— Тогава защо не го изпрати обратно при баща му?

— Егберт си няма никого — каза Амбър. — Ерик го намерил край един коларски път. Баща му бил премазан от едно паднало дърво.

— Явно Ерик има навик да приютява и да се грижи за изпадналите в беда.

— Щом не могат да се грижат сами за себе си, все някой трябва да го прави.

— Ти затова ли се грижеше за мен? — попита Дънкан. — От състрадание и чувство за дълг?

— Не.

Амбър си припомни насладата, която бе изпитала, когато докосна Дънкан за пръв път — наслада тъй силна, че тя стреснато бе отдръпнала ръка. После го беше докоснала пак. И му бе отдала сърцето си.

— С теб беше различно — тихо каза тя. — Харесваше ми да те докосвам.

— Все още ли ти харесва?

Издайническата руменина, плъзнала по лицето й, отговори без думи на въпроса му.

— Това ме радва — каза Дънкан. — Много ме радва. — Той сключи ръце и притисна Амбър още по-плътно към себе си.

Копнежът да я притежава отново изпълни тялото му с огнена възбуда, въпреки че съвестта и разумът му го караха да се отдръпне.

Не биваше да я съблазнява, преди да е получил отговори на мрачните въпроси от своето минало.

В съзнанието му натрапчиво отекваха незнайни клетви.

И все пак… все пак…

Беше му извънредно хубаво да препуска през есенната земя, да усеща по лицето си топлата, жълта слънчева светлина и да държи в обятията си такава кехлибарена фея.

— Слънце… — промълви Амбър. — Какво неочаквано вълшебство. — Тя вдигна ръце и свали вълнената качулка от главата си. Диплите на индиговия плат се спуснаха по раменете й, позволявайки на слънцето да я облее с нежната си, златиста топлина.

— Да — кимна Дънкан. — Истинско вълшебство.

Но нямаше предвид слънчевата светлина, а Амбър.

— В твоите коси — промърмори той — има хиляди нюанси на златиста светлина. Не съм виждал нищо по-красиво.

Дъхът на Амбър секна, по тялото й пробягна лека, приятна тръпка. Копнежът на Дънкан я изпълваше с неописуемо опиянение. Най-голямото й желание бе да се сгуши в силното му тяло като в жива мантия, да се скрие от останалия свят и в това тихо уединение, в което не би могъл да проникне никой друг, да му се отдаде.

Ала не биваше да му се отдава.

И сърце, и тяло, и душа.

— Амбър — прошепна Дънкан.

— Да? — откликна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

— Нищо. Просто ми е приятно да шепна името ти, допрял устни до златните ти коси.

Огромна вълна на удоволствие обля цялото й тяло. Без да мисли, тя вдигна ръка към бузата му. Харесваше леко грапавата кожа, под която се криеха коренчетата на избръснатата му брада. Харесваше силната му ръка, обгърнала талията й. Харесваше топлата му, мускулеста гръд.

Харесваше този мъж, с цялото си сърце.

— Няма друг мъж като теб.

Нямаше представа, че е произнесла мислите си на глас, докато не усети тръпката, разтърсила тялото му.

— Няма жена, която да може да се мери с теб — прошепна той и целуна дланта й.

После се наведе и зарови лице в косите й. Облъхна го нежният аромат на слънчева светлина и борова смола. Тя миришеше на лято и топлина, на шотландски пури и свеж вятър.

Не можеше да се насити на това ухание, което бе само нейно.

Амбър долови забързаното му дишане, почувства насладата му от самото й присъствие до него и за кой ли път й се прииска да не съществува никакво предсказание.

Но то съществуваше.

— Жалко, че топлината ще трае толкова кратко — въздъхна тя.

— Защо? — измърмори полугласно Дънкан, като взе между пръстите си една палава къдрица, спусната се край шията й.

— Ерик беше прав — отвърна Амбър почти уплашено. — Задава се буря. Но това само прави слънчевата светлина още по-ценна.

Дънкан неохотно вдигна глава и погледна към хоризонта на север. Там се бяха скупчили гъсти облаци, задържани засега от вятъра. Небето над главите им обаче беше като сапфирен купол, извисен над ридовете, чиито скалисти върхове бяха закачулени с перлени облаци.

— Няма да се разрази преди залез слънце — каза той. Амбър не отвърна нищо.

— Може би вечерта — добави Дънкан, — но не вярвам.

Той погледна още веднъж през рамо. Зад тях се виждаше един тесен пролом, вдълбан в скалистите възвишения, които се издигаха между Сий Хоум и Стоун Ринг. От този пролом започваше Призрачния дол, наречен така заради светлокорите дървета, с които бяха обрасли, стръмните му склонове и заради зловещия вой на есенните ветрове, които фучаха през него.

Никой не слизаше по хребета, по който Дънкан и Амбър се бяха спуснали току-що. Никой не се виждаше и пред тях — там, където земя и море се срещаха, за да образуват Шепнещото блато. Не се виждаше и пътят, по който щяха да стигнат до него — знаеше го само кехлибареното момиче, което се гушеше в обятията му.

От тази страна на склона нямаше и следа от човешко присъствие. Нямаше нито коларски път, нито дим, който да се издига към небето, нито разорани поля, нито каменни дувари, нито белези от брадва по дърветата. Между стръмните, почти прилепнали един към друг слонове на Призрачния дол, съшити на дъното от малко, поточе, нямаше място нито за ферма, нито за хижа, нито дори за пътеки. Единствените му обитатели бяха древните дървета и вековната тишина.

Земята тук бе дива и девствена, откъсната от непрестанните борби в Спорните земи. Ако на няколко самотни полянки не беше видял изтрити камъни, Дънкан щеше да се закълне, че по тези места никога не е стъпвал човешки крак.

Но някога тук бяха живели хора. Някои ги наричаха друиди. Други — магьосници. Трети изобщо не ги смятаха за хора, а за дяволи или богове.

А четвърти — малцината, които знаеха истината, — наричаха този изчезнал народ „Посветените“.

— Егберт няма да ни последва — каза Амбър, когато усети, че Дънкан отново се извръща назад.

— Откъде си толкова сигурна? Той може да е мързелив, но не е сляп. Оставихме достатъчно следи.

Амбър се поколеба как да му обясни странната смесица от познание и интуиция, които я правеха напълно убедена, че никой няма да наруши уединението им.

— Егберт не може да ни последва — каза тя. — Дори ако не се боеше да го стори, не би могъл да види накъде сме отишли.

— Защо?

— Той не е Посветен — простичко заяви тя.

— Какво общо има това?

— Егберт ще срещне препятствия по пътя си и ще обърне коня си назад, защото ще е сигурен, че никой не може да премине оттам.

Хладна тръпка премина по гръбнака на Дънкан, когато си припомни колко непроходими му се бяха сторили някои места… на пръв поглед.

— Затова те накарах да оставиш коня си — добави Амбър.

— Защото не е Посветен? — сухо попита той.

Амбър се засмя, поклати глава и слънчевата светлина се плъзна като течен кехлибар през косите й.

— Моята Белоножка е свикнала — каза тя. — Водила съм я много пъти по такива места.

— Ти виждаш пътеки — промълви Дънкан.

Това не беше въпрос, но Амбър му отговори, свивайки рамене.

— Аз съм Посветена. — Сетне добави с въздишка: — Но според Касандра не съм много Посветена и никога няма да стана, ако не се вразумя и не престана да скитам по дивите пущинаци.

— Като този тук?

— Да.

Дънкан погледна нежния овал на лицето й и се запита как той, след като никой не го бе учил, беше съумял да съзре не само препятствията, но и пътеката. Не можа обаче да попита, защото Амбър продължаваше да говори:

— Въпреки че не бях много прилежна ученичка, аз усвоих достатъчно от Познанието, за да мога да минавам по няколко от древните пътеки. Призрачният дол е любимото ми място. Никога не съм го показвала на друг. До днес.

Дънкан не само чу но и почувства дълбоко в себе си тихите й слова. Те го разтърсиха тъй, както далечен гръм разтърсва земята.

— Амбър?

Гласът му беше тих, напрегнат, почти прегракнал. Амбър усети чувствения огън, обхванал тялото му. Усети и безименния копнеж, който го обливаше като слънцето, което обливаше деня.

— Какво има? — попита тя, като се обърна към него.

— Защо ме доведе тук?

— За да преброим дивите гъски на Касандра.

Лешниковите му очи се взряха в лицето й.

— Гъски ли?

— Да. Щом дойде есента, те долитат тук от север, носейки зимата със себе си като тъмно знаме.

— Но не е ли още рано за тях?

— Рано е — кимна Амбър.

— Тогава защо идваш да ги търсиш?

— Касандра ме помоли. Руническите плочки са предвещали ранна, тежка зима. Ако гъските са тук, ще разберем дали Касандра ги е хвърлила правилно.

— Какво казват хората от народа? — попита Дънкан.

— Казват, че знаците са объркани.

— Как така?

— Овцете се покриват с дебели руна, а по дърветата все още пеят птички. Слънцето още е топло, а ставите и старите рани вече се обаждат. Свещениците се молят и сънуват сънища, а никой не чува отговор от бог.

— Знаци. Предсказания. Свещеници. Сънища. — Дънкан се намръщи. — От всичко това един воин може само да го заболи глава. Дай ми меч и щит, и аз ще си проправя път, пък каквото ще да става… или да е ставало.

Болката от загубата на паметта му беше вдълбала сурови бръчки от двете страни на устата му. Амбър прокара върха на пръста си по тях, но не съумя да проникне през болката и гнева му.

Натъжена, тя се обърна отново с лице към дивия зелен дол. От двете страни на пътечката растяха самодивски дървета, вкопчени в острите скали като паднали ангели. Малкото плодове, които птиците бяха пропуснали да изядат, блестяха като рубини по краищата на клоните. Из процепите между скалите и по върховете на склоновете се бяха скупчили призрачнобели брези. Голите им клони се извисяваха към есенното небе в мълчалив копнеж по изгубеното лято.

Вдясно пред тях имаше древно светилище от ниски, вече изкривени на една страна побити камъни. Друг, по-голям и по-разрушен каменен пръстен се издигаше върху една необичайно плоска скала на върха на склона.