— Не ме боли.
— Пребледняла си.
Как можеше да му каже, че не стоманената му хватка, а бурята в паметта му й причинява болка? Мислите се блъскаха в главата й като птици, уловени в мрежа.
Сега имаше твърде много рицари. Ако опасенията ми са верни, ще го убият пред собствените ми очи.
Дънкан поднесе за миг ръката й към устните си и мустаците му погалиха пръстите и, тя усети удоволствие, което я накара да потрепери.
Ужасът внезапно се бе върнал на лицето й. Нямаше представа че желае този скъпоценен мъж. Нямаше представа и че се е превърнал в копнеж още в мига, в които го видя така, сякаш при допира му до кожата си бе престанала да забеляза всичко и се почувства глупаво.
Четвъртият рицар държеше меч между краката му. Ако не беше видяла това никога нямаше да повярва.
— Той е странстваш рицар богомолец, но има желание, да се сражава на ваша страна.
— Да?
— Как се казваш?
— Саймън.
— Имам двама воини с това име.
Той кимна. Името му не се срещаше рядко.
— При кой господар си служил? — попита Ерик.
— При Робърт.
— Има много Робъртовци.
Ерик се обърна към Алфред. Рицарят имаше глуповато лице, но беше добър боец.
— Отиди да вземеш онзи негов страховит меч — от Доналд и Малкълм, — преди да са разбрали какво става. — След това се обърна отново към Саймън.
— Впечатляващо — отбеляза той. — Воювал ли си?
— Къде? В Свещените земи.
Той кимна. Не беше изненадан.
Ерик се усмихна.
— А викингската?
— Все му е едно.
— Е, тук имаме много разбойници.
— Вече са с трима по-малко.
Кестенявите вежди на Ерик се извиха полуразвеселено-полуизненадано.
— Кога? — попита той.
— Преди два дни.
— Къде?
— Близо до едно ударено от гръм дърво и до един поток, който извира от разцепена планинска скала — отвърна Саймън.
— Това е по границата на земята на лорд Робърт — каза Ерик. Саймън сви рамене.
— На мен ми се стори като ничия земя.
— Това ще се промени.
Ерик огледа мълчаливо рицаря — старите му, дълго носени, но добре изработени дрехи и оръжия и превъзходния му жребец.
— Имаш ли доспехи? — попита той.
— Да. В оръжейницата на твоята крепост. — Саймън се усмихна лекичко. — Заради нея останах.
— Заради оръжейницата? Как така?
— Исках да узная нещо повече за благородника, който строи крепостен ров, гарнизон и оръжейница, преди да е построил жилище за самия себе си.
— Говорът ти ми подсказва, че си бил по земите на норманците — каза след известно мълчание Ерик.
— Трудно е човек да не е бил там. Те владеят доста много земи.
Ерик се намръщи.
— Прекалено много. Защо си тръгна оттам?
— На континента е твърде спокойно. Един рицар без земя като мен няма какво друго да прави, освен да лъска меча си и да мечтае за по-добри времена.
Ерик се засмя, обърна се към Алфред и кимна в знак, че Саймън е одобрен.
— А къде е другият? — попита той.
— Викингът тръгна по следите на едни разбойници — отговори Алфред.
— Викинг ли?
— Прилича на такъв, макар че говори на нашия език. Бял е като призрак. Казва се Свен. Освен това се бие като призрак. Никога не съм виждат човек, който да отбягва толкова ловко ударите — освен вас, може би.
— Не ме е грижа, даже да е призрак — каза Ерик, — стига само да преследва разбойници, а не моите васали.
Алфред се засмя и кимна към Дънкан.
— Виждам, че не само аз съм имал успешен улов.
В отговор Ерик погледна първо Дънкан, после Амбър. Не каза нищо, но Амбър го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че каквото и да стане, не бива да спори.
— Той е необикновен човек — спокойно заяви Ерик. — Преди близо две седмици го намерих при Каменния пръстен.
Сред рицарите се понесе шепот, последван от трескаво раздвижване — бяха побързали да се прекръстят.
— Беше полумъртъв — продължи Ерик. — Отнесох го при Амбър. Тя го излекува, но не напълно. Той не си спомня нищо отпреди да дойде в Спорните земи. — Той замълча за миг, сетне добави:
— Дори собственото си име.
Саймън изгледа с присвити очи първо Ерик, после Дънкан, и накрая Амбър. На фона на сивата мъгла и облаците тя сияеше като лъч слънчева светлина.
— Трябваше обаче да го наричаме все някак — продължи Ерик. — Амбър видя белезите от битки по тялото му и усети сенките, забулващи съзнанието му, затова го кръсти „тъмен воин“ — Дънкан.
Саймън трепна и тялото му едва доловимо се изопна като пред битка или пред полет.
Никой не забеляза това, освен Дънкан, който непрекъснато следеше светлокосия, тъмноок непознат с крайчеца на окото си. Но Саймън гледаше не него, а Амбър.
— Разбираш ли от билки и отвари? — попита я той. Въпросът беше любезен, тонът му — мек. Ала тъмната нощ на очите му не бе нито едното, нито другото.
— Не — отговори Амбър.
— Тогава защо са го донесли при теб? Няма ли в Спорните земи някоя изкусна лечителка, която да цери болните?
— Дънкан носи кехлибарен талисман — каза тя. — А всичко, що е кехлибар, е мое.
