— Довиждане, сър Ралф — каза Арабела с леден глас.

Отново си помисли със съжаление, че би предпочел да стисне в длани малките треперещи ръце на графинята, да я увери, че ще я защитава, да я утеши, да сподели скръбта й. Не че покойният граф Страфорд заслужаваше целият този ритуал. Графът имаше отвратителния навик да не обръща внимание на никой, когото не смяташе за годен да се бие с французите. Премести с нежелание поглед от красивата графиня към решителното, сериозно лице на дъщеря й.

Вратата на салона се хлопна зад гърба му и отново го споходи мисълта, че Арабела е копие на баща си. Физическото им сходство беше поразително — същата мастиленочерна коса и тъмни вежди, извити в дъга над надменните сиви очи. Но не беше само външната прилика. Как само си приличаха по нрав. Горди, тиранични и отвратително способни да се налагат. На сър Ралф не му бе приятно да бъде отпратен от едно осемнайсетгодишно момиче, но въпреки това изпита съжаление, че тази девойка не се бе родила момче. От видяното току-що можеше да заключи, че тя щеше да бъде напълно способна да заеме освободения от баща й пост.

Графиня Страфорд погледна с големите си сини очи към деликатното лице на дъщеря си.

— Скъпа моя, не беше ли прекалено груба с бедния сър Ралф? Надявам се, разбираш, че той ни желаеше само доброто. Опитваше се да спести и на двете ни ненужни страдания.

— Баща ми не трябваше да умира точно сега — отвърна със студен равен глас Арабела. — Такава глупава загуба. Глупава война с единствена цел да задоволи безкрайната лакомия на глупави хора. Мили Боже, възможно ли е да има нещо по-несправедливо?

Тя заобиколи протегнатите ръце на майка си и заудря със свити юмруци по облицованата с ламперия стена.

„Глупаво мое дете. Няма да ми позволиш да те утеша, защото приличаш толкова много на него. Скърбиш за един мъж, който със самото си съществуване превърна моя живот в безкрайна мъка. Няма ли в теб поне частица от мен? Бедна Арабела, да се плаче не е нито позорно, нито проява на слабост“ — мислеше си графинята.

— Арабела, къде отиваш? — тя скочи на крака и побърза да последва дъщеря си.

— Искам да се видя с Брамърсли, адвоката на татко. Сигурна съм, че знаеш кой е той, майко. Този глупав шут се опитваше да флиртува с теб всеки път, щом татко не беше в Англия. Проклятие, не ми се иска да се разправям с него, но за жалост татко му имаше доверие. Не ми се вярва, че от министерството са изпратили сър Ралф. Мили Боже, та той бе готов да те прелъсти направо тук!

— Да ме прелъстява? Сър Ралф? Този стар дебелак?

— Да, мамо — търпеливо рече момичето. — Да не си сляпа?

— Не забелязах нищо нередно в думите на сър Ралф. Държа се съвсем прилично. Но, мила моя, ти определено не си в състояние да излизаш точно сега. Сигурна съм, че би искала да изпиеш чаша чай. Може би ще си починеш в спалнята си? А може би, въпреки че не ми се вярва, ще поискаш да си поговориш с мен?

— Не съм нито изморена, нито се чувствам слаба, а още по-малко изплашена — отвърна Арабела. — Винаги разговарям с теб, майко. Говорим поне три или четири пъти на ден — продължи, без да забавя крачка. Беше обзета от горчив, разяждаш гняв и от безкрайна, но безполезна енергия. Изведнъж забрави за собствената си болка, щом видя бледото лице на майка си.

— Боже, колко съм безсърдечна! — прекара ръка но челото си. Няма да плаче. Няма. Баща й щеше да изпрати светкавица от небето, която да я прикове в праха, само да я видеше, че плаче. — Майко, ще се оправиш без мене, нали? Моля те, има нещо, което трябва да свърша. Налага се да уредим всички формалности около имението преди погребението на татко. Ще наредя да приготвят багажа за отпътуване от Лондон. Трябва да се върнем в Ившам Аби. Налага се, наистина се налага. Разбираш ме, нали?

Графинята срещна буреносните й сиви очи със спокоен поглед и отвърна бавно, с едва доловима тъга:

— Да, любов моя, разбирам те. Ще се оправя сама. А сега върви, Арабела, и направи каквото е нужно.

Въпреки трийсет и шестте си години графинята се почувства много стара. С усилие се довлече до сводестия прозорец и се отпусна във високото кресло. Навън имаше гъста сива мъгла, която се промъкваше между клоните на дърветата и закриваше зелената трева в малкия парк отсреща.

Кочияшът Джон се появи и ред къщата, хванал юздите на игривите коне. А след това Арабела прекоси с широки, уверени крачки паважа. Черната рокля и наметалото й придаваха безрадостен вид. Тя щеше да се погрижи за всичко и никой нямаше да заподозре, че зад решителността и неизтощимата енергия се крие дълбока печал

„Може би дори е по-добре, че не потърси утеха от мен. Защото тогава на мен също щеше да ми се наложи да се преструвам на тъжна. Тя дори не може да забележи, че за мен тази смърт означава само край на заточението ми. Неизтощимата й енергия ще стопи скръбта й. Толкова по-добре. Скъпа Елзбет, невинно мое дете! И ти, като мен, ще бъдеш вече свободна. Трябва веднага да ти изпратя писмо, защото сега вече мястото ти е в Ившам Аби. Сега можеш да се завърнеш в своя дом, в дома на Магдален. Толкова кратък бе животът ти, Магдален! Но дъщеря ти няма да остане сама. Аз ще се грижа за нея, Магдален, обещавам ти. Благодаря ти, Господи! Най-сетне него го няма. Завинаги.“ — Графинята стана от креслото толкова енергично, че няколко руси къдрици паднаха на челото й. Тя ги отметна с рязко движение на главата си и решително се насочи към писалището в ъгъла на салона. Беше странен жест — един знак на увереност, възроден сякаш инстинктивно след осемнайсет години. Решително потопи перото в мастилницата и взе от купчината един лист.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Имението Ившам Аби, 1810

Масивните копита на Луцифер изхвърляха нависоко чакъла от обградената с липи алея. Ритмичните, мощни удари не допринасяха много за удобството на ездача му.

