— Има и пай, като изгълташ това. Само ми свирни, като свършиш, и ще ти донеса.

— Мос, наистина пръстът ми е добре. Мога да ходя.

Изгледа я подозрително.

— Аз и огромните ми крачища. — Лицето му светна. — Ето Луиза. Чудя се дали тя ще иска да танцува.

Маги изпита съжаление към Луиза, докато Мос си пробиваше път през тълпата, за да я хване.

— Сигурно не на това си свикнала — чу глас отстрани. Маги се обърна и се оказа лице в лице с Тод Харли. За първи път в живота си се обърка.

— Защо… Защо…

— Тод Харли — припомни й той.

— Тод. Ъ, да… разбира се, че си спомням.

— Как да можеш да забравиш? — попита я той с кисела усмивка. — В случай че се чудиш какво правя тук, купих двайсет и пет хиляди акра на южната граница на твоята земя. Започвам с мое собствено стадо.

— Аз… Чувам, че се справяш добре — успя да каже тя.

— Няма да отида толкова далеч да кажа, че се справям добре. Още не. Но ще се справя. Поне мога да управлявам ранчото както искам, без да убеждавам първо баща си. Страхувам се, че баща ми няма високо мнение за мен. Никога не е изслушвал идеите ми, но и аз нямам много високо мнение за него.

Маги му се усмихна плахо.

— Имаш ли нещо против, ако седна на твоята бала? — попита я той.

— Не, разбира се, не. Имаш ли нещо против, ако хапвам?

— Давай. Всъщност това говеждо изглежда хубаво. Май ще отида и аз да си взема.

След минути се върна с пълна чиния.

— Маги — продължи той след няколко хапки, — мога ли все още да те наричам Маги?

— Да. Все още се казвам така.

— Маги, тъй като ще сме съседи, а ти имаш всичкото право на света да ме мразиш от дъното на душата си, аз… е, аз исках да видя дали бих могъл да оправя нещата по някакъв начин. Не бих желал да мислиш, че съм имал пръст в заговора на баща ми миналата пролет. — Тод беше красив, както винаги, с изумителните си сини очи и гъстата си вълниста коса. Искреността, изписана на лицето му, отговаряше на съжалението в гласа му. — Аз не съм баща ми, Маги, и не искам никога да приличам на него. Надявам се, ще ми простиш, че позволих да се забъркам в онзи заговор. Бих искал да започнем отначало, ако е възможно.

Топлината в гласа му я притесняваше. Все пак тя бе омъжена жена, а той я гледаше като куче пред сочен кокал. Някога беше флиртувала с него, за да накара Кристофър да ревнува. Без съмнение беше си направил погрешен извод.

— Добре, ние сме съседи — отвърна тя с глас, който се надяваше, че звучи обезкуражаващо. — Не възразявам.

Тод я дари с усмивка, която навярно би свалила гащите на всички дами от Денвър до Санта Фе.

— Предполагам, че това е всичко, за което мога да помоля точно сега. Освен, разбира се, ако не приемеш поканата ми за този танц. — Остави чинията си и й подаде ръка.

Маги гледаше ръката му така, сякаш тя щеше дай ухапе.

Тод можеше да приеме отказа и като знак, че му има зъб. Нямаше, поне не на него. А пък и бяха съседи.

— В последния танц Мое Райли изпонастъпи пръстите ми — извини се тя.

— Обещавам да не докосвам пръстите ти — настоя той. Очите му я предизвикваха да му подаде ръка и да танцува с него.

— Един танц. После ще нападна един от ония пайове.

— Ще ти помогна да го направиш.

Флейтистите изпълняваха ужасно един валс на Щраус. Маги се носеше леко в познатия ритъм на танца. Тод удържа обещанието си и не стъпи нито веднъж на пръстите и. Беше й приятно отново да бъде в мъжки обятия и все пак като че ли танцът не беше съвсем наред. Държеше я не този, когото желаеше. Миризмата, усещането и движенията му не бяха на Кристофър. Тод не беше Кристофър. Тод може и да беше красив, очарователен и да я поглъщаше с поглед, сякаш тя бе най-желаната жена в залата, но вниманието му не предизвикваше ответна реакция нито от тялото й, нито от разума й.

Маги успя да се измъкне елегантно след един танц, като се извини, че жадува за парче пай. Потърси Луиза и я намери да разделя две момчета, които се биеха за някаква топка.

— Луиза! Знаеш ли, че Тод Харли е купил земя на юг точно до нас?

Луиза отпрати хлапаците и се обърна към Маги с леко раздразнение.

— Мос ми спомена преди известно време.

— Защо не ми каза?

— Защото през месеца, откакто си се върнала, едва ли сме имали възможност да говорим за нещо друго, освен за сметки, добитък и училището. Ти целенасочено отклоняваше разговорите само към това, за което искаше да говориш.

— Какво още не си ми казала? — измърмори сърдито Маги.

Луиза се огледа да види дали някой може да ги чуе.

— Тъй като това, изглежда, е нощта за разкрития, може би трябва да ти кажа, че преди известно време при мен се отби един частен детектив и пита за Арнолд Стоун.

— Какво? — Маги почти изпищя.

— Шшшт!

— О, боже! Ти какво каза?

— Казах, че Арнолд Стоун беше чест посетител на „Лейди Лак“ и слаб познат. Какво можех да кажа?

