Дънкан я стрелна със святкащите си лешникови очи, но бързо осъзна, че тя е права. Беше в лошо настроение още от сутринта, когато се бе събудил от напрегнатия си сън, пълен с тъмни сенки и чувствени видения.

— Извинявай — каза той. — Да загубиш паметта си само по себе си е достатъчно лошо. А това, че миналото ми застава на пътя на моето настояще и бъдеще, е вече ужасно. Не мога да понасям тази мисъл с усмивка.

— Тук имаш бъдеще, стига да го искаш.

— Бъдеще на земеделец или валет?

Амбър кимна.

— Много щедро от твоя страна — каза Дънкан.

— Не от моя. От страна на Ерик. Той е господар на Стоун Ринг.

Дънкан се намръщи. Още не беше виждат младия лорд, но се съмняваше, че ще се харесат. Привързаността на Амбър към Ерик никак не му се нравеше.

Грижите, които полагаше за нея Ерик го изпълваха с неприязън, но не можеше да стори нищо срещу това. Нито можеше да проумее защо се чувства така.

Трябва да сме били любовници. Или поне да сме искали да бъдем.

Той мълчеше и чакаше отклик на тази мисъл, опипвайки паметта си така, както езикът опипва болен зъб. Предпазливо. Неспирно.

Но не се случи нищо. Абсолютно нищо.

Никакво усещане, което да му подскаже дали това е вярно или невярно, правилно или погрешно — така, както се бе случило, щом забеляза липсата на меч до бедрото си или когато почувства с непоколебима увереност, че никога не е желал тъй силно друга жена.

— Дънкан? — меко промълви Амбър.

Дънкан се сепна и се откъсна от мислите си.

— Не мисля, че бих бил щастлив като земевделец или валет — каза бавно той.

— Тогава какво искаш?

— Това, което съм загубил — каквото и да е то.

— Тъмен воине… — прошепна тя. — Трябва да се освободиш от миналото си.

— Това би било равносилно на смърт.

Амбър се извърна тъжно настрана и закачули сокола. Птицата понесе това спокойно. Беше доволна, че са я пуснали да лети и да опита вкуса на кръв.

— Дори най-свирепият сокол приема качулката без протести — отбеляза Амбър.

— Защото знае, че рано или късно отново ще бъде свалена — отвърна Дънкан.

Тя се обърна и се отправи към птичарника, сгушен до една от стените на къщата. Валетът Егберт — по-скоро момче, отколкото мъж — се изправи бавно на крака, протегна се и й отвори вратата. Когато прибра сокола вътре, Амбър затвори вратата зад гърба си и даде знак на червенокосия младеж, че може да продължи да брои облаците по небето.

Веднага щом се увери, че двамата с Дънкан са далеч от очите на валета, тя се обърна към него и сложи ръка върху неговата.

— Ако не можеш да имаш миналото — попита тихо тя, — какво друто би искал най-много?

Отговорът дойде незабавно.

— Теб.

Амбър застина неподвижно. Радост и страх сграбчиха душата й, разтърсиха тялото й.

— Но това няма да стане — продължи с равен глас Дънкан. — Не мога да се обвържа с жена, след като не знам дали вече не съм обвързан с друга.

— Не мисля, че си обвързан с друга жена.

— Аз също. Но самият аз съм рожба на извънбрачна връзка — заяви той. — Затова няма да оставя нито незаконен син, когото да обрека на просия, нито незаконна дъщеря, която да стане наложница на някой благородник.

— Дънкан — прошепна Амбър, — откъде знаеш?

— Какво?

— Че си извънбрачно дете. Че някой от родителите ти е извършил изневяра.

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. Той разтърси рязко глава, сякаш някой го беше ударил, и изпъшка:

— Не знам. Не знам!

Но знаеше. Само за един миг, но бе знаел. Амбър бе почувствала това със същата яснота, с която чувстваше топлината на тялото му.

За един миг сенките бяха загубили част от силата си. Няколко ярки звезди бяха пробляснали в черната нощ, която забулваше миналото на Дънкан.

— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.

— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.

Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.

Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.

— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.

— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.

— Тогава защо по клепките ти има сълзи? — попита той.

— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.

Дънкан си пое рязко дъх.

— Защо? Какво лошо може да има в това?

— Може да се окаже, че си женен.

