Допирът до нежната й, тръпнеща женственост, го изкушаваше безмилостно. С всеки нов дъх той все повече съжаляваше за даденото обещание.

Ръката му, застинала за миг, отново се размърда. Без да откъсва очи от очите на Амбър, Дънкан започна да я гали нежно, неспирно.

— Дънкан — промълви тя, — какво…

Но не успя да каже нищо повече. Пръстите му бяха открили гладката, чувствена плът, скрита под затворените венчелистчета. Амбър възкликна изненадано, обзета от неземна наслада.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбок стон, сякаш той самият бе почувствал нейната възбуда. Пръстът му погали отново пъпката на женствеността й, обливайки я с нови и нови вълни на искрящо удоволствие. При всяка ласка усещаше тръпнещия й отклик, гореща влага лизваше пръстите му.

Но когато се опита да плъзне пръсти в нея, Амбър стисна здраво бедра.

— Няма да те насилвам — каза приглушено той. — Но ще умра, ако не мога поне да те докосна. Отвори своята топла крепост. Ще бъда много внимателен гост.

— Не бива да го правя. Не бива да го правим. Не мога да искам толкова много от теб — промълви тя. — Да дойдеш тъй близо, а да не можеш да влезеш…

— Да. Поискай го. Моля те.

— Страх ме е.

Дънкан се засмя тихо и я погали отново, извиквайки у нея нов прилив на пулсираща наслада.

— Не, златна вещице. Не страх е това, което пари върховете на пръстите ми. Това е страст — гореща, сладка и чиста.

Нова ласка и нов изблик на удоволствие. Хълбоците на Амбър се надигнаха инстинктивно, за да откликнат на милувките му. Ръката му я погали още веднъж. Още веднъж я разтърси ярка мълния. После всичко се повтори и потрети.

— Божичко! — прошепна Амбър.

Тръпнещото удоволствие, което я обливаше на вълни, едва не накара Дънкан да извика ликуващо. С блажена въздишка Амбър затвори очи и се потопи в това вълшебно усещане, разтваряйки пламналата си вътрешност под допира му.

Дънкан дръпна пелерината, която я покриваше, но на Амбър вече й беше все едно. Единственото, което имаше значение за нея, бе това сладко мъчение да продължи. Когато ръката му се провря между краката й, тя с готовност му даде онова, което търсеше — разтвори бедра, за да му позволи да я докосва колкото и както копнее.

Той нежно прокара върха на пръстите си по венчелистчетата на цветето, което бавно се разтваряше, за да го посрещне, и продължи да я гали в напрегнатата тишина, нарушавана само от накъсаното й, забързано дишане. Въпреки допира му, Амбър вече не чувстваше неговата страст, защото нейната собствена я бе погълнала напълно.

Внезапно я разтърси мощен екстаз, който я възпламени цяла. Разтрепераният й вик и горещият изблик на неовладяната й възбуда го накараха да се усмихне, въпреки че собствената му неутолена жажда го изгаряше болезнено. Дори когато тръпките на наслада престанаха да я разтърсват, Дънкан не искаше да спира да гали знойното цвете, което току-що бе изкушил да се разтвори.

Ала знаеше, че трябва да спре.

Да продължи, означаваше да захвърли дадената дума на морския вятър и да потопи жадната си плът в пламтящото лоно, което го очакваше, готово да го приеме. С огромно усилие на волята той накара пръстите си да се отдръпнат от нежното цвете.

Не напълно обаче. Ръката му остана между бедрата на Амбър, достатъчно близо, за да усеща нейната топлина, макар и без да я докосва.

Амбър отвори очи и едва сега осъзна, че е гола и че ръката на Дънкан лежи интимно отпусната между краката й. Изнервена, тя посегна към пелерината, за да се покрие отново.

— Не — дрезгаво каза Дънкан. — Недей да се криеш. Така разцъфнала си още по-хубава.

Докато го казваше, той не се сдържа и я погали още веднъж с върха на пръста си. Амбър извика, разтърсена от яростната му жажда и отчаяното му усилие да я потуши.

— Не спирай! — промълви тя. — Това ти причинява болка.

— Да. А това — каза Дънкан, като отново я погали лекичко, — е сол в отворената рана на желанието ми.

Той изруга полугласно и затвори очи.

Тишината бе изпълнена с някакви неясни звуци, с шепота на вятъра и тревата и с далечния глас на зимата. Звуците ставаха все по-силни, докато накрая заглушиха дори тежкото дишане на Дънкан.

Амбър долови странния шум, но не му обърна никакво внимание. Единственото нещо на света, което я вълнуваше, бе Дънкан.

А тя го бе наранила, без дори да знае с какво.

— Дънкан…

Когато пръстите й докоснаха кожата му, Дънкан трепна така, сякаш го беше шибнала с камшик.

— Не — каза той с прегракнал глас. — Не ме докосвай.

— Искам да те облекча.

— Престъпването на думата ми към теб няма да ме облекчи.

Амбър си пое дълбоко дъх, треперейки. Това, което вършеше, беше опасно, означаваше сбъдване на цели две части от мрачното предсказание. Ала не можеше да понася повече болката на Дънкан, не и когато можеше да я излекува.

— Освобождавам те от дадената дума — прошепна тя.

Той скочи на крака.