— Какво каза той?

— Нищо, дори не обясни за кого работи. Шерифските хора още не са похлопали на вратата. Така че, предполагам, който и да е разследвал, е стигнал до задънена улица.

Маги въздъхна:

— Трябваше да ми кажеш.

Луиза я погледна с укор.

— Добре. Не е било лесно да се говори с мен. Съжалявам. Но това е важно. Трябваше да ми кажеш.

— За да прекарваш времето си в тревоги за това? Маги, нито ти, нито аз можем да направим нещо. Миналото отсъства и е извън нашия контрол. Не можеш да го оставиш да проваля всеки ден от бъдещето ти. Аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в бягство всеки път, когато се спомене името на Арнолд Стоун. И така животът е прекалено кратък. — Тръгна към масите, после се обърна. — Искам малко от онзи пай. Ще ми направиш ли компания?

Маги я последва. Искаше й се да забрави миналото — Арнолд Стоун, Англия и Кристофър Талбът.

Пет дни по-късно Тод Харли се появи на кон в Ранчо дел Рио на посещение по съседски. Донесе подарък за всяка от двете жени — томче с поеми на Байрон за Маги и дантелена кърпичка за Луиза.

— Весела Коледа! — пожела им той, докато разтваряха опаковките на подаръците си.

— Тод, много щедро от твоя страна, но не беше необходимо — възрази Маги.

— Само се опитвам да бъда добър съсед.

Луиза го гледаше с отвращение, Маги — с раздразнение. Но щеше да е ужасно грубо да не покажат поне малко учтивост.

Тод се възхити от промените в къщата на Ранчо дел Рио, когато Маги го разведе набързо.

— Знаете ли, дами — каза той на Маги и Луиза. — Аз предлагах на баща ми да имаме семейства тук, в ранчото. Не намирате ли, че децата и жените имат успокояващо влияние върху поведението на говедарите? Планирам да последвам този пример веднага щом стъпя на краката си. Може би след годишното събиране следващата есен.

Одобри и промените в обзавеждането, като поздрави Маги за въвеждането на битов стил и използването на семпла мебел. Маги разбра, че очаква да получи покана за вечеря, а тя нямаше такова намерение. Не желаеше Харли да се вмъква в живота й.

Тод обаче си изпроси чаша сайдер. Маги се радваше, че Луиза не ги оставя сами въпреки намека му, че би прекарал няколко минути насаме е Маги. Луиза се държеше студено и му показа, че ако той е дошъл да ухажва приятелката и, тя не одобрява това.

— Доста се изненадах, като разбрах, че си се върнала сама от Англия, Маги. — Тод гледаше замислено чашата си. — Надявам се обаче, че съпругът ти ще те последва скоро.

— Съпругът ми предпочита Англия.

— Тогава ти си тук само на гости.

— Не. Аз оставам тук. Лондон, е интересен, но предпочитам Ню Мексико.

Тод се престори на изненадан.

— Надявам се, не възразяваш на това, което казвам, Маги. Ако аз бях женен за жена като теб, съвсем сигурно е, че нямаше да я оставя да живее на единия край на света, докато аз съм на другия.

— Ти не си женен за мен — сряза го Маги. — И двамата с Кристофър сме много… независими.

Внезапната напрегнатост в погледа на Тод беше почти смразяваща. Луиза намали напрежението:

— Забелязахте ли новата сграда, която строим, господин Харли? Маги основава училище.

— Колко интересно! — за момент задържа поглед върху Маги, после видимо се обърна. — Училище. Идеята си струва.

Маги опита да се отърси от внезапно завладялото я чувство, че е в капан.

— Тази зима ще преподава Луиза, но се надяваме да намерим учител, който да се настани тук за постоянно. Всички собственици на съседни стопанства, които искат да изпращат децата си, казаха, че ще се включат, за да му плащаме заплата.

— Хм. — Тод замислено поглади брада. — Може би ще съм в състояние да помогна по някакъв начин.

— Ти нямаш деца.

— Но имам приятел в издателската индустрия. Запознах се, с него, когато ходех на училище в Ню Йорк. Бих могъл да набавя книгите, от които се нуждаете.

— Би било чудесно!

Тод се усмихна на блясъка в очите на Маги.

— Ще напиша няколко писма.

— Наистина много мило от твоя страна.

— Нищо работа. Училището е много нужно в тоя забутан край. Очарован съм от щедростта ти. Та нали и ти нямаш деца. — Остави чашата със сайдер на масичката до себе си. — Мили дами, аз тръгвам, че ви отнех доста време. Сайдерът беше много хубав. Благодаря.

Маги го изпрати до вратата. Питаше се дали е била прекалено строга по отношение на него. Може би не му даваше достатъчно възможност.

— Ще ти съобщя за книгите. А ако има още нещо, с което мога да помогна за училището, само ми кажи.

— Много си мил.

Усмихна се принудено:

— Не ме бъркай с баща ми, Маги. Искам, ако изобщо някога бих могъл, да се реванширам за това, което той ти стори.

— Няма нужда, Тод.

— Аз имам нужда. — Замълча, за да прецени какво още да каже. — Искам да знаеш, че никой няма да те вини, ако пожелаеш да се освободиш от оня студен англичанин. Мъж, който няма желание да стои до жена си, не я заслужава, а красива жена като теб може да има всеки мъж в Ню Мексико.