа слисано Дънкан.

— Не може да бъде — възкликна тя.

— Може и още как — каза Ерик.

От устните й се отрони странен звук.

— Смееш ли се? — попита Ерик.

— А-ха.

Той я погледна обидено.

— Нима ти се струва невероятно някое момиче да ме намира за привлекателен?

— Не — побърза да каже Амбър.

Ерик вдигна вежди.

След миг Амбър вдигна глава и погледна тъмния воин, който я държеше в нежните си прегръдки.

— Само че — додаде тя — е абсурд да се мисли, че това момиче би позволило на някой мъж да го докосва. Освен на един.

— На Дънкан — каза Ерик.

— Да. На Дънкан.

— Това е напълно нормално за един мъж и неговата годеница — отбеляза небрежно той.

Дънкан и Амбър се обърнаха като един и се вторачиха в него.

— Годеница ли? — предпазливо попита Дънкан.

— Разбира се — отвърна Ерик. — Ще го обявим утре. Или си решил да я съблазниш, без да помислиш за честта й… и за моята?

— Вече ти казах: докато не си възвърна паметта, не мога да искам ръката на Амбър.

— Но всичко останало можеш да вземеш, така ли?

Лицето на Дънкан потъмня.

— Хората в крепостта вече шушукат — продължи Ерик. — Скоро ще започнат да говорят и открито за глупавата мома, дето спи с мъж, който няма намерение…

— Тя не е… — опита се да го прекъсне Дънкан.

— Стига! — изръмжа Ерик. — И да не е, ще го направи, главата си залагам! Между двама ви гори толкова силна страст, че човек може да се опари. За пръв път в живота си виждам подобно нещо.

Дънкан замълча.

— Ще отречеш ли? — предизвикателно попита Ерик.

Дънкан затвори очи.

— Не.

Ерик погледна Амбър.

— Няма нужда да питам за твоите чувства. Изглеждаш като скъпоценен камък, осветен отвътре. Гориш.

— Нима това е толкова ужасно? — попита с болка в гласа тя. — Трябва ли да се срамувам, че най-после намерих това, което всяка друга жена приема за даденост?

— Тоест сластта — грубичко каза Ерик.

— Не! Изумителното удоволствие да докосваш някого, без да изпитваш болка.

Дънкан я погледна слисано. Понечи да я попита какво има предвид, но Амбър продължи да говори бързо, задъхано, тласкана от напрежението, което вибрираше в нея.

— Страстта е част от него — каза тя. — Но само част. Има и спокойствие. Има смях. Има… радост.

— Има и предсказание — тросна се Ерик. — Помниш ли го?

— По-добре от теб. Там се казваше, че може, а не че ще…

— За какво говорите? — попита настойчиво Дънкан.

— За сърцето, тялото и душата на една жена — отговори Ерик. — И за катастрофата, която ще…

— Може — прекъсна го гневно Амбър.

— … настъпи, ако тя прояви глупостта да отдаде и трите на един мъж без име — хладно довърши той.

— Нищо не разбирам — каза Дънкан.

Усмивката на Ерик бе опасна като жълтия блясък в очите му.

— Спомни ли си нещо друго от своето минало? — рязко смени темата той.

— Нищо полезно.

— Ти ли ще преценяваш кое е полезно и кое — не? Ти, който нямаш нито памет, нито име?

Дънкан сви устни и не каза нищо.

— Проклятие! — изръмжа Ерик.

За известно време в салона настъпи напрегната тишина.

— Какво си спомняш, полезно или не? — попита накрая Ерик.

— Чу го още преди боя ми със Саймън.

— Повтори.

— Зелени очи — рязко каза Дънкан. — Усмивка. Аромат на подправки и билки. Червена като пламък коса. Целувка и пожелание бог да е с мен.

Ерик стрелна с очи Амбър, която все още стоеше плътно до Дънкан.

Докосваше го.

— А, да — кимна той. — Друидската вещица, която те е проклела.

— Не — бързо каза Дънкан. — Не ме е проклела.

— Изглеждаш напълно сигурен.

— Сигурен съм.

— Амбър? — тихо попита Ерик.

— Той казва истината.

Дънкан се усмихна лекичко и приглади назад една златиста къдрица, паднала на челото й.

— Много мило, че ме защитаваш — каза той, като й се усмихна. — Радвам се, че имаш вяра в моята честност.

— Тя има нещо много повече от вяра — спокойно заяви Ерик. — Амбър познава истината чрез допир. Това е нейната дарба.

— И проклятие — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.

— Това, което казах — отвърна Ерик. — Ако разпитвам някого, докато Амбър го докосва, тя узнава истината, независимо какви лъжи произнася на глас разпитваният.

Очите на Дънкан се ококориха, сетне се присвиха замислено.

— Полезна дарба.

— Тя е двуостър меч — каза Амбър. — Да докосваш хората е… неприятно.

— Защо?

— Защо луната свети по-слабо от слънцето? — попита горчиво тя. — Защо дъбът е по-мощен от брезата? Защо дивите гъски възвестяват с крясъка си идването на зимата?

— Защо си толкова разстроена? — с нежен глас продължи поредицата от въпроси Дънкан.

Амбър премести поглед от него към хрътките с огнените очи, сбрани около нозете на Ерик.

— Амбър?

— Боя… боя се, че ще те отблъсна с… с това, което съм.

Дънкан я погали по бузата с опакото на пръстите си и отново обърна лицето й към своето.

— Вече ти казах, че обичам вещиците — каза той. — Особено красивите. Ето, ти ме докосваш. Истината ли казах?

Амбър се взря в премрежените му лешникови очи.

— Ти вярваш в това, което казваш — прошепна тя.

Усмивката му накара сърцето й да подскочи от радост. Дънкан забеляза промяната в изражението й и се наведе към нея, без да съзнава какво върши.

— Ерик е прав — промълви той. — Ти гориш.

Ерик скочи на крака толкова рязко, че хрътките се разбягаха подплашени.

— Жалко, че не си спомняш своето минало — намеси се той. — Сега животът на Амбър ще се превърне в истински ад.

— Защо? — възкликна Дънкан.

— Мислиш ли, че за една жена е приятно да бъде любовница, а не съпруга?

— Амбър не е моя любовница.

— По дяволите! — избухна Ерик. — Нима ме смяташ за глупак?

— Ерик, недей — умолително каза Амбър.

— Недей какво? Да не би да не казвам истината? Твоят тъмен воин не иска да се ожени за теб, докато не си спомни миналото си, а не може да свали ръце от теб за повече от минута. Ще бъдеш негова любовница, преди още да е паднал първия сняг!