— Разтвори наметалото ми и пъхни ръцете си вътре — меко промълви той.

Амбър се поколеба.

— Не искаш ли да се сгрееш на моята топлина? — попита Дънкан.

— Страх ме е.

Клепките му се спуснаха. Доловила тъгата му, тя нададе тих, болезнен стон.

— Ти не ми се доверяваш — каза той. — Какво съм ти сторил в миналото, та сега толкова се боиш от мен? Да не би да съм те насилил?

— Не — прошепна Амбър.

После го повтори още веднъж, и още веднъж, изгаряна от неговата болка. Беше го наранила. Беше го накарала да смята, че не вярва на думата му.

Не можеше да понесе, че му бе причинила такава болка.

Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха през отвора на наметалото му. С жажда, която бе неспособна да прикрие, тя запровира пръсти през дрехите му, докато не почувства отново живата топлина на голата му плът. От гърдите й се изтръгна дълбок, тих стон.

Объркан, Дънкан погледна затворените й очи и изопнатото й лице. Когато осъзна, че самият допир до кожата му й доставя такова върховно удоволствие, цялото му тяло потръпна от възбуда.

— Амбър?

— Да — прошепна тя. — От себе си се боя, не от теб.

Сетне наведе глава и дъхът й обля онова, което пръстите й галеха.

— От себе си…

Устните й се долепиха до шията му и шепотът й заглъхна. Огнен поток премина през него, щом езикът й погали кожата му. Усещането бе тъй неочаквано и вълшебно, че го накара да изстене от наслада.

— Всеки път, когато те докосна, макар и съвсем лекичко… — прошепна Амбър.

Езикът й го погали нежно като котешко езиче. В отговор цялото му тяло се изопна.

— Виждаш ли? — продължи да шепне тя. — Докосвам те и ти пламваш. Аз усещам това и също запламтявам. После те докосвам отново и пламъците се разгарят още по-силно.

— Боже мой! — възкликна дрезгаво Дънкан. Най-после беше разбрал причината за страха й. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз желая теб.

Амбър се усмихна горчиво и въздъхна.

— Не, Дънкан. По-силно. Моето желание и твоето желание, слети ведно.

— Затова ли се страхуваш?

— Да. Страх ме е от… това. — Тя отново го докосна с върха на езика си, за да се наслади на вкуса и топлината на тялото му, на гладката кожа и най-вече на забързаното, мощно пулсиране на кръвта под нея.

— Не се страхувай — промълви Дънкан с нисък, почти прегракнат глас. — Страст като тази е дар от бога.

Амбър се засмя тъжно.

— Нима? Дар от бога ли е да виждаш рая и да знаеш, че никога не трябва да прекрачваш прага му?

Едната му ръка се плъзна под качулката й. Пръстите му се провряха през хлабаво оплетените й коси и извърнаха главата й към него, за да му позволят да се взре в златистите й очи.

— Можем да вкусим от рая, без да преминаваме през кораловите му порти — каза той.

— Възможно ли е наистина?

— Да.

— Как?

— Ще ти покажа.

С тези думи Дънкан стопи малкото разстояние между устните им. Устните на Амбър с готовност се разтвориха под допира на езика му, оставиха го отново да ги погали с вълшебната си ласка.

После езикът му стана по-дързък, по-настойчив, заопипва ъгълчетата на устата й, затърси пролука към топлата й вътрешност.

— Какво ис… — поде Амбър.

Но така и не успя да довърши, защото в този миг езикът му се плъзна между зъбите й и я остави без думи, давайки й в замяна огън.

Ритмичното плъзгане на езика му навътре навън запали огън в цялото й тяло. Едва лумнали обаче, пламъците угаснаха — Дънкан бе отдръпнал езика си.

Възклицанието, което се отрони от устните й, го накара да потръпне като шибнат с камшик. А когато езикът й започна трескаво да дири неговия, в слабините му пламна същински пожар. Дънкан се засмя гърлено и стегна прегръдката си, за да притисне Амбър още по-силно към онази част от него, която гореше най-буйно.

— Това ли търсиш? — попита той.

Езикът му отново се пъхна между зъбите й, ръцете му залюляха хълбоците й към неговите. Жадният й отклик замая главата му. Тя изстена тихичко и се притисна още повече към горещите наслади на тялото му. А когато Дънкан понечи да се отдръпне, за да потуши пламъците, обгърнали и двама им, ръцете й се обвиха здраво около шията му, а езикът й се сплете с неговия в чувствен дуел, в който никой не можеше да загуби.

Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.

Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.

— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.

— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.

Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.

Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.

Дънкан вече не я докосваше, просто я гледаше с блеснали очи. Тя имаше красиво оформени гърди — нито твърде пълни, нито твърде малки; топли и стегнати; със зърна с цвят на розови пъпки. Обзе го болезнен копнеж да обхване всяка от тези пъпки с устни, да ги погали с език, да опита със зъби кадифената им мекота.

