Той бързо пъхна ръка в нея, напипа главата на бебето й и изкрещя:

— Напъвайте! Сега, давайте сега!

Поколеба се само за миг, после сложи длан върху корема й и натисна надолу.

Писъкът й се изтръгна ведно с плача на бебето и го потресе до дъното на душата.

Лекарят влезе в библиотеката на графа и застана уморено в затъмнената със завеси стая.

— Имате момиче, милорд. Поздравления. Одрала ви е кожата. Жена ви много се измъчи, но ще живее.

Толкова беше изморен, че едва се държеше на крака, и чакаше графът да каже нещо. Той небрежно избърса пръсти във великолепната си жилетка, втренчи се с израз на погнуса в изпръсканата с кръв бяла риза на лекаря и изрече равнодушно:

— Момиче, значи, Брениън? Е, добре, все пак това е само началото. Тя е млада и още може да ми роди синове. Да, жените обичат бебетата. Скоро ще пожелае да има още едно. Ще забрави всичко още преди да е отминала тази седмица, ако бебето оцелее, разбира се. Много не успяват. Елзбет оцеля, но това може би няма да прескочи трапа. Кой знае?

Лекарят изпита ненавист към този човек. Нима не бе чул писъците на жена си? По напрегнатите лица на слугите в огромното имение сякаш не бе останала капчица кръв. Графът, нейният съпруг, също я бе чул. Не можеше да не е поне малко загрижен за нея.

Самият той никога нямаше да забрави страданията й. Искаше му се да убие този човек. Не защото бе забременяла от него, а защото не се интересуваше дали тя ще живее или не. Кучият му син! Беше готов да го убие. Наложи си да се овладее и изрече с безличен, професионален тон, при все че му се искаше да го изкрещи:

— Боя се, че няма да е възможно, милорд — изчака, щом забеляза, че лицето на графа потъмнява. Беше мъжествено лице, силно и интелигентно, и доктор Брениън го мразеше точно толкова, колкото и самия човек. Е, все пак му оставаше злорадата наслада на вестите, които засега не бе съобщил на този проклет човек.

— Виждате ли, милорд, едва не загубихме лейди Ан, докато раждаше дъщеря ви. Като ви казах, че ще живее, имах предвид, че беше на косъм от смъртта. Изгуби много кръв. — Той спря за миг, преди за изрече: — Лейди Ан няма да може да ви роди повече деца.

— Що за глупости говорите, Брениън — изрева графът, привел глава. — Ами че тя е едва на осемнайсет години! Майка й ме увери, че е широка в ханша и че от нея ще излезе превъзходна родилка. Сам дори сложих ръка на корема й и при все че е дребна, не можах да напипам тазовите й кости. Майка й е родила шест деца, четири от тях момчета. Проклятие, избрах я заради младостта й и заради уверенията на майка й. Не мога да се съглася с теб. Сигурен съм, че грешиш.

Родителите й бяха позволили на този човек да опипва дъщеря им? Исусе, гадеше му се.

— За нещастие, милорд, възрастта на милейди няма никакво значение, още по-малко ширината на ханша й. Тя няма да роди други деца, нито момчета, нито момичета!

„Боже как мразя този човек — мислеше си той. — Призван съм да пазя живота, но въпреки това ми се иска да го убия. Бедна моя Ан… за него ти си нищо, съвсем като Магдален. А сега той има още една дъщеря, която да пренебрегва. Може би дори ще я отпрати надалеч. Поне няма да ти се наложи отново да страдаш заради него“

Графът рязко му обърна гръб и изпсува дълго и вулгарно. Не чу когато лекарят излезе от библиотеката, за да продължи бдението си над съпругата му в спалнята на горния етаж.

ТРЕТА ГЛАВА

АРАБЕЛА

Градската къща па семейство Страфорд Лондон, 1810

Сър Ралф Уигстън погледна над очилата си, без да престава монотонно да реди заучените фрази на съчувствие. Беше се постарал да научи наизуст краткото послание от министерството, убеден, че си струва да положи това умствено усилие не само заради красивата вдовица на графа, но и заради самия граф Страфорд.

Покойният беше забележителен човек, известен с могъщия си интелект, със способността си да чете мислите на враговете си и бързо да реагира, разчитайки само на интуицията си, в полза на Негово величество. С готовност бе поемал рискове там, където мнозина други мъже биха се поколебали и отстъпили. Беше смел и бе умрял както подобава на такъв човек — в бой, начело на останалите, издаващ заповеди и приканваш към кураж. Да, беше горд, много горд и неотстъпчив — истински тиранин. Изискваше безпрекословно подчинение, но, разбира се, така и трябваше да бъде. Беше човек на когото можеше да се вярва и който заслужаваше да бъде почитан, един човек, който можеше да бъде следван с безрезервна лоялност. Хората му го боготворяха. Щеше да липсва на всички.

Сър Ралф продължи прочувственото си изпълнение за вдовицата на графа, която изглеждаше особено красива в черната си траурна рокля. Не искаше да бъде обвиняван, че не е направил най-доброто, на което бе способен, и по този начин се е отнесъл непочтително към граф Страфорд. Или пък към жена му.

Изкашля се, печелейки време, защото бе стигнал до по-трудната част.