— Не ме изкушавай, златна вещица. Вече вдъхнах аромата на страстта ти. Все едно, че вдъхнах огън. Не мога да издържа дълго.

Тишината, която последва думите му, се изпълни с далечно шумолене и странни гласове, които ставаха все по-силни и накрая се превърнаха в същинска какафония от звуци. Въздухът засвистя, прорязан от хиляди криле — ята диви гъски се спускаха над блатото. Телата им изглеждаха черни на фона на залязващото слънце, тревожните им крясъци възвестяваха ранното настъпване на зимата.

Ала и смърт ще долети.

Смърт ще долети.

Ще долети.

Смърт.

Ще.

Амбър запуши ушите си с длани, за да заглуши думите на сбъдващото се ужасно предсказание.

9

Ерик чакаше Дънкан и Амбър, седнал на един стол от гладко дъбово дърво, върху чиято седалка за по-меко бе сложена възглавница. Въпреки скъпите драперии по стените и бумтящия в огнището огън, голямата зала на имението Сий Хоум беше студен. При всеки по-силен порив на вятъра през цепнатините в дебелите дървени стени проникваше леден въздух, който разлюляваше драпериите. Макар че покритите с дърворезба паравани бяха поставени така, че да препречват течението от главния вход на къщата, пламъчетата на факлите подскачаха и трепереха всеки път, щом вратата се отвореше, а тя току-що се бе отворила отново.

Дори пламъците на огъня се разлюляха от силното течение. Танцът им се отрази многократно в очите на рунтавите хрътки, които лежаха в нозете на Ерик, в нетрепващия взор на сокола, кацнал на един прът зад дъбовия стол, в очите на самия Ерик… и в старинната сребърна кама, която той премяташе бавно в ръцете си.

Чу се изщракването на тежкото резе — вратата вече беше затворена. Миг след това пламъците се успокоиха. Забързани стъпки, придружени от тихия, настоятелен глас на Алфред оповестиха приближаването на рицаря към големия салон.

Без да каже и дума, Ерик впери поглед в тримата, които се бяха прибрали почти с изгрева на луната. Егберт го гледаше глуповато. Руменината по лицето на Амбър едва ли бе предизвикана само от излезлия студен вятър. Дънкан изглеждаше точно така, както го беше кръстила Амбър — тъмен воин.

Ерик продължаваше да мълчи упорито и да наблюдава тримата, без да обръща никакво внимание на Алфред. В разрез със своите обичайни добри обноски, този път той не покани никого да седне по столовете, придърпани близо до огъня.

За Амбър бе повече от ясно, че е на косъм да избухне.

— Май докарахте зимата — отбеляза накрая Ерик. Въпреки очевидната му ярост, тонът му беше мек. Контрастът между гласа му и камата, сияеща в ръцете му, бе повече от обезпокоителен.

— Дивите гъски я докараха — каза Амбър. — Току-що долетяха при Шепнещото блато.

Новината не смекчи ни най-малко изражението на Ерик. Тонът му обаче остана същият — спокоен до безразличие.

— Ах, дивите гъски — измърмори той. — Касандра ще е доволна.

— От ранната зима? — попита скептично Дънкан.

— Сигурно е много хубаво човек да знае, че само да си помисли нещо и то се сбъдва — каза Ерик, без да откъсва поглед от Амбър, — докато обикновените простосмъртни трябва да се осланят на такива крехки неща като доверието и честта.

Кръвта се отдръпна от лицето на Амбър. Познаваше Ерик откак се помнеше, но никога не го бе виждала такъв. Ядосан — да, той имаше избухлив нрав. Виждала го бе дори разярен. Но не и на нея.

И не толкова разярен.

— Можеш да се оттеглиш, Алфред — каза Ерик.

— Благодаря, господарю — промълви рицарят и се изпари с пъргавината на човек, подгонен от демони.

— Егберт.

Гласът на Ерик беше като камшичен удар. Момчето подскочи.

— Да, господарю? — припряно попита то.

— Тъй като проспа целия следобед, тази нощ ще бъдеш на стража. Заминавай на поста си. Веднага.

— Да, господарю!

И Егберт също напусна залата със завидна скорост.

— Струва ми се — замислено отбеляза Ерик, — че никога не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.

Амбър издаде звук, който можеше да означава и всичко, и нищо. Все още бе шокирана от това, че Ерик знаеше как Егберт е прекарал следобеда.

Питаше се дали знае и това, че двамата с Дънкан бяха избягали от валета.

— Страх го е от теб — каза тя.

— Значи е по-умен, отколкото предполагах. И със сигурност по-умен от теб.

Амбър трепна.

Дънкан пристъпи крачка напред, но се спря, когато Амбър го сграбчи за китката с няма молба.

— Как беше ездата? — любезно попита Ерик. — Студено ли беше?

— В началото — не — отвърна Дънкан.

— Денят беше хубав — побърза да каже Амбър.

— А твоето любимо място, Посветена? И то ли беше хубаво?

— Откъде знаеш? — попита напрегнато тя.

Усмивката на Ерик беше като усмивка на вълк, който се готви за скок.

Внезапно на Дънкан му се прииска да има под ръка меч или бойния чук. Но нямаше нито едното, нито другото. Единственото, с което разполагаше, бе увереността, че Ерик, въпреки своя чар и чувство за хумор, може да бъде много опасен враг.