Арабела се размърда на седлото и погледна през рамо към дома си. Ившам Аби се извисяваше гордо в омарата на утринната светлина, а изпечените му от слънцето червени тухлени стени се издигаха нагоре в неизброимо множество от комини и покриви. Имаше четиридесет покрива; сама ги беше преброила. Когато беше осемгодишна беше заявила това свое аритметично достижение на баща си с такъв жар, че той я бе погледнал сепнато, а после бе избухнал в сърдечен смях и я бе прегърнал с такава сила, че тя носи синини чак до деня на Архангел Михаил.

Колко отдавна беше това! А сега нямаше нищо. Нищичко, освен тези четирийсет покрива, които щяха да останат още дълги години след смъртта й.

Бяха погребали празен ковчег в мраморната семейна гробница. След като всички жени, с изключение на Арабела, напуснаха гробището, четирима от фермерите на баща й поставиха огромна каменна плоча над ковчега и ковачът се захвана усърдно да чука и дълбае камъка, оставяйки след длетото си в равни редици името на графа, титлите му и годините, които бележеха началото и края на живота му. Празният ковчег почиваше до този на Магдален, първата жена на графа. Видя зейналата дупка от другата страна на бащиния си ковчег, предназначена за майка й, и по гърба й пролазиха ледени тръпки.

Остана неподвижна, студена и корава като мраморната стена зад гърба й, докато най-сетне монотонният ек на чука и длетото на ковача не секна.

Арабела насочи Луцифер извън чакълестия път по тясната пътека, която криволичеше сред гората към малко езерце с рибки, сгушено като кръгъл скъпоценен камък насред зелените дъбове и кестени. Денят беше прекалено топъл за кадифения й костюм за езда. Утринното слънце напичаше плътната черна тъкан и проникваше през долната й риза чак до тялото й. Траурната цялост на дрехите й се нарушаваше само от едно бяло петно покрай шията й. Дори мекотата на тънкия лен, набран покрай гърлото й, я дразнеше.

Арабела се смъкна от мускулестия гръб на Луцифер и завърза юздите му за едно тисово дърво. Не беше си направила труда да го оседлае. Добре помнеше как веднъж, когато беше не повече от дванайсетгодишна, баща й я бе накарал да седне по мъжки на коня и й бе казал, че не иска да рискува да я изгуби, особено като се имало предвид, че за възрастта си е най-добрата ездачка в цялото графство. Страничните седла представлявали смъртоносна клопка. Не би й позволил да тръгне на лов с женско седло. Можела да го използва, докато позира на художника, но само тогава. Или ще язди без седло.

Повдигна полите си над мократа от утринната роса трева и бавно тръгна покрай неподвижните води към другия край на езерото, като внимаваше да не стъпва върху дългите, копринени тръстики. Бяха толкова красиви.

Какво облекчение беше бягството от всички тези облечени в черно гости, с техните сериозни физиономии, които кимаха, кланяха се и изричаха с тихи, скръбни гласове механично заучени фрази на съчувствие. Отново си спомни с учудване грацията, с която майка й се движеше сред тях, облечена в шумящ черен вдовишки воал, естествено по последна мода. Изгледаше неуморна, както обикновено. Само усмивката й може би беше малко пресилена. Лейди Ан винаги бе знаела какво се очаква от нея и бе изпълнявала всяко свое задължение. Единствено Сюзан Талгарт, най-добрата приятелка на Арабела още от ранното й детство, бе я отвела настрани и я бе прегърнала.

Момичето спря за миг, за да послуша печалното квакане на самотна жаба, скрита нейде в гъстите тръстики. Наведе се с надеждата да я зърне и черната й пола леко прошумоля. Вместо жабата зърна само на няколко крачки пред себе си сред тръстиката нещо черно, преливащо в многобройни отсенки на зеленото. Забрави за квакането и смръщила вежди пристъпи бавно и тихо напред.

Внимателно разгърна тръстиката и видя спящ мъж, изтегнат в цял ръст и скръстил ръце под главата си наместо възглавница. Беше без сако с черни панталони, високи мерни ботуши и бяла лепена риза с жабо, разкопчана и широко разтворена около шията му. Вгледа се по-внимателно в лицето на непознатия и рязко се отдръпна, като с мъка сдържа вика си. Сякаш бе погледнала себе си в огледало, така си приличаха с него. Вълнистата му гарвановочерна коса бе подстригана късо над гладкото му чело. Гъстите черни вежди се издигаха в горди арки, а после се спускаха към слепоочията. Устните му бяха пълни, както нейните, а изпъкналите му скули подчертаваха правия му римски нос. Брадичката му придаваше твърд и упорит вид. Беше сигурна, че веждите му се присвиваха в пристъп на гняв. Самата тя имаше трапчинки на бузите. Дали когато се усмихваше, на неговите бузи също се появяваха трапчинки? Не, изглеждаше прекалено сериозен. Всъщност на нея трапчинките също не й подхождаха. Никога не й бе допадало, когато й бяха казвали, че е красива, но сега, гледайки към него, си помисли, че той е може би най-красивият мъж, когото бе виждала.