— Не ми се вярва. Щях да го почувствам, както почувствах липсата на меча си.

— Ами ако си дал клетва за вярност на някой нормански лорд? — попита Амбър, опитвайки се да потуши страстта в очите му.

— Какво от това? Между саксонци и норманци цари мир.

— Това може да се промени.

— И небето може някой ден да се стовари върху ни.

— Но какво ще стане, ако се окажеш враг на лорд Робърт? Или на сър Ерик?

— Щеше ли Ерик да доведе при теб свой враг? — попита вместо отговор той.

Амбър понечи да каже нещо, но Дънкан я изпревари.

— Ами ако съм просто един завърнал се от Светите земи рицар, търсещ господар, на когото да служи вярно?

Думите му пронизаха съзнанието на Амбър като нежна мълния, прогониха — макар и само за миг — мрака в нея. На устните й трепна нерешителна усмивка.

— Бил ли си се със сарацините?

— Аз… да! — Усмивката му проблясна изпод тъмната коприна на мустаците — през паметта му бе преминал кратък спомен. — Бих се с тях на едно място, наречено… Проклятие, отново изчезна!

— Ще се върне.

— Но знам, че съм се бил с тях — каза Дънкан. — Така, както знам, че искам това.

Той наведе глава, докато устните му докоснаха едва едва нейните. Амбър понечи да се отдръпне, но пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ръката му се плъзна около талията й.

— Една едничка целувка. Това е всичко, което искам. Една целувка за мъжа, когото ти измъкна от мрака.

Амбър се вцепени, ала бе неспособна да се съпротивлява срещу изкушението на неговата и на собствената си страст.

— Не бива — каза тя.

— Да — промърмори Дънкан с усмивка.

— Опасно е.

— И невероятно хубаво.

Амбър се опита да се възпротиви, но не успя. Защото наистина се чувстваше невероятно хубаво в прегръдките на своя тъмен воин.

— Разтвори устни — прошепна Дънкан, опрял устни до нейните. — Позволи ми да вкуся от твоя нектар, както пчелата вкусва цвета на теменужката.

— Дънкан…

— Да. Точно така.

Този път живата топлина на езика, който се плъзна в устата й, не я шокира. Това, което я изуми, бе сдържаността на Дънкан. Защото съвсем ясно усещаше бурното море на страстта, което се блъскаше в бреговете на волята му.

Цялото му тяло беше изопнато, пламтящо. Цялото му тяло тръпнеше от желание. И в същото време целувката му бе просто като топъл дъх, една нежна ласка, която я обливаше и се отдръпваше като трепкащ пламък. Без да съзнава, Амбър нададе тихичко възклицание и разтвори устни още по-широко, за да подири повече от онова, което й даваше Дънкан. Ръцете му, загрубели в битките, се плъзнаха нежно по тялото й, примамвайки я все по-близо и по-блпзо до огъня, който гореше в слабините му.

— Дънкан — прошепна тя.

— Да?

— Имаш вкус на слънчева светлина и буря едновременно.

Дънкан усети как дъхът му секва, а пулсът му се ускорява.

— А ти имаш вкус на билков мед — каза той. — Иска ми се да опия всяка сладка капчица от него.

— На мен също ми се иска да го сториш — призна Амбър.

Дъхът излетя от гърдите му със стон. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не бяха тъй нежни, този път търсеха по-голяма близост. Ръцете му я притиснаха към тялото му толкова силно, че да усети всяка частица от огромната му мощ. Силните му длани залюляха хълбоците й в ритъм, древен като желанието и съвсем нов за Амбър — нов като зора.

Много време мина, преди Дънкан да вдигне глава и да си по-поеме дълбоко, запъхтяно дъх.

— Тялото ми те познава — каза той с дрезгав глас. — Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Амбър потръпна. В нея се плискаха два потока на могъща страст — неговата и нейната, — бяха се слели в една пълноводна река. А тя стоеше на ронещия се бряг, застрашена всеки миг да падне в буйните води.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела? — попита Дънкан.

Амбър понечи да каже нещо, но ръката на Дънкан се плъзна рърху гръдта й и всичките й мисли излетяха от главата.

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти? — продължи той.

В отговор от гърдите й се изтръгна само един стон на желание.

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?

— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.

— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?

— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.

— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.

— Но…

Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.