Лейди Ан се разхождаше неспокойно. Спираше и поглеждаше към дъщеря си, която продължаваше да спи дълбоко, упоена от голямата доза лауданум.

— Знаете ли нещо повече, Ан?

— Не. Но съм сигурна, че ако графът е сметнал, че го мамят, не би се поколебал нито миг да пристъпи към действие. Убиец? Не, едва ли. Подобна роля не му подхожда. Мисля, че щом е бил намесен друг мъж, той по-скоро би го предизвикал на дуел. Беше напълно уверен в себе си. Кой друг мъж би могъл да го победи на полето на честта? Да се надяваме, че Арабела ще ни разкаже нещо повече, щом се събуди.

„Ако се събуди“ — помисли си той. Това бе ужасно. Трябваше му нещо, което да му напомня за нейната жизненост, нещо, което да пази духа й.

— Ще се върна след няколко минути, Ан.

Тя остана да гледа изненадано след него.

Стопанският двор кипеше от живот в ранната утрин. Граф Страфорд, облечен само в панталони и разкопчана бяла риза, бързо крачеше към плевнята. Ратаите прехвърляха прясно сено в големите дървени хамбари, а говедарите подкарваха охранените, лъскави крави на паша. Появата му накара всички разговори да секнат. Дори главният ратай Кори не каза нито дума.

Джъстин дори не ги забеляза. Влезе в плевнята и веднага забеляза тясната стълба, започваща от лявата страна на вратата. Сложи крак на първото стъпало. Бързо се изкачи и стъпи внимателно на тесния перваз, който обикаляше плевнята. По него можеше да се отиде до другия край на тавана. След малко стигна до едно тясно пространство, нещо като малка стая, която гледаше към хълмовете отвъд северното пасище. Уединено място. Място за лични мисли, място за мечти. Арабела е идвала тук, когато е искала да бъде сама. Джъстин пое дълбоко дъх. Да, можеше да я почувства, но само сянката й. Нямаше я силата й, нямаше нищо от онова, което я правеше единствена и неповторима. Ето тук е била, когато бе помислил, че му е изневерила с Жервез. Проклета да е съдбата! Ех, ако изобщо не я бе видял…

Остана неподвижно още минута.

Бавно се извърна, слезе по стълбата и излезе от плевнята. Погледна мрачно към огромния, чворест дъб, под който бе стоял толкова отдавна. Оттам бе станал свидетел на онова, което бе приел за несъмнена изневяра на Арабела. Отново усети как го обзема гняв и горчивина, и безкрайна, смазваща пустота. Видя Арабела в първата им брачна нощ, спомни си лицето й, огряно от нетърпение. После тя бе видяла яростта му. А след това той я бе насилил и унижил.

Обърна се бавно и тръгна към Ившам Аби. Чу разговор в Кадифената стая и спря за миг. Лорд Грейборн говореше с Елзбет. Беше седнал до нея на софата и държеше ръката й. Тихо й обясняваше нещо, а тя само кимаше.

Лордът забеляза неугледния вид на графа и страданието в очите му и побърза да стане.

— Простете, че се натрапвам, милорд. Исках да остана още малко, за да разсея безпокойството на лейди Елзбет.

На графа, не му се наложи да се усмихва насила. Беше очарован от присъствието на този човек. Той беше добър и грижовен.

— Винаги сте добре дошли, сър. Мисля, че постъпвате много любезно, като отвличате мислите на Елзбет от сестра й — при тези думи той се обърна и погледна към Елзбет с един нов поглед благодарение на казаното от лейди Ан. Права беше — не бе останало нищо от предишното дете. На софата седеше сдържана млада дама и го гледаше спокойно. Дали все пак нямаше да му липсва невинността и детската закачливост, които тя проявяваше от време на време? Жалко, защото те навярно бяха изчезнали безследно, но животът имаше свои начини да балансира везните на човешкия характер. Само времето можеше да каже. И може би лорд Грейборн.

Отиде при нея и взе ръката й.

— Арабела спи дълбоко. Нали знаеш, Елзбет, тя е направена от здрав материал. Ще се оправи.

Младата жена кимна и лицето й за миг стана мрачно.

— Знаете ли, доктор Брениън е горе при лейди Ан и Арабела.

— Не, не знаех.

— Мина да ми каже, че Жервез е умрял. Доктор Брениън каза, че не е имал възможност да го спаси, тъй като бил изгубил много кръв.

— Значи историята е приключена. — Графът за миг изпита тъга от загубата на един млад живот. Алчността беше дело на самия дявол.

— Да, приключена е. Съжалявам, че е мъртъв, но може би заслужаваше да умре, загдето стреля по Арабела.

— Изстрелът беше предназначен за мен, Елзбет. Тя ми спаси живота.

— Елзбет — намеси се лорд Грейборн, като бързо се върна на мястото си до нея, — не искам да ви изморявам повече. Може би желаете малко чай?

Графът не дочака отговора на Елзбет. Жервез беше мъртъв. Вече не изпитваше никакво съжаление. Та този човек почти бе разрушил живота им. Бързо излезе от Кадифената стая и се насочи към графската спалня.

— А, Джъстин, вие сте тук — изправи се доктор Брениън, който бе седнал до Арабела. — Няма треска. Дишането й е равномерно. Ако не се появи треска, Арабела бързо ще се възстанови.

