— За теб е — каза тя.

Дънкан сведе поглед към златистите очи, които бяха вперени в него с нескрито желание да му помогнат.

— Твърде добра си с един мъж без име, без минало и без бъдеще — каза замислено той.

— Вече неведнъж и дваж говорихме за това, и все напразно. Освен ако… не си си спомнил нещо повече?

— Не, поне не това, което имаш предвид. Никакви имена. Никакви лица. Никакви събития. Никакви клетви. И все пак чувствам… чувствам, че ме очаква нещо едновременно велико и опасно, нещо, което е току пред мен, но постоянно ми убягва.

Амбър отново положи изящната си длан върху юмрука му. Но и този път не долови от миналото му да изникват спомени, не почувства сгъстяване на сенките, които се въртяха, избледняваха и се възраждаха с шеметна скорост, предизвикателни и натрапчиви. Всичко беше както преди.

Особено чувственият копнеж по нея, който пронизваше цялото му същество тъй дълбоко, както сенките от изгубената му памет.

Усещането за желанието, което изпитваше към нея, разпали в тялото й странна топлина. Имаше чувството, че дълбоко у нея тлее невидим огън, очакващ искрата на това желание, за да се разгори с буен пламък.

Каза си, че трябва да отмести ръка и никога повече да не се доближава до Дънкан, но ръката и остана неподвижна, допряна до неговата. Този допир й носеше някаква нежна, сладостна омая. И щастие, което би трябвало да я ужасява, но вместо това я примамваше все по-силно.

— Животът е едновременно велик и опасен — каза тя с тих глас.

— Нима? Не помня.

Едва сдържаните му чувства шибнаха Амбър като камшик — кипяща смесица от отчаяние, гняв и нетърпение.

С усилие на волята, което й причини истинска болка, тя овладя порива да вплете пръсти в косата му и да го притисне в прегръдките си, докато насладата от ласките й не надмогне всички други чувства. Не можеше обаче да си забрани да го докосва лекичко.

Съвсем лекичко.

Само да прокара върха на пръста си по сбраната в юмрука му сила.

— Толко зле ли се чувстваш тук? — прошепна тъжно тя.

Дънкан погледна сведената й глава и осъзна, че тя не е сторила нищо, с което да си заслужи гнева му, че тъкмо обратно — заслужава единствено благодарност. Юмрукът му бавно се разтвори. Ръката му също толкова бавно улови дясната й ръка. При допира тялото й потръпна едва доловимо.

— Не се страхувай, златна фейо. Няма да ти сторя зло.

— Знам.

Очите й отразяваха увереността, прозвучала в гласа й. Дънкан бе твърде доволен от доверието й в него, за да се сети да попита откъде е толкова сигурна. Вместо това поднесе ръката й към устните си.

Дъхът излетя от устните й със звук, който накара сърцето му да забие трескаво. Намерението му бе просто да целуне ръката й, но реакцията й беше неустоимо изкушение. Той обърна ръката й и я обгърна в дланта си, а устните му намериха пулса на китката й и го обходиха бавно.

Когато устните му се разтвориха и върхът на езика му се плъзна по тъничката синя вена, сърцето на Амбър запулсира под нежната му ласка. Желание разтърси тялото на Дънкан като гръм от невидима буря.

Но допирът му остана все така нежен. Прекрасно си спомняше как тя се бе отдръпнала при опита му за по-дръзка любовна игра.

— Дънкан — прошепна Амбър, — аз…

Гласът й заглъхна, прекъснат от чувственото потръпване на тялото й. Докосването до Дънкан, независимо от обстоятелствата, й доставяше невероятно, почти болезнено удоволствие. Да знае цялата мощ на страстта му по нея, и в същото време да бъде целувана толкова внимателно… Имаше чувството, че е обгърната от нежен, но всепоглъщащ огън.

Дънкан вдигна глава и се взря в премрежените златисти очи на момичето, което също като миналото му бе пълна тайна за него.

— Ти откликваш на ласките ми както соколът откликва на зова на своя господар — каза той с дълбок глас. — Гориш за мен и аз горя за теб. Били ли сме любовници в дните, които не помня?

Амбър възкликна тихичко, отдръпна ръката си и му обърна гръб.

— Никога не съм била твоя любовница — промълви тя едва чуто.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е вярно.

— По дяволите — изръмжа Дънкан. — Не мога да повярвам! Между нас има твърде силно привличане. Ти знаеш нещо за моето минало, което не ми казваш.

Тя поклати глава.

— Не ти вярвам — повтори той.

Амбър се обърна към него толкова рязко, че дрехите й се развяха.

— Както искаш — ядосано каза тя. — Преди да дойдеш в Спорните земи, ти си бил принц.

Дънкан остана толкова шокиран, че не можа да каже нищо.

— Бил си земевладелец — продължи Амбър.

— Какво искаш да…

— Бил си предател — безмилостно го прекъсна тя.

Слисан, Дънкан впери безмълвно поглед в нея.

— Бил си герой — не спираше Амбър. — Бил си рицар. Или валет. Или свещеник. Или лорд. Или…

— Достатъчно — прекъсна я гневно той.

— Е?

— Какво е?

— Кое от тези неща е вярно.