— Налага се обаче със съжаление да ви уведомим, скъпа лейди Ан, че останките на графа все още не са намерени след големия пожар, който последва битката.

— В такъв случай не избързахте ли с посещението си, сър Ралф? Може би баща ми все още е жив?

Думите бяха изречени със студено безразличие, но сър Ралф долови искрицата надежда, макар и примесена с предизвикателство към компетентността и поста му. Той сведе късогледите си очи към дъщерята на граф Страфорд, лейди Арабела. Изобщо не приличаше на майка си. Беше копие на баща си и имаше неговата мастиленочерна коса и светлосиви очи. Изкашля се отново.

— Уважаема млада госпожице, бързам да ви уверя, че определено не бих поел изпълнението на тази извънредно печална мисия, ако смъртта на баща ви не беше доказан факт. — Почувства, че е бил прекалено суров, и добави по-меко: — Наистина съжалявам, лейди Ан и лейди Арабела, но имаме сигурни свидетели, чиито думи трябва да бъдат приети за истина. Беше проведено обстойно претърсване. Разпитани бяха много хора — нямаше как да спомене за множеството овъглени останки, които бяха огледани внимателно. — Без съмнение графът е загинал в пожара. Моля ви, не хранете илюзията, че има някаква надежда той все още да е жив, защото това е невъзможно.

— Разбирам — отново този студен, лишен от чувства глас.

Сър Ралф побърза да продължи със заучените фрази:

— Принц-регентът ме помоли да ви уверя, лейди Ан, че няма да възникнат никакви пречки относно наследяването на имението, имайки предвид надеждността на свидетелите, с които разполагаме. Ако желаете, ще уведомя вашия адвокат за тези трагични събития.

— Не! — Дъщерята на графа скочи от стола си и стисна ръце пред гърдите си.

Той застина, смръщил лице. За какво беше всичко това? Какви бяха тези глупости? Нима майката, тази очарователна и крехка дама, нямаше никакво влияние над дъщерята?

Лейди Ан се намеси, но прекалено внимателно според неговите разбирания:

— Скъпа моя Арабела, несъмнено ще бъде най-добре, ако сър Ралф влезе във връзка с адвоката на баща ти. И без това вече имаме толкова много грижи.

— Не, майко! — Тя обърна студените си сиви очи към зачервеното лице на сър Ралф. Все едно, че го гледаха очите на графа. И тази нейна студенина, досущ като на покойния граф. Да, това проклето нахално момиче вероятно бе наследило и високомерието на баща си. Не че сър Ралф дори мислено би посмял да укори покойния граф заради неговото високомерие.

— Високо ценим любезността ви, сър Ралф, но двете с майка ми ще се погрижим за всичко. Моля, предайте нашата благодарност на принц-регента. Думите му трогнаха сърцата ни.

Това пък какво означаваше? Сър Ралф не обичаше иронията. Всъщност я ненавиждаше. Не му допадаше да тълкува скритото между редовете, да се главоболи над него, само за да открие, че всъщност не е имало никаква ирония. Но това, което бе разбрал, бе, че момичето го отпращаше. Него! За да прикрие обидата си, сър Ралф бавно свали очилата си и също тъй бавно надигна пълното си тяло от стола.

Арабела също стана и за голямо негово огорчение двамата се озоваха един срещу друг. Очите й бяха като мразовита зима, също така студени и сурови, като на баща й. Дали някога изобщо се стоплят; почуди се той. Както на баща й, когото веднъж бе видял да поглежда с нежност проститутката, на чието изящно бяло рамо бе сложил ръка. Не беше редно да си спомня подобни неща, особено в присъствието на вдовицата му.

Дъщерята на графа му подаде слабата си ръка изрече малко рязко:

— Благодаря ви, сър Ралф. Както сам виждате, новината беше доста шокираща за майка ми. Моля да ни извините, но наистина ми се налага сега да се погрижа за нея. Ще заповядам на Ръсел да ви изпрати.

Сър Ралф се подчини, така както би послушал баща й.

— Да, да, разбира се — рече той. — Скъпа лейди Ан, ако има нещо, което бих могъл да направя, нещичко, което да облекчи товара на сполетялото ви нещастие, не се колебайте да ме повикате. Незабавно ще се отзова, за да ви помогна.

И допълни наум: „Само ако тази кучка дъщеря ти не е тук.“

Предпочиташе нежни, тихи и покорни жени. Като лейди Ан. Но тогава защо графът бе държал една любовница в Лондон, друга в Брюксел и често се бе отбивал в публичните домове в Португалия, както бе дочул сър Ралф? Е, едно такова крехко създание като лейди Ан едва ли можеше да се очаква да отвърне на нуждите на един взискателен мъж, какъвто със сигурност е бил покойният граф. Що се отнасяше до дъщерята, трябваше да признае, че беше красива, но беше толкова студена, толкова пряма и така непокорна.

Графинята бе свела очи и не смееше да го погледне. В отговор на думите си получаваше само киманията на русата й глава. В името на всичко свято, тя наистина беше изключителна! Не му се искаше да се разделя с нея, но нямаше друг избор, тъй като драконоподобната й дъщеря го наблюдаваше с такъв поглед, сякаш искаше да го накълца с ножа, който несъмнено носеше на колана си.