Между гърдите й грееше златиста светлина, уловена в старинен кехлибар. Сиянието на медальона трепкаше като нещо живо, сякаш в него бе скрита частица от живота на самата Амбър.

Дънкан докосна мълчаливо камъка. Сетне отдръпна пръсти и се вторачи като омагьосан в красотата, която бе лежала скрита под тежките пластове дрехи.

— Дънкан? — прошепна Амбър.

Взря се в очите му и онова, което видя в тях, я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

Тя потрепери отново, защото гласът му беше станал дрезгав като котешко мъркане. Опита се да отговори на въпроса му, но устата й беше пресъхнала, а сърцето й туптеше като обезумяло. Без Дънкан да я докосва и да й влива своя страстен копнеж, собственото й желание бързо стихваше, потушено от смущението й.

— Не се безпокой, златна вещице — промълви той, като се приведе към нея. — Аз ще те стопля.

Изненадващият горещ допир на ръцете и устните му до гърдите й я изпълни с дива възбуда. Дънкан целуна едното розово връхче, после другото, и те тутакси се втвърдиха, сякаш докоснати с вълшебна пръчица. Сетне езикът му започна да ги ближе бавно, пламенно.

Огън лумна в сърцевината на тялото й, подпали кътчета, които бяха останали скрити дори за самата нея.

Докато Дънкан не я докосна и не ги възпламени.

Когато той най-после вдигна глава, вятърът веднага намери пламналата й кожа и Дънкан с усмивка забеляза как зърната й се втвърдяват още повече. Пръстите му уловиха почервенелите връхчета и ги разтъркаха — първо нежно, сетне по-силно и чувствено. Кадифената кожа на гърдите й веднага поруменя ярко и Дънкан се почувства така, сякаш го изгаряха на клада.

— Как съм могъл да забравя начина, по който откликваш на ласките ми? — прошепна в недоумение той. — Навярно бог се чувства така, когато кара слънцето да изгрява.

— Ние никога не сме…

— Не — прекъсна я меко Дънкан. — Ти не би могла да полетиш толкова високо, толкова бързо, ако не познаваше насладата на лова така, както я познавам аз.

Амбър поклати глава — страстта бе отнела гласа й и това бе единственият начин да отговори.

— Не се срамувай от истината, безценна Амбър. Страстният ти отклик е много по-прекрасен от девичата сдържаност.

Тя се опита да каже нещо, но вместо това от устните й се изтръгна дрезгав вик. Навярно страстта, която изпитваше, би трябвало да я плаши. Ала когато Дънкан я докосваше, цялата й девича боязън, цялата й предпазливост на Посветена изгаряха в изпепеляващия огън на неговото желание.

И на нейното. Неговото и нейното желание, слети в едно.

Когато той се наведе, за да обхване отново с устни пламналото й зърно, от гърдите й се изтръгна нов вик. Когато езикът му бавно обходи очертанията му, през тялото й премина огнена мълния. Снагата й се изопна като дъга, ръцете й задърпаха отчаяно дрехите, които ги приковаваха към тялото й.

Дънкан неохотно вдигна глава. Може би жадните му ласки я бяха смутили.

— Недей да се дърпаш — нежно каза той. — Няма да те нараня.

— Знам. Но не мога да…

Тя изсумтя безсилно и отново се опита да освободи ръцете си. Но успя само да ги оплете още повече в дрехите.

— Какво не можеш да направиш? — попита Дънкан.

Нова огнена вълна заля тялото му при вида на сладостното полюшвате на гърдите й. Представи си как лежи гол между бедрата й, а снагата й се извива по същия начин над него, и това видение едва не го взриви.

— Не мога да те докосвам, ако съм така омотана в дрехи — отвърна Амбър.

Дънкан стисна здраво челюст в опит да се пребори с изкушението, което му предлагаше.

— Мисля, че така е по-добре — прегракнало каза той.

— Не искаш ли да те докосвам?

Забелязал объркването в очите й, Дънкан се усмихна, въпреки че при мисълта ръцете й да докосват тялото му, го обземаше копнеж тъй силен, че почти му причиняваше болка.

— Да — изпъшка Дънкан, като погали с мустаци набъбналото й зърно. — Да. — Погали го отново. — Да, да и да, хиляди пъти да!

Звукът, който се отрони от устните й, бе възклицание може би на удоволствие, а може би на страх — самата тя не знаеше със сигурност. Никога не бе изпитвала нещо по-разтърсващо от тази смесица между собствената й чувственост, неистовото желание у Дънкан и отчаяното му усилие да сдържи страстта си.

— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.