Остър, див крясък на орел прониза тишината. После крясъкът се повтори още веднъж, и още веднъж.

Дънкан вдигна глава и откликна с невероятна точност на зова на хищната птица.

Получил уверение, че Дънкан и Амбър имат право да влизат в това злокобно място, орелът описа широк кръг високо над главите им, понесе се по някакъв невидим въздушен поток към далечната страна на дола и скоро се скри от очите им.

— Кой те е научил да отговаряш на въпросите на орлите? — попита тихо Амбър.

— Майката на моята майка.

— Тя е била Посветена.

— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Никой никога не я е наричал така.

— Понякога, на някои места е по-безопасно да нямаш име.

Никой от двама им не проговори повече. Продължиха да следват бълбукащото сребристо поточе, което не след дълго ги изведе до развълнуваното море и до тресавището, чиито треви също се люлееха като вълниста коса, разресвана от вятъра.

За мъжа и жената, застанали на едно малко възвишение над него, звуците на вятъра и блатото бяха като хиляди човешки гласове — шептящи, мърморещи, въздишащи, мълвящи загадъчни слова… Хиляди тихи дихания, които раздвижваха въздуха.

— Сега разбирам защо се нарича Шепнещото блато — тихо каза Дънкан.

— Така е, докато дойдат зимните гъски. После въздухът се изпълва с техните крясъци и блатото шепне само в малките часове на нощта.

— Радвам се, че го виждам такова, каквото е сега — със слънцето, което превръща върховете на тревите в пламтящи свещи. Прилича на църква секунди преди да започне богослужението.

— Да — прошепна Амбър. — Точно така. Тук витае усещане за съдбовност.

Двамата замълчаха, за да се насладят на царящия наоколо покой. След няколко мига обаче Белоножка изпъна шия и подръпна юздата — искаше свобода, за да пасе.

— Дали ще избяга, ако слезем? — попита Дънкан.

— Не. Белоножка е мързелива почти колкото Егберт.

— Тогава да й дадем малко отдих, преди да тръгнем обратно. — Дънкан скочи на земята и вдигна Амбър от седлото. Когато стъпи на крака, тя вдигна ръка и погали с пръсти бузата му и плътната, тъмна коприна на мустаците му. Той извърна глава и целуна ръката й с пламенна нежност, която я остави без дъх.

Амбър вдигна поглед към очите му и веднага разбра, че трябва да се отдръпне. Нямаше нужда да го докосва, за да е сигурна, че той я желае с дива, неистова като крясъка на орела страст.

— Много скоро трябва да тръгваме — промълви тя.

— Да. Но първо…

— Първо какво?

— Първо ще те науча да не се страхуваш от моето желание.

8

— Н-не… не мисля, че това ще е разумно — заекна Амбър.

— Напротив, безценна Амбър. Това ще е най-разумното нещо, което съм правил в живота си.

— Но ние не трябва… не можем…

Бавната милувка на пръстите му по устните й разпръсна и думите, и мислите й. Усещаше желанието му толкова ясно, че се разтрепери.

Но още по-ясно усещаше желязната воля, с която Дънкан сдържаше това желание.

— Дънкан? — промълви объркано тя.

— Няма да те любя — простичко каза той. — Не знам какво съм ти сторил в миналото, та да се боиш толкова от моето желание, но знам, че се боиш от него.

— Не е… това, което си мис… Господи… не бива!

— Успокой се, безценна Амбър. — Палецът му се притисна нежно към устните й, за да я накара да замълчи. — Няма да го сторя. Вярваш ли ми?

Амбър почувства искреността му по-силно и от желанието, което гореше в него.

— Да — прошепна тя. — Вярвам ти.

От гърдите му се изтръгна дълга, прилична на стон въздишка.

— Благодаря ти — каза той. — Преди никой не би поставил под съмнение думата ми. Но сега… сега трябва да доказвам отново своята честност и достойнство.

— Не и на мен. Още щом те докоснах за пръв път, разбрах колко си честен и горд.

Дънкан докосна устните й със своите устни толкова нежно и леко, че това дори не можеше да се нарече целувка.

— Ела — каза тихо той, като й протегна ръка. — Нека повървим. Амбър сплете пръсти с неговите и потръпна, усетила огъня на страстта, която бушуваше в тялото му.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да намерим някое закътано местенце.

