Елизабет Лоуел - Недокоснатата

„При теб ще дойде той, обгърнат в мрачни сенки“.

Амбър се взря в голия, бездиханен мъж, който сър Ерик бе проснал в нозете й и мрачното предсказание отекна в съзнанието й.

Пламъците на свещите трепкаха и се огъваха като живи от повеите на студения есенен вятър, който нахлуваше през отворената врата на къщата. Светлини и сенки се гонеха по тялото на непознатия и подчертаваха силата, сбрана в раменете и гърба му. В почти черната му коса блестяха кристалчета от лапавицата навън. По кожата му искряха ледени капчици дъжд.

Сякаш почувствала в собственото си тяло студа, сковал неговото, Амбър потръпна и безмълвно вдигна поглед към Ерик. Големите й златисти очи бяха пълни с въпроси, за които тя нямаше думи.

А и да имаше, Ерик нямаше отговори. Разполагаше само с безжизненото тяло на един непознат, на което се бе натъкнал в древното светилище.

— Познаваш ли го? — попита рязко той.

— Не.

— Мисля, че грешиш. Той носи твоя знак.

С тези думи Ерик преобърна тялото на мъжа и водните капчици, заедно със светлината на свещите, се плъзнаха по мускулестия му торс. Но това, което изтръгна от гърдите на Амбър сподавено възклицание, не бе голата му мъжка мощ, а нещо друго.

Върху тъмните косъмчета на гърдите му сияеше къс кехлибар.

Като внимаваше да не докосва непознатия, Амбър коленичи до него и доближи една свещ до гръдта му, за да разгледа по-добре талисмана. Върху камъка бяха гравирани изящни древни руни. Те повеляваха носителят му да бъде закрилян от друидите.

— Обърни камъка — тихо каза тя.

Ерик се подчини. На гърба на талисмана имаше латински надписи във формата на кръст, славещи бог и молещи го да закриля притежателя на камъка — обичаен християнски амулет, каквито носеха рицарите, тръгнали да се бият със сарацините за освобождението на Светите земи.

Амбър въздъхна с облекчение. Явно непознатият не беше магьосник, пратен в Спорните земи да върши злини. Сега вече можеше да погледне на него като на човек, а не като на предмет, донесен й, за да отсъди дали вещае добро или зло.

Където и да го погледнеше обаче, неизменно откриваше едно: изумителна, невероятна сила. Единственият намек за нежност у този мъж бяха гъстите, леко извити мигли и ясните очертания на устните му.

Беше красив, ала красотата му бе воинска — красотата на буря, не на цвете. Скорошни рани, синини и драскотини се смесваха с белези от други, отдавна отминали битки. Но всички те не затъмняваха ореола му на мъжественост и мощ, тъкмо обратно — правеха го още по-ярък.

Като изключим талисмана, мъжът нямаше нищо, дори дрехи, но при все това Амбър не се съмняваше, че е знатен и почитан човек.

— Къде го намери? — попита тя.

— При Каменния пръстен.

Амбър рязко вдигна глава.

— Какво? — възкликна тя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Чу какво ти казах.

Амбър нетърпеливо зачака да узнае още. Ерик обаче остана безмълвен, вперил нетрепващия си вълчи поглед в нея.

— Не ме карай да изтръгвам думите от устата ти като пера на пиле — раздразнено каза Амбър. — Говори!

Развеселена усмивка смекчи суровите черти на Ерик. Той прекрачи безчувственото тяло на непознатия и затвори вратата, преграждайки пътя на бръснещия есенен вятър.

— Имаш ли малко греяно вино за своя стар приятел? — попита меко той. — И някаква завивка за този тук, който и да е той. Приятел или враг, не можем да го държим гол на този студ.

— Да, господарю. И най-дребното ти желание е заповед за мен.

Сухата нотка в тона на Амбър не можеше да скрие обичта й към този мъж. Сър Ерик беше син и наследник на един от великите шотландски барони, но тя винаги се бе чувствала много приятно и свободно в неговата компания, въпреки че нямаше знатно потекло и беше сиротна като дивия есенен вятър.

Ерик свали от плещите си скъпото наметало с индиговия цвят на здрача и зави непознатия с дебелата, топла вълнена дреха. Наметалото обаче едва стигна да покрие тялото му.

— Едричък е — отбеляза разсеяно той.

— Да, по-едър дори от теб — отвърна Амбър от дъното на стаята. — Рицарят, който го е повалил, трябва да е бил велик воин.

Ерик присви очи, когато я видя да бърза към него, понесла на ръце дебелата завивка от кожи, която обикновено топлеше собствената й постеля.

— Ако се съди по белезите му, повалил го е не воин, а гръм — каза той.

Дългата, надиплена нощница се оплете в глезените на Амбър и я препъна. Тя политна напред, но миг преди да падне върху непознатия, Ерик я хвана и я задържа на крака. После бързо отдръпна ръце от нея.

— Прощавай — припряно промълви той.

Беше я докоснал само за част от секундата, но веднага долови смущението й.

— Няма за какво — отговори Амбър. — По-добре твоята плът, отколкото плътта на този непознат.

Въпреки уверенията й, Ерик не отделяше очи от нея. Искаше да бъде напълно сигурен, че е искрена и че смущението й е било наистина мимолетно.

— Не мога да си обясня защо твоят допир не ми причинява болка — добави кисело тя. — Бог е свидетел, че сърцето ти не е толкова чисто, колкото би трябвало.

Усмивката, която сгърчи устните на Ерик, отлетя бързо като смута, обзел за миг Амбър.

— За теб, Амбър Недокосваната — каза той, — сърцето ми е чисто като още ненавалял сняг.

Тя се засмя тихичко.

— Може би това е наследство от уроците, които Касандра ни преподаваше като деца.

— Да. Може би — усмихна се някак тъжно Ерик. Сетне се приведе и загърна неподвижното тяло на непознатия с кожата.

Амбър припряно наметна една пелерина на раменете си и разбърка огъня, запален в средата на стаята. Скоро веселите пламъци заподскачаха, затоплиха помещението и обляха като слънчева светлина дългите й златни плитки.

— А къде са другарите му? — попита тя, като свали едно гърненце от триножника над огъня.

— Пръснали са се във всички посоки, конете им също. — Този път усмивката на Ерик беше жестока. — Древният Каменен пръстен не обича норманците.

— Кога е станало това?

— Не знам. Следите бяха дълбоки, но почти заличени от дъжда. А от дъба, ударен от гръм, бяха останали само черният ствол и шепа угаснали въглени.

— Пренеси го по-близо до огъня — каза Амбър. — Сигурно е ужасно премръзнал.

Ерик вдигна едрия мъж с неподозирана лекота. Танцуващата светлина на пламъците озари златистата му коса и брада.

Косата на непознатия обаче си оставаше черна като нощ. Лицето му бе гладко избръснато, като се изключат мустаците, които имаха същия тъмен цвят.

— Диша ли? — попита Амбър.

— Да.

— А сърцето му…

— Бие като сърце на боен жребец — довърши вместо нея Ерик.

Амбър въздъхна с облекчение. Странно защо изпитваше такава загриженост за съдбата на един непознат. Но я изпитваше.

— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.

— Не.

— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.

— И много по-лоша гадателка.

Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.

Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.

Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.

Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.

Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.

— Какво виждаш? — попита Ерик.

— Нищо.

Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.

— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…

— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…

Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.

— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.

Амбър сви рамене.

Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.

— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.

— Ти видя мястото, където го намерих.

— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.

— Той също.

Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.

И в хиляди мрачни сенки.

— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?

— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.

Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.

Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.

Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.