— Бях изплашен до смърт — уморено каза графът. — За пръв път ви вярвам, че наистина Бела ще се оправи.

— О, между другото, Жервез е мъртъв.

— Знам. Елзбет ми каза.

— Има още нещо. — Лекарят бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам смарагдовата огърлица. — Взех това от джоба му. — Той ги подхвърли на графа.

Джъстин ги хвана и огледа с празен поглед купчината скъпоценни камъни.

— Проклети неща — каза. — Може би трябваше да се намеся по-рано. Навярно тогава всичко щеше да се развие по друг начин. Но аз не казах истината на Жервез. Излъгах го, подигравах му се и ето какво се случи.

— Каква истина, Джъстин? — попита Ан. — За какво говорите?

Преди графът да успее да й отговори, Арабела издаде тих, почти детски стон.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Изобщо не е имала треска — доволно заяви доктор Брениън. Предпочете да премълчи, че оздравяването й така го бе зарадвало, та бе обещал да извършва добри дела до края на дните си. — Да, Ан, точно както ти казах. Здрава е като кон.

Само преди секунда бе сменил превръзката й, беше кимнал одобрително и сега тъкмо миеше ръцете си в легена, който графът му бе подал.

— Като кон, значи? Защо поне не ми позволите да бъда кобила? Една хубава млада кобилка?

— В никакъв случай. И нека изясним нещо. Аз ви върнах от онзи свят. Е, не съвсем сам, разбира се. Джъстин влизаше от време на време да кърши ръце покрай вас. Майка ви също надникна няколко пъти да се поинтересува как сте.

Арабела се разсмя.

— Отвратителен сте. Замислям се дали да ви взема за втори баща — каза и хвана ръката на Джъстин. После го притегли да седне до нея на леглото. — Наистина ли си идвал от време на време? И си кършил ръце? Поне малко?

— Поне веднъж на ден, и то за по цели пет минути — отвърна той, наведе се и я целуна по устата. — Същото се отнася и за кършенето на ръце.

Тя понечи да го погали по лицето, но си спомни, че майка й и човекът, който скоро щеше да й бъде втори баща, стояха точно зад Джъстин, и отпусна ръка върху завивката.

— Хубаво е да си жив! Благодаря на всички ви. Как е Елзбет?

— Добре е, особено след като научи, че ще живееш — отвърна лейди Ан. — Не се безпокой за нея, Арабела. Всичко, което трябваше да й бъде казано, й беше казано, а онова, което не трябваше, беше премълчано.

Графът подсвирна.

— Ама че засукано изречение, Ан. Мисля, че говори добре за интелигентността ми — факта, че успях да разбера какво имате предвид.

— Сега вече съм спокойна — изрече Арабела. В следващата минута вече спеше.

— Изглежда, че наистина е спокойна, след като заспа — каза графът.



— Джъстин, ама наистина. Говориш глупости. Разбира се, че имам достатъчно сили да прекося сама спалнята.

Протестите на Арабела не оказаха никакъв ефект. Джъстин само й се усмихна и продължи да върви към удобното канапе, което беше преместил под прозореца. Беше слънчев следобед, слава на добрия Бог.

— Ето така, мадам — каза той и внимателно я настани на канапето. После пъхна възглавницата под главата й и зави краката й с леко карирано одеяло. Младата жена беше облечена в съблазнителен пеньоар, който бе облякла внимателно с негова помощ. Изобщо нямаше представа как изглежда в него. Джъстин пое дълбоко дъх и й каза: — Споменах ли ти вече, че си невероятно красива?

— Да, тази сутрин това беше първото нещо, което ми каза, още щом отворих очи. Но мисля, че се престараваш. Доколкото си спомням, косата ми беше съвсем разрошена.

— Казах ли ти, че си по-ценна за мен от оръжейната ми колекция?

— Не още. Но не се чувствай принуден да го правиш. Ако не желаеш все още да ми го кажеш, ще се постарая да те разбера. Може би ще трябва да го обмислиш, милорд, защото е наистина голяма стъпка.

— Добре, тогава — рече той, притегли едно кресло близо до нея и седна. — Ще се възползвам от съвета ти и няма да прибързвам. — Приведе се към нея, целуна я, а после леко прекара пръсти по носа й и по страните й, — Ако се държиш прилично, мога дори да измия косата ти.

Сивите й очи заблестяха от възбуда. Косата й беше прибрана в дебела плитка над рамото.

— Това би ми харесало повече от всичко друго. Кажи ми как да се държа прилично?

— Е, не можеш да получиш всичко наведнъж. Същото е като с колекцията ми от оръжия.

Тя не го разбра, но той не го и очакваше. Усмихна й се безсрамно и я потупа по бузата.

— Добре, довечера, може би. Не, не спори. Искам добре да си починеш, а след това ще вечеряме заедно. Ще те оставя да ми се наложиш, ако довечера изглеждаш все така съблазнителна за целуване както сега.

Арабела му се усмихна. Може би това беше най-красивата усмивка, с която бе възнаграждаван през целия си живот. Пое дълбоко дъх и я целуна веднъж, а после още веднъж. След това някой се изкашля на прага и Джъстин скочи на крака.

— А, Пол, да ни досадите ли сте дошли?

Младата жена се опита да придърпа по-нагоре одеялото. Болката от това просто движение я накара да трепне.