— Вятърът не е студен.

— Да, защото още сме с наметала — съгласи се Дънкан. Онова, което остана недоизречено, изпълни Амбър едновременно със смут и трепетно очакване.

Съпроводени от шепота на морето, тревата и вятъра, двамата стигнаха до основата на малко възвишение. Тук преди много години човешката ръка бе заравнила земята във формата на кръг, за да издигне в него пръстен от високи камъни. Макар че строителите отдавна ги нямаше на белия свят, затревеният кръг и камъните си стояха.

— Това място е закътано — каза Амбър. — Освен ако не се боиш от камъните?

Дънкан затвори за миг очи. Инстинктите, които дремеха дълбоко в него и се пробуждаха само за да го предупредят, когато го грозеше някаква опасност, този път не откриха нищо тревожно и отново потънаха в сън.

Амбър, чиято ръка все още беше в тази на Дънкан, го гледаше изумено. От уроците на Касандра тя знаеше, че дори някога над този каменен кръг да е тегнела зла прокоба, вече отдавна я няма.

Дънкан, който нямаше понятие от тези уроци, също го знаеше. Трябва да е просто един непознат рицар. Глупаво е да продължавам да се боя, че е Шотландския чук, врага на Ерик.

— Тук няма от какво да се боя — заяви той след миг.

— Ти си Посветен — каза Амбър.

Дънкан се засмя.

— Не, моя златна вещице. Аз съм просто един воин, който се сражава с всички подръчни средства, включително с главата си.

Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.

— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.

— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.

— Според мен да знаеш е нещо повече от това.

— А според мен е дори по-малко.

Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.

— Ела, мое кехлибарено сладкишче.

— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!

Усмивката му беше като милувка.

— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.

Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.

А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.

Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.

— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.

— Далеч не толкова, колкото аз съм чакал да направя това.

Амбър отвори очи. Дънкан бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на дъха му и виждаше пъстрите пръски в лешниковите му очи. Тя се отдръпна леко назад, за да може да докосне плътните очертания на устните му под мустаците.

— Не — каза Дънкан, — няма от какво да се страхуваш.

— Знам. Исках само да те докосна.

— Наистина ли? Как?

— Така.

Пръстът й обходи нежно ръба на горната му устна. Тръпката на наслада, която прониза тялото му при нейния допир, заедно със сподавената въздишка, която облъхна пръстите й, я накараха да се усмихне доволно.

— Това ти харесва, нали?

Нова нежна милувка по устните запали огън в него, остави го без дъх.

— Да — приглушено отвърна той. — Харесва ми. А на теб?

— Дали ми харесва да те докосвам? Да. Страхувам се, че дори прекалено много ми харесва.

— Между нас няма място за страх.

Сега вместо топлия му дъх до устните й бяха вече неговите устни. Той усети колебанието й.

После усети как тя се отпуска, за да приеме целувката му. Пулсът му се ускори. Тялото му пламна в огън.

Но Дънкан не стори нищо повече от това да притисне съвсем нежно устни до нейните устни. Те се разтвориха много леко само толкова, колкото да му позволят да провре връхчето на езика си, за да ги погали. Но това бе достатъчно да я накара да въздъхне блажено и да ги разтвори още малко за нежната целувка. Той отново обходи внимателно устните й с език.

— Дънкан — прошепна тя. — Ти си…

Езикът му се плъзна отново между устните й.

И думите, и дъхът заседнаха в гърлото й. Нежната милувка по чувствителната вътрешна страна на устните й бе лека като пеперудено крило. Ако не докосваше Дънкан, Амбър навярно щеше да смята, че самият той е нежен като пеперуда.

Но тя го докосваше. И усещаше буйния огън на яростния му копнеж. Знаеше, че този контраст между действията му и невероятната му жажда би трябвало да я плаши.

Вместо това той я опияняваше по-силно и от най-страстната ласка.

— С теб наистина съм в безопасност — прошепна Амбър.

— Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Когато ръцете му я обгърнаха, тя не направи и опит да се отдръпне. Дънкан я вдигна и я намести на коленете си с бавно движение, което бе и милувка, и което й подсказа, че наистина му е приятно да усеща топлината на тялото й в скута си.