— Едно от тях може да си бил?

Амбър сви очи язвително и отвърна на Дънкан.

— Какво друго освен мазоли. Нито толкова дебела глава — въпреки, че от известно време насам те гледам дали наистина е така — каза през смях.

Въпреки че му беше сърдита тя също се усмихна.

Той изохка.

— Мога да кажа много неща, но не мога да кажа кой съм. Противното е, че единствено което искам да знам никой друг не може да знае освен теб.

Минаха няколко мига, без да проронят дума.

Тя се опита да се пребори с копнежа си, да прекърши волята си и жаждата си за него.

Погали лекичко гладко избръснатата буза на Дънкан.

Тя почувства тежката загуба, която не може да се види у него както тътенът от далечен гръм да се опише.

— Ти си мой — прошепна с болка Амбър. — Мой тъмен воине. — Погледна го с присвити, святкащи очи — опита да откриеш самия себе си ти носи само нови рани — каза тя. — Опитай се да привикнеш към живота, които имаш за момента.

— Как бих могъл? — възкликна дрезгаво Дънкан. — Ами живота, който съм оставил зад гърба си? Ами ако имам господар и трябва да изпълня клетвата си към него? Ами ако имам господар и земя.

Амбър усети тъмен кипеж. Съпруга и наследници които предизвикаха отклик у него.

Подкосиха й се краката. Мисълта, че Дънкан може да е обвързан чрез свещена клетва с друга жена, я прободе като остър нож. Не бе съзнавала силата на този копнеж това би могло да помете неизразимата увереност, в която се криеха всичките спомени на Дънкан. Дано паметта му да не се върне. Колкото повече си мисля повече се боя да си спомни.

Враг, не приятел.

Любим.

Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки. И трябва да остане обгърнат в мрачни сенки.

Или да умре.

Тази мисъл бе по-непоносима дори от мисълта за живия Дънкан, обвързан с друга жена.



Соколът размаха криле и веднага се стрелна към примамката, която Дънкан въртеше с плавни, мощни движения на ръката.

— Браво — възкликна Амбър, като плесна възбудено с ръце. — Сигурно навремето често си ловувал със соколи.

Въжето, на което бе окачена примамката, трепна лекичко, сетне поднови плавното си въртене.

Амбър тутакси съжали за думите си. През последните пет дни всячески бе отбягвала да говори за миналото на Дънкан. А паметта му още не се беше върнала, въпреки че днес бе вече деветият ден от пробуждането му.

След този единствен бърз поглед към Амбър Дънкан се съсредоточи изцяло върху примамката, зовяща хищната птица да се спусне от осеяните с облаци небеса. Малкият сокол внезапно се стрелна надолу, удари безпощадно примамката и кацна на земята до нея, за да се нахрани, разпервайки отбранително криле върху своята плячка.

Амбър побърза да призове птицата с къс истинско месо и с няколко пронизителни изсвирвания. Соколът изкрещя недоволно, но накрая се предаде и кацна на китката й.

— Не се мръщи, малка красавице — промърмори Амбър, като преметна каишките през ръкавицата си. — Ти се справи много добре.

— Толкова добре, че да заслужи един истински лов? — попита Дънкан.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш жаден за лов — досущ като сокол.

— Наистина съм жаден за лов. Не съм свикнал да стоя затворен вкъщи единствено в компанията на една предпазлива девойка и на собствените си мисли… или на липсата на такива — добави той с ирония.

Амбър трепна.

Дънкан не проявяваше никакъв интерес към предписания от нея режим на почивка, хранене и отново почивка. Заваляха ли студените дъждове, не й бе трудно да го задържа в къщата, въпреки че и тогава той обикаляше неспирно напред назад като вълк в клетка. Ала днес, когато слънцето бе прогонило сребристите мъгли и къпеше земята в ярките си лъчи, това се беше оказало невъзможно.

— Страхувах се — каза тя.

— От какво? Не съм от лед, та да се стопя от слънцето.

— Страх ме беше от врагове.

— Кои са те? — наостри уши той.

— Спорните земи са… спорни. Обезземлени рицари, амбициозни извънбрачни деца, втори и трети синове, разбойници. Всички те бродят наоколо в търсене на плячка.

— Въпреки това отиде да ми донесеш дрехи от Стоун Ринг сама.

Амбър сви рамене.

— Не се боя за себе си. Мен никой не би ме докоснал.

Дънкан я изгледа скептично.

— Истина е — каза тя. — В Спорните земи се знае, че Ерик ще обеси всеки, който ме докосне.

— Аз те докоснах.

— Освен това ти непрекъснато се оплакваше, задето трябва да се увиваш в чаршафи като сарацините… — отбягна темата Амбър.

Дънкан изръмжа нещо на езика, който бе научил в Светите земи.

— Какво означава това? — полюбопитства тя.

— Не би искала да знаеш.

— О! — Амбър въздъхна. — Както и да е. Исках да съм сигурна, че си се излекувал напълно, преди да те пусна навън.

— Напълно? — саркастично попита той.

Тя не му остана длъжна.

— Почти. Ако трябваше да чакам и нравът ти да се подобри, щеше да излезеш оттук чак когато поема към оня свят.