— А сега ще ми се закълнеш ли, че ти самият винаги ще ми вярваш?

Тя го погледна изпитателно. После го притегли бавно към себе си и прошепна в ухото му:

— Джъстин, казах ли ти за второто писмо?

Той се дръпна и я загледа изненадано.

— Ах, ти, палавнице! Така ме изплаши. Кажи ми честно, Арабела. Нали няма второ писмо?

— Не — отвърна тя и се разсмя. Рамото я болеше, но смехът я караше да се чувства по-добре.

Джъстин я целуна по носа.

— Нали когато не си крещим един на друг, можем от време на време да се смеем заедно?

— Ще ми е много приятно — отвърна тя. — Боли ме рамото, като те дърпам. Защо просто не дойдеш доброволно?

Той се наведе и я целуна, докато Арабела не се задъха, а очите й се замъглиха. След това леко докосна с длан гърдите й. Сърцето й направо щеше да изхвръкне. Целуна я отново и каза:

— Животът е хубав, нали?