Саймън я погледна объркано. Дънкан също.
— Мислех, че ти си ми сложила този талисман, докато съм бил в несвяст — каза той, сбърчил вежди.
— Не съм — каза Амбър. — Защо мислиш така?
Дънкан поклати объркано глава.
— Не знам.
Без да се поколебае, Амбър вдигна ръка към бузата му.
— Опитай се да си припомниш кога за пръв път си видял медальона — прошепна тя.
Дънкан застина напълно неподвижно. В паметта му се завъртяха откъслечни спомени, но те бяха безформени и безплътни като жълти листа, откъснати от бурния есенен вятър.
Загрижени друидски очи. Златист блясък на кехлибар. Лека целувка по бузата. Бог да е с теб.
— Бях толкова сигурен, че ти си ми я дала… — Думите на Дънкан преминаха в приглушена ругатня. Юмрукът му се стовари върху лъка на седлото толкова силно, че конят му се стресна. — По-добре да бях загубил паметта си напълно, вместо да ме измъчват тези проклети сенки! — яростно изръмжа той.
Амбър отдръпна рязко ръка от него. Гневът му беше като нажежено желязо, което заплашваше да я обгори жестоко, ако продължеше да го докосва.
Ерик я погледна въпросително.
— Какво има?
Тя само поклати глава.
— Амбър? — настоя Дънкан.
— Талисмана ти е дала жена — тъжно каза Амбър. — Жена със зелени друидски очи.
Думата се понесе сред рицарите като вятър над блатата. Друидски.
— Той е бил омагьосан! — възкликна уплашено Алфред и се прекръсти.
Амбър понечи да отрече, но Ерик я изпревари.
— Да, напълно е възможно — невъзмутимо заяви той. — Това би обяснило много неща. Но Амбър е сигурна, че дори в миналото си да е бил под властта на някаква магия, в момента вече е освободен от нея. Нали, Амбър?
— Да — побърза да се съгласи тя. — Той не е оръдие на дявола — иначе нямаше да може да носи кехлибарен талисман.
— Покажи им го — нареди Ерик на Дънкан.
Без да каже и дума, Дънкан разгърди ризата си и извади кехлибарения медальон.
— На едната страна във формата на кръст е изписана рицарска молитва за закрила — каза Ерик. — Погледни я, Алфред. Така ще се увериш, че Дънкан почита бог, а не сатаната.
Алфред приближи коня си, за да огледа медальона, висящ от огромния юмрук на Дънкан. Издълбаните букви на молитвата наистина образуваха двойно пресечен кръст. Рицарят мъчително засрича първите думи.
— Така е, господарю. Това е обичайна молитва.
— Руните от другата страна също са молитва за закрила — каза Амбър.
Алфред сви рамене.
— В църквата не са ме учили да чета руни, момиче. Но аз те познавам. Щом казваш, че в тези руни не се крие зло, аз ти вярвам.
— Точно така — каза Ерик. — Тогава поздравете Дънкан като свой равен. Не се бойте от него заради онова, което е преживял. Бъдещето е важно, а това бъдеще е в моите ръце.
Той мълчаливо огледа рицарите един по един. Всички освен Саймън кимнаха в знак, че приемат Дънкан така, както бе сторил самият Ерик. Саймън само сви рамене с безразличие.
От гърдите на Амбър се отрони дълга, беззвучна въздишка. Знаеше, че слухът за непознатия мъж, оставен на грижите й, бързо е обходил цялата околност. Но Ерик бе поел голям риск, като съобщи толкова дръзко на своите рицари за странната безпаметнот на Дънкан. Това лесно можеше да ги накара да се настроят срещу Дънкан и да го обявят за обладан от тъмни сили.
Сякаш доловил мислите й, Ерик й намигна, за да й напомни колко точно умее да предвижда реакциите на хората.
— Да видим с какво разполагаме като бойна мощ — каза после той — Алфред, успя ли да изпиташ сам уменията на Саймън?
— Не, господарю.
Ерик се обърна към Дънкан.
— Искаш ли да държиш отново меч в ръката си?
— Не — възкликна в същия миг Амбър. — Все още не си се излекувал напъл…
— Няма значение — прекъсна я Ерик. — Това няма да бъде истински бой, а само упражнение.
— Но…
— Аз и моите рицари трябва да познаваме възможностите на хората, които ще се сражават редом с нас — пресече той опита й да се възпротиви.
Амбър погледна топазените му очи и разбра, че е безсмислено да спори. И въпреки това направи едно последно усилие.
— Дънкан няма меч.
С лекота, която издаваше и ловкост, и сила, Ерик извади собствения си меч и го подаде на Дънкан.
— Вземи моя — каза той. Това не беше молба.
— За мен е чест — отвърна Дънкан.
В мига, в който хвана меча, той се преобрази. Сякаш нечия ръка бе отмахнала невидимото було, което до този момент бе скривало война, дебнещ под скъпите му дрехи. Когато ръката му развъртя оръжието, за да изпита тежестта и обхвата му, острието проблесна и разсече въздуха със злокобно свистене.
Ерик, който го наблюдаваше, едва не се засмя от задоволство. Амбър се беше оказала права. Дънкан наистина бе воин, и то изключителен воин.
"Недокоснатата" отзывы
Отзывы читателей о книге "Недокоснатата". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Недокоснатата" друзьям